Отговорите ми по анкетата са, че епидемията е повсеместна, направо си е като в "Заразно зло"

Няма как хората да си го признават, защото не знаят как да се излекуват. А това става неусетно, разболяването. Като физиологично погледнато, не винаги си сигурен каква е конкретната причина, освен лошите вируси или слабия имунитет, но е факт, че се разболяваш. Като се разболееш и отидеш на лекар, не те вкарва в болница, нали? Изписва ти лекарства някакви. Някои се лекуват по изпитани начини и методи.
Но болестта, за която в темата става въпрос е
нелечима . Не е смъртоносна. Не е задължително и да заразиш някого, но си болен.
Понякога има ремисии и хората са по-нещастни /т.е. с по-висока температура, оот обикновено/, по-тъжни, по-отчаяни.
И въпросът е, дали и как все пак да подтискаме симптомите, за да не бъде живота ни прекалено труден и невъзможен.
Тогава идват такива едни пророчества, които 50/50 или карат хората да се страхуват или да се надяват.
Тези, които се страхуват казват "нищо ми няма! добре съм! Какво като очите ми са зачервени?! Добре съм, нямам нужда от лекарства и лечение"
Тези, които се надяват са мислили върху всичко възможно, което е зависило от тях, но не се е получавало и тогава както се надяваме на учените да открият лекарство против "рак" или "СПИН", така и тук си мислим, че някой или нещо ще ни помогне, да изпитваме радост от живота.
Ето, аз как си представям краят.
Събуждам се един ден и всичко наоколо като реалност е същото. Дърветата, магазините, съседите.
Отивам в магазина и няма цени на продуктите. Как да си взема картофи? Срещу две усмивки и десет лицеви опори.
Както си вървя по улицата страхотна кола-кабрио- не не, то това ще е зимата, значи ... "my TOYOTA!" спира и ме пита: за къде сте, да ви закарам? Пушачите живеят в отделен квартал, вегетарианците също- ама достатъчно големи като площ, за да могат и да си имат всичко, паркове, поликлиники и т.н.
Нещо такова
