Част ІІ по д-р Живко Войников
http://protobulgarians.comДНК-анализът установява, че преди 10-15 хил.години, през Иберийския п-в се заселва голяма група Homo sapiens, достигайки до Скандинавието. Изследването на някои гени, показва че при баските и саамите /лапландците/ се срещат в най-голям процент, следи от това палеолитно население. /СЛ,ЭХ,ЕБ-ЭГН стр.13/
Другият път е през Балканите, като на територията на съвременна България, пещерата „Бачо Киро” са открити едни от най-древните следи от Homo sapiens, от преди 32-30 хил.години.
Тази популация формира известната Вилендорфско-костенковска археологична култура, находките фиксират ясно преместване на населението от Централна Европа на североизток. Нарича се още Ориняковска култура, по находки от Западна Европа – Франция. Тази култура възниква преди около, 26-28 хил.год., на территорията на Чешка Моравия /Долни Вестоници, Павлов, Пшедмост, Петржковици и др./ и Средния Дунав /Вилендорф 2, IX слой/. Характерни са богатия набор костени изделия и изразителното пластично изкуство. Особено известни са женските статутки, знаменитите палеолитни „венери”. Наред с тях има много изображения на животни. В Павлов и Долни Вестоници много от скулптурните изображения са направени от изпечена глина (най-древната в света керамика). Характерен е ред орнаментални мотиви: насечки, ъгли, кръстове, следващи по контурите на предмета, а също ред украшения: бивневи диадеми, зъби на песец /дребен хищник от рода на белките/ с пробити отверстия. „Венерите”, изобразяващи най-вече бремени или многораждали жени, символизират най-ранните човешки религиозни представи, т.е. са изява на култа към Богинята-майка. Те са строго специфични за тази култура и надежден маркер за проследяване на миграциите.
В духовно отношение, за пръв път се появява погребалния обряд. Откривани са единични и по-рядко двойни погребения /мъж и жена/. Характерно е наличието на погребален инвентар: оръжия, украшения и боядисването на трупа с червена охра, белег който по-късно /след 10 000 год./ е типичен за индоевропейските погребения. /ГЛ-ПДЧ стр.145/
Основен поминък на тази култура е лова на мамонти. Палеонтологичните иследования на популцията от „моравски” мамонти показва „подчертан малък размерна животните, ранна смърт и значително присътствие на патология - признации на популяция, намираща се под постоянен стрес” (Соффер 1993). Животът на това централно-европейско население, е бил тясно свързан с мамонтите, като миграциите им следва с течение на столетията и хилядолетията, постепеннто предвижване на животните в североизточна посока, в райони, където условия за съществуване на този студенолюбив вид са по-благоприятни. Този процес е бил изключително бавен и неосъзнат, нецеленасочен (Соффер 1993).
Исключително развития тази култура има и в Руската равнина. Появява се сложно организираното дълговременно поселение. В Костенка I/I и Авдеево са открити подобни на осмица полуземлянки, покрити с кости на мамонт, ями-хранилища, запълнени с такива кости. Огнищата са запълнени само с обгорели кости, първото средство за огрев. Открити са примитивни лоени лампи, изготвени от бедрени кости на мамонт. Възрастта на повечето от селищата е 23-21 хил.год.
Зад пределите на тази горнопалеолитна кулутура в Европа, подобни статуетки са известни само в още един район на света, и само в една култура: Прибайкалието, малтинско-буретската археологическа култура. Тя възниква в началото на сартанското захладняване, преди 23-21 хил. год. Характеризира се със същия маниер на изработка на статуетките и същата старуктура на селищата. Показателен пример, точно маркиращ една от най-древните човешки миграции в горния палеолит. /АМ-МП/
Проблемът за ранното заселване на Америка и произхода на индианците, отдавна е дискусионен в науката. Генетичните изследвания на Кавали-Сфорца показват че заселването е било 3-4 етапно, но като цяло предците на индианците могат да се сведат до една изходна популация. Тя е обитавала района на днешна Монголия и Северен Китай, преди около 22 хил.год. Изследването на Y-хромозомната ДНК, доказва че от всички народи в Централна Азия, най-голямо сходство се открива с кетите. /СЛ,ЭХ,ЕБ-ЭГН стр.15-16/ Расово кетите притежават по-висок ръст, продълговати черепи, гърбав нос, имат по-смекчена монголоидност и приличат на северноамериканските индианци. Лингвистичните изследвания доказаха че езикът на част от северноамериканските индианци, групата „на-дене”, обитаваща Канада, принадлежи към сино-кавказката езикова общност, част от която са и кетите.
Генетичните иследвания на населението от Тихоокеанските острови, показва че то е произлязло от малки групи палелолитни преселници, праникнали през различно време, от Югоизточна Азия.
Според генеалогичните си легенди, монголите са произлезли от три майки, от три рода. Генетичното изследване на монголската популация, показва че тя може да се раздели точно на три родствени групи.
Р.Мерит и сътр., установяват че жителите на Андаманските острови в Индийския океан, както и представителита на народа Кусунда в Непал, имат общи черти в езика /местоименната система/, свързваща ги с жителита на Папуа-Нова Гвинея. С генетичното ДНК иследване се доказва че те имат общи предци, вкл. и с аборигените от Австралия. Жителите на Андаманските острови, които расово са тъмнокожи австралоиди, подобни на ведийските племена в Южна Индия и Шри-Ланка, са потомци на древната палеолитна популация, дала началото на съвр.меланезийско население и австралийските аборигени, една от най-ранните миграции на Homo sapiens, след напускането на Африканската прародина. /MR-EHL/
Изучаването на мит.ДНК на жителите на Мадагаскар (Soodyall & al.1996), открива висока честота на специфична мутация, сходна с подобна при популациите от Полинезия. Островът е заселен сравнително късно, преди около 2000 год., както се вижда, първоначално от Полинезия, въпреки че Африка е много по-близко. Или пък жителита на Мадагаскар принадлежат към същата палеолитна популация, заселила и Полинезия. /СЛ,ЭХ,ЕБ-ЭГН стр.17/
ДНК изсладванията показват че двете основни групи население на Тихоокеанските острови, тъмнокожите меланезийци и по-светлокожите полинезийци, имат съвсем различен произход, като първите са свързани по-стара миграция от Индия, Индонезия, докато вторите са сходни с населението на Югоизточна Азия, вкл. и езиково. /СЛ,ЭХ,ЕБ-ЭГН стр.17/
А.М.Малолетко обобщава пътищата на древните палеолитни миграции, като очертава три напарвления:
1. Аустрически, южен път: Сравнително лесно проходим, затова и един от най-древните. Започва от Африка, Месопотамия, крайбрежието на Персийския залив, Индия, Шри-Ланка, Индонезия, Меланезия и Австралия. Достигайки до районита на Бирма, потока се разделя на две. Едната част продължава в южна посока, към Австралия и Тихоокеансите острови, другата, продължава по тихоокеанското крайбрежие на Китай и достига до Чукотка и Алеутските о-ви. Друга част прониква в Полинезия. Най-ранните останки от човешко пребиваване са открити в Камчатка, /комплекса Ушка-1/ във времеви интервал, преди 14 300-14 500 год.
Миграциите се благоприятстват и от следния факт. Във времето на най-големия, Вюрмско-Уйсконсински ледников период /преди 60-10 хил.год./, нивото на световния океан е с 80-160 м. по-ниско от съвременното. Това позволява съществуването на сухопътни коридори между всички континенти. Малолетко смята че заселването на Америка, става не през Беринговия проток, който тогава е под ледена шапка, а по сухопътната връзка, около съвр.Алеутски о-ви. Друг път на заселване, но далеч по-неблагоприятен е през Европа, по т.нар.”Келтски шелф”. Дъното на Бискайския залив, както и Британските о-ви и Исландия са били суша, граничеща непосредствено с Южна Гренландия. Това се потвърждава и от откриваните в Източната част на Сев.Америка, палеолитни скелети, идентични с крьоманьонските.
2. Бореален, северен път: Много добре демонстриран с феномена на „палеолитнните венери”, показващ непосредствената връзка между Вилендорф, Долни Вестоници и Прибайкалието, Мальта и Бурета. А.П.Окладников пръв издига идеята за подобна миграция, съдейки по материалната култура. Американският антрополого К.Търнър доказва антропологичната еднаквост на черепите от Прибайкалието с тези от Европа. Същевременно отхвърля родство на малтенци с палеоиндианците от Америка. Явно планините на Южен Сибир, Алтай-Саян-Хинган, са служили за естествен „човекораздел” направляващ потоците на движение и преодолян значително по-късно.
3. Африкански път: Последните популации напуснали „Едемската градина” се разселват по поречията на големите африкански реки, в южна и западна посока.
Бушмените и хотентотите, т.нар.койсанска ез. група, са расово най-близки до древния първочовек. Те значително се отличават от останалите африканци, в това число и от своите съседи банту, не само езиково, но и антропологически: по-светла кожа, тесен нос, нисък ръст, жените се отличават с така нар.стеатопигия – по-голямо натрупване на тлъстни на седалището, а мъжете – с особен строеж на половите органи, правещ ги много потентни. Самото название койсанска, е комбинация от думите „кой-койн” – самоназванието на хотентотите и „сан” – самоназванието на бушмените. /Schultze, 1928/ Изследванията на Y-хпомозомната ДНК на бушмени, показват наличие на мутации, отсъстващи при станалите съвр.хора, но затова пък се срещат при висшите примати, шимпанзетата. Този факт, както и други особености на това особено население от Южна Африка потвърждава изключително древната му специфичност.
Въпросът за възникването на човешките раси е тясно свързан с миграциите. В миналото е често обект и на различни политически домогвания. Например в 19 в. са смятали че бялата раса, като най-висша, произлиза от неандерталеца, жълтата от синантропа, черната, като най-нисша, от австралопитека. Заблуди отхвърлени от съвремената наука. Предвид общия произход на съвр.човек, от Африка, то първочовека е притижавал белези и на трите раси, наподобявайки съвр.койсанци /нисък ръст, жълтеникавокафява кожа, по-плоско лице. С процесът на разселването и климатичните промени, се появява и друг фактор – изолацията. В продължение на хилядолетия отделните човешки групи живеят изолирано една от друга, без никакъв контакт. Тук влиза в действие и друг процес, наречен от генетиците „генетичен дрейф”. Това представлява промяна в честотата на гените /алелите, изявените белези/, която е случайна и няма приспособителен характер. Причините за явлението не са биологични, а стохастични /т.е. вероятностни/. Колкото по-малка е популацията, толкова по-силно се проявява въздействието на генетичния дрейф. Когато популацията е съставена от малък брой индивиди, алелните честоти могат да се променят поради изцяло случайни причини. Поради това в малките популации може да се установи отклонение от разпределението, очаквано, въпреки, че кръстосването е случайно и не действа отбор. Факторите на оклната среда също са важни, но не толкова съществени, както смятаха привържениците на адаптационната теория на Ламарк и марксистката школа.
Именно това и става в различните части на сушата, сред различните изолирани човешки популации, често поради неблагоприятните условия, числено намалявали до границата на изчезването. Преминаването през „гърлото на бутилката”, унищожава голяма част от предходния генен фонд, отключват се случайни мутации, довеждащи до значително раздалечаване от изходния общ расов тип. Изявяват се гени, които в предходната популация са били слабо застъпени, но сега стават основни, защото се притежават в част от оцелелите индивиди. Типичен пример за промяната в генефонда, поради изолация, са изявата на различните генни мутации при изолирани популаци, е разпространението на някои наследствени болести. В еврейските популации е широко разпросранено тежкото заболяване „амавротична идиотия на Тей-Сакс” изразяващао се във вродена слепота и умствена изостаналост, при белите австралийци е широко разпространена наследствената глаукома /очно заболяване/, а при русите от Поволжието, често се среща фенилкетонорията, наследствено заболяване свързано с биохимични нарушения на обмяната. Причината е че сред представители на изходните популации от предците, са присъствали тези иначе редки „непълноценни” мутирали гени. А това води до трайното им закрепване в генофонда на поколенията.
Така се формират нови, несъществували до тогава белези, станали основа за развитие на различните раси. Междурасовите различия са напълно съвместими в рамките на вида Homo sapiens, т.е. индивидите от различните раси, могат свободно да се кръстосват помежду си и да имат плодовито потомство, увеличаващо генетичното разнообразие, или расите представляват подвидове в рамките на човешкия вид. За сравнение може да посочим че генетичните разлики между крьоманьонеца и неандерталеца са толково големи, че надхвърлят границите на вида. Имаме два различни хоминидни вида, при които кръстосването е невъзможно и по биологични причини, а и да е било възможно, потомството му е било безплодно, както например кръстоските между кон и магаре.
Европеидната раса се формира в Централна Европа. Най-старите и представители са крьоманьонците /по името на пещера във Франция/, създали Виллендорфско-костенковската археологична култура. Рзселва се още в палеолита плътно до ез.Байкал. Това състояние, на разпространение на европеидната раса се запазва до 1-7 в., когато започва тюркизацията и моголоидизацията на Средна и Централна Азия. Дели на две подраси, северна, нордическа и южна, следиземноморска, с множество преходни варианти.
Произходът на монголоидната раса е дискусионен, поради значителните различия в нейните грници. Намек за монголоидни черти се наблюдават при койсанците в Африка. Смята се че тя възниква в териториите източно от Урал, от смесването на придвижващи се на изток крьоманьонци и идващи от юг австалоиди. Главен фактор е също изолацията и последвалия генен дрейф. Но съвременното и състояние е резултат на още много миграции и месване с европеидни и аустронезийски популации. Едни от най-ранните, типични представители на монголоидната раса са обитавали около Пекин, преди 18 хил.год. и Вътрешна Монголия – паметника Чжалайнор, дали началото на северната монголоидна раса. Примерно по същото време, преди 20 хил.год. Тихоокианското крайбрежие на Азия е заселено от хора от полинезийски тип. Техни потомци са т.нар. Далечноизточна монголоидна раса, населението на Индокитай, Индонезия, Южен и Централен Китай, Корея, Япония.
Негроидната раса се формира в Северна Африка. Възникват и смесени негроидно-европеисни расови типове, типичен представител – етиопците. Типичните негроидни черти, висок ръст, долигокрания, по-дълги крайници, спрямо тялото, са представени от негрите-банту. Бушмените и хотентотите на юг, запазват по-стария недиференциран расов тип. /АМ-ПЧ/
Преди около 10 хил.год. завършва последният, Вюрмски ледников период. Най-вероятната причина за рязката промяна в климата и стапянето за 1-2 хил.години на полярните ледникови шапки, формирали се преди това в продължение на 40 хил.години, е гигантски катаклизъм, довел до промяна на полюсите и оста на въртене на земята. Какъв е бил той, не може да кажем, но най-вероятно е удар от гигантски метеорит. Според някои учени, той е паднал в областта на Филипините и е довел до образуването на малката Филипинска геотектоническа плоча, отчупила се от Тихоокеанската. Промените в очертанията на сушата, отварят пътя на Гълфстрийма на север и започва бързо топене на ледниците, последвало от бързо покачване на нивото на световния океан, до сегашното му ниво, а това е довело до глобално явление, засегнало всички континенти известно ни като Потоп. Легендите за него битуват в историческата памет на всички народи, което показва огромните му мащаби, а не както се смята от някои лаици, че бил единствено в района на Черно море или Двуречието. /АС-МПРР/
Палеолитното човечество, въпреки неминуемите числени загуби е успяло да се съхрани и да продължи развитието си. Явно тогава в свободните от ледове и по-благоприятни за живот райони на Източен Анадол, Загроса, завършва формирането на ностатическото езиково семейство. С отдръпването на ледниците, започва и разселването и възникването на различните езикови протообщности.
