ЖЕНАТА Е В СЪСТОЯНИЕ ДА СПАСИ МЪЖА
След тъмнината бликва светлина. След жената, която сковава мъжа, идва другата, тази, която може да го спаси от грешките му, от гениалните му хрумвания, понякога с катастрофални последствия, дори от болестите му.
„Страхотната" женска проницателност
Казахме, че жената е радар. Тя знае всичко, улавя всичко. Няма равна, когато трябва да се отсее вярното от невярното, същността от привидното. Но самата тя не го знае. Напомня на градинар, който инстинктивно открива изкуственото цвете, пъхнато в букета.
Да си припомним жената, за която стана дума по-горе. Тя оставя мъжете да се заглавикват и да се губят в догадки, да се суетят; и изчаква. А когато безпорядъкът се превърне в анархия, когато теориите се пукнат като балони, когато ги види как гребат към някой хоризонт, който поради тяхната разпиляност се отдалечава непоправимо, жената се намесва и връща обратно заблудените риболовци, кара ги да почувстват абсурдността на поведението си. След като им е показала верния курс, те отново потеглят с лодката.
С една дума, тя им казва каквото трябва и прави каквото диктува разумът. Или: прозирайки несъзнавано истинската същност на нещата, тя предугажда мъжките грешки, несъответствието в думите им, което неминуемо води до несъответствие в постъпките.
Женското начало у жената я кара буквално да се слее с Природата. Жената се е сраснала с реалността. Женското у нея е онтологично, то открива същността и пренебрегва привидностите.
Една жена ми каза:
— Огорчена съм, когато слушам как мъжете се хвалят с успехите и с идеите си. Но кои са те? Дори не подозират до каква степен ние, жените, ги усещаме такива, каквито са в действителност, като че ли са голи. Защо са нечестни към самите себе си?
И продължи:
— Жените поставят действията на второ място. Ние се интересуваме от човека. Знаем много неща, но не можем да ги изразим, защото нашият език е вътре в душите ни, не е рационален като този на мъжете. С разума може да се докаже всичко, дори абсурдът. Но душата никога не лъже; дори да искаме, не е възможно. И понеже сме неспособни да изразим ясно това, което изпитваме, оставаме безсилни наблюдателки на един фалшив свят, изгаряни от желание да предупредим за опасностите, без да можем да го сторим, защото възприемаме живота точно по обратния на мъжете начин. Затова го и отхвърлят.
„Познавам те, като че ли аз съм те правила!" — дума на майка или на съпруга.
Мъжът чувства как върху му тегне женският поглед. Казахме, че той го плаши. Затова извръща глава от този безмълвен и прозорлив поглед.
Женската проницателност безпокои мъжете. Защо ли? Защото знаят, че жените ги виждат такива, каквито са в действителност? Сигурно е така, но има и нещо друго. Да се върнем малко назад. Да си припомним колко много се страхува мъжът от това, че не представлява нищо. Колко много се страхува от собственото си небитие. До каква степен съзнава — въпреки привидните си успехи — колко е дребен в действителност.
Да си припомним и нещо друго: жената е естествен свидетел на човешката преходност. Още от дете тя знае, че плътта е ранима и преходна. Би могла да го заяви на мъ¬жа и така да се противопостави на изтърканата мъжка песен:
— Аз създавам живота, без дори да си мръдна и малкия пръст. Мога да зачевам живот поради самия факт, че ме има. Утробата ми е съдът, в който животът възниква от нищото. Аз най-добре зная откъде си тръгнал, как си преминал от непроницаемото несъзнавано към нищожното и временно съзнавано. Виждам как се вкопчваш в младостта си, в лъжовната си личност, в делата си, чрез които се надяваш да пребъдеш, в младостта си, коя¬то искаш да е вечна, в „привидното", което ти дава илюзията, че си недосегаем. Но дълбоко в себе си аз зная, че си между две спирки, и нищо повече. С учудване гледам колко си многословен и как се люшкаш насам-натам, за да забравиш какво си в действителност.
А мъжът? Той знае, че жената знае и го преценява точно, по човешки, че не вярва на жабите, които искат да станат биволи, и че неусетно поставя нещата на място и им отдава значението, което заслужават.
Уплашен, паникьосан, агресивен и засрамен, мъжът несъзнавано трепери пред този „свидетел", който изцяло го възприема с чувствата си от най-дребната до най-значителната му постъпка. Един мъж ми каза:
—Имам чувството, че „съм прозрачен" за жените.Мълчат си, но си имат точно определено мнение. Ето защо започвам да им се подмазвам...
Един адвокат:
—Губя нишката на мисълта си, щом като забележа,че колежката ме гледа. Не че съм свенлив, просто като че ли с поглед ми казва: „ Тия не ми минават!" Това се получава обикновено когато държа прочувствени речи, патетично размахвайки широките ръкави на тогата си. Дали не е, защото самият аз не си вярвам напълно? Имам чувството, че съм гол.
В ежедневието мъжът, блестящ оратор, започва да плете език само щом жената повдигне вежди иронично. Като събрание на самохвалковци, на което един разказва за триметровата щука, която е уловил, а другите, естествено, не му вярват нито дума и само чакат момента да разправят за собствените си подвизи. Кресливата и шумна компания млъква като по дадена заповед, щом се появи съпругата. Защо ли? Надушват, че жената може да каже: „Има по-конкретни неща от вашите празни приказки. Зная, че сте маски и в дъното на душите сте си останали малките момченца, които сте били."
С две думи, появи ли се жена, героите бият отбой, освен ако компенсирайки, не започнат да раздуват още повече.
Ясно е защо мъжът трепери. Жената не го взема на сери¬озно. Тя прозира истинското положение отвъд привидностите; с една дума, сразява фалшивите изхвърляния. Също като дете, разобличено от строгата и всевиждаща майка, всеки миг мъжът рискува да бъде разкрит. Мъжът чувства, че жената не се лови на въдицата, че се нуждае само от истината и от стабилността. Тук отново можем да повторим казаното по-горе: „Познавам те, като че ли аз съм те правила!"
Да следваме логиката: при условие, че нормалната и интелигентната жена е в състояние да открива мъжките заблуди, не е ли нейната роля в това да ги поправя? Да служи за ориентир на попадналите в открито море авантюристи, каквито са повечето мъже?
Да, мисля, че трябва да го стори. Тя е опитна в откриването на допуснатите грешки и е готова да изправи кормилото на лодката.
Ако съществува опасност жените да изгубят качествата си и те да се превърнат в недостатъци, то при мъжете несъответствията бързо стигат до патологии. Да имаш идеи и да ги осъществяваш, е отлично; но да се плъзгаш към абстракции и бездушни понятия, граничи с абсурда и с болестта. Ако мъжът мислено хвърчи, има опасност да се изгуби и да потъне, в резултат на което остава глух за всякакво възприятие.
Мъжете, за които стана дума, не са поети, а шизофреници . Трагедията при тях е, че създават философии и идеологии, технологии и финансови империи, които не почиват на конкретни идеи, а се доказват с помощта на научни разсъждения.
Очевидно тези мъже бягат от нещо. Защо са се превърнали в айсберги, след като и те като всички останали са имали някакви чувства? Защо не са станали технически специалисти и интелектуалци, а технократи и умници? Защо са построили свят на вещите, а не на хората, като се тръгне от тях самите?
Изтласкали са собствената си афективност, но не го знаят, тъй като изтласкването цели да съхрани нещо заровено, скрито, което може да стане опасно или да наруши болезнено равновесието на личността.
Психическият микроскоп би открил у повечето от тях убито от майката детство. Майчиното имаго е погълнало всичко без остатък. Но те не го знаят. Афективността им се отъждествява с майката, възприемана от тях като лоша или опасна, или още като майка, която задушава личността им; ето защо афективността им не може да се прояви. Женското начало у тях е олицетворение на майка им и на омразното им детство. Същата тази майка, която ги е научила да се страхуват от живота. Женствеността, вътрешният живот, отпускането, участието в дълбинното съществование представляват за тях синоним на дверите адови.
Затова се отдават на упоението от лъжливия рай на „идеите". Но как да ги убедим? Те са толкова далече, колкото и детството, което си мъчат да забравят, от което искат да запазят само лъскавите парцалки. Чувствата им са дълбоко замразени; но как да го разберат, след като са станали неспособни да чувстват?
Те действително са шизофреници, които обикновено постигат големи успехи в области, от които човещината и душата са изключени. Те са бивши хора, превърнати се в най-обикновени мислещи машини.
Една жена ми каза:
— Много мъже не са нищо друго освен крачещи Идеи. Светът им е свят на идеи. Ако са политици, престават да се вълнуват от спасението на хората, дори когато искрено вярват, че не е така. Не разбират до каква степен пренебрегват човешката личност, въпреки че се кълнат в хуманността. Вълнуват се единствено от идеята сама по себе си. Правят опити, основани на Идеи, дори с цената на собственото си унищожение, както и на целия свят. Тези мъже не искат нито мир, нито война, но подпалват войни или сключват, мир с единствената цел да проверят действието на Идеята си. Как биха могли да са загрижени за днешните и за утрешните поколения, след като мислят абстрактно? Жените са хуманни и един предполагаем женски свят би бил като едно голямо семейство.
Здравата жена инстинктивно като куче-следотърсач чувства разликата между мъжа, който търси и прави открития в името на жизнеутвърждаваща цел, и този, който си играе с Идеи, с несъществуващи абстракции.
Със същото инстинктивно подозрение жената се отнася и към техниката. Не към техниката по принцип, а защото знае как бързо мъжът попада в плен на същата тази техника, готов да я превърне в система, лишена от радост и от сърце.
Тя чувства тези абсурди, надушва ги отдалеч, открива ги още щом се зададат. Но как да изрече или да изкрещи това свое чувство? Тя е робиня в един мъжки свят. Никога досега не е била толкова подчинена; тя работи за мъжете. Видяхме какво става, когато мъжете назначат умна жена. Просто я унищожават, премахват я като свидетел. Правят я своя съучастница, като не й позволяват да проговори и да ги издаде.
Със запушена уста и с вързани ръце как жената да каже това, което знае? По природа е неспособна да се изразява абстрактно. Тя е безсилна; чувства инстинктивно, че корабът потъва, а капитанът сляпо вярва на повредените апарати и технически прибори.
И така, жената бди. Закриля мъжете в битките им. Наблюдава ги, оставя ги да говорят, но самата тя мълчи. Знае,че те никога няма да могат да разберат основното: да сведеш чело над новосъздадения живот, да го съхраниш и да го отгледаш със сърцето си.
Знае и това, че мъжът винаги ще се връща при нея. И той знае, че тя знае: той, който си остава отчайващо тревожен пред въпросите, на които показните му победи не дават никакъв отговор. „Направих това, казва той, успях в онова; сражавах се и победих; но искам да ми кажеш ти какво мислиш по въпроса?" Защото и най-голямата победа над нещата не може да донесе на мъжа животрептящото ехо.
Тогава жената се превръща в слух, в мълчание, в очакване. А мъжът започва да говори, да търси отново и отново, докато тя изрече думата, която обяснява всичко.
Защото е вярно също така, че жената е Словото! Но кажете ми всички вие, мъже и жени, какво направихме днес с тази ЖЕНА?