Преди време прочетох разказ за един човек, който след загубата на семейството си напуснал дома си и обществото и заживял в гората. При първия прочит бях силно впечатлен. После започнаха да ми идват на ум разни въпроси.
Човекът нямал нито предхождащ опит, нито нужната екипировка за подобно оцеляване.Но имал или в последствие придобил подходящата нагласа и може би това му помогнало да оцелее.
Предлагам ви статията в доста свободен превод и с известни съкращения.
Карелският отшелник СашаБидейки геолог, обичах да ходя по маршрути. По правило, сам. Когато нямаше полева работа, - просто ходех в горите или с надуваема лодка по някоя- съвсем глуха речица в европейската част на Росия. – Главното беше, да не е прекалено екстремно, но, по възможност, слабо населено и красиво. Идеално за тези цели подхождаха Псковска, Новгородска области и Карелия. Храна със себе си на такива походи я, по правило, не вземах. – Каквото уловя, това беше.
И ето, веднъж, правейки избор в полза на Карелия, аз, сам не искайки това, доста много измених съдбата си. Работата е в това, че там срещнах удивителен човек. Наричаха го Саша.
И на речния нанос, където случайно се срещнахме, той живееше вече трети месец. – Саша поиска от мен тенджерката, за да направи рибена супа, за няколко минути. Подтвърждавайки намерението си, той съоръжи "кукичка на пръста", просто намотавайки кордата с кукичката и примамката на пръста си. Аз приседнах до него и извадих подобни снаряжения. Двамата бързо уловихме за супата няколко едри риби. Имах у себе си дафинов лист, пипер и лук, специално носени за такива цели. Саша неявно, и някак много светло се зарадва на такова "снабдяване". – Повече от месеца, откак не са минавали туристи, и оттогава той не е опитвал нищо друго, освен печена риба, горски плодове и някакви дебели корени, които той наричаше „картофи „ На моя въпрос,- а какво правиш тук толкова дълго? – той отговори: «Живея».
Оказа се, че вече повече от пет години откак починали жената и детето на Саша, и той както си бил, излязъл от къщи, където му видят очите и повече никога не се върнал назад. Около година живял в изоставена ловджийска колиба на една пшенична каша, която се научил просто да накисва, без да я готви. След това свикнал, понатрупал опит и навици.
Неговите навици не бих нарекъл навици за оцеляване, макар че и това го имаше. Навици за оцеляване в чист вид –е това, което правех аз . – Да знам , какво и кога в гората и в езерата може да се намери за храна, как да се скриеш от лошо време, как запалиш огън в дъжд, да се предпазиш от животни (и хора). При Саша беше друго. За нощуване той никога не е мислел, тъй като парче полиетилен му заменяше къщата с всички удобства. От студа изобщо не се страхуваше. Аз виждах, как в утринния хлад тялото му буквално „пушеше” – над полиетиленовия пашкул се издигаше лека пара. Бидейки от тези хора, които ядат малко, той бързо свикнал да не яде по няколко дни или даже седмица без всякакви проблеми. Както казваше той: «няма храна,ами не ям толкова време, колкото няма, ».
Никога не се притесняваше по повод на добиването и приготвянето и, - винаги рано или късно да хване някоя риба, или да се поглези с пшенична каша или фасул според случая (никаква градина нямаше). Специално за храна при хората не е ходил. Нито капани, нито примки за животни и птици не поставял. - Всички околни животни смятал за приятели, а приятелите си Саша не можел да яде.
Въпреки че никога, освен в училище, не е чел никакви книги, речта му беше неизменно правилна, изложението - съдържателно, кратко и просто при неизменно сърдечно-доброжелателен тон. През цялото време на общуването ни не чух от него не само нито една ругателна дума, но даже нито една негативна оценка на някакво събитие, включително и за неговия собствен, далеч не безоблачен живот. Едва по- късно разбрах, че може би именно това отношение му е позволило не просто да оцелее в гората, а пределно пълноценно да живее, по-пълноценно, от мен, например, когато съм в такива условия. Саша не даваше никакви оценки на никакви събития, нищо не желаеше и не е желал, - той живееше «тук и сега», благодареше на живота за всяка преживяна секунда. Бил ли е щастлив? - Едва ли, имайки предвид всичко случило се с него, но умиротворен той е бил безусловно. Главното, което ме порази, е че Саша съвсем не се грижеше за добиването на насъщния си хляб. А точно това би трябвало да бъде главния обект на неговите грижи. Но не беше!
Защо? – Ето защо. - Саша можеше да не мисли за нищо с часове! Вие можете ли?- Аз не! Десет – петнадесет минути максимум! А в момента на срещата със Саша – една минута в най-добрия случай, после идваше една мисъл, след нея друга, в края на краищата, всичко завършваше с поредица от кратки откъснати думи за думи за житейските нужди. Саша говореше, че «нищонемисленето» е много важно, и че то дошло при него едва на третата година от живота му в гората, след една сложна зима, когато вече отдавна наоколо нямало каквато и да е храна, и такъв род продължителни «пропадания» му позволявали да «изрязва» (по неговите думи) времето. Т.е. фактически, минали са, например, два месеца, а Саша физиологически е преживял един месец, или даже по-малко, в зависимост от това, колко дълго му се удавало « да пропадне». През зимата, как казваше той, това не можело да се прави за дълго, - можело просто да замръзне и «да не изплува», което с него веднъж почти се случило с. – Когато се «върнал», то тялото му, практически, вече не чувствал тялото си, и само за да успее да се вдигне му потрябвали няколко часа – огънят в печката бил угаснал много отдавна. След този случай Саша «си заповядал» да се събужда на всеки три часа.
Нито будилник, нито каквито и да е други вещи, освен носените, имаше, само тенджерка. Нямаше даже брадва! С огромно изумление наблюдавах, как хилав и дребен човек чупеше с ръце доста дебели сухи клони. Не ребром с дланта, а тъй, както ни чупим тънките клонки, хващайки ги за двата края с ръце. Тези съчки, които чупеше той, аз не бих могъл, вероятно, да счупя и на коляното си или даже скачайки върху тях с крака! Най- интересното беше че, той смяташе това за нещо обикновено, и мислеше, че всички могат така! Не исках да го разочаровам, демонстрирайки отсъствие на подобни възможности, и сякох клоните за огъня с брадвата си.
За времето на нашите съвместни «седянки» аз забелязах още една удивително нещо.- Комарите практически не кацаха върху него. А тези, които все пак кацаха, - тутакси излитаха някак виновно надалеч. Все едно казваха, „извинявай, , осъзнахме се, вече ни няма”.
……………………………………………
След това отново идвах в Карелия на мястото на нашата среща. Разпитвах местните, туристите. Никой нищо не знаеше и даже не беше чувал за Саша. Той не беше привързан към определено място. Бродеше из горите по средната линия, казвайки, че го е страх да преминава отвъд Урал. – Прекалено е сурова зимата там. Така че по-скоро той е бил по това време на друго място А, може би, «заминал»,- и «не се е върнал», все пак, някак изведнъж, не е сработил, например, вътрешния будилник, или нещо друго. За дивите животни не греша, - те никога не са закачали Саша, даже комарите. Не бих искал да мисля за хората…
……………………………………………
Както той призна, аз бях единствения, с когото той е говорил «така» за живота си. На никого това не било интересно! Рядко срещаните местни и туристи в най-добрия случай се удивлявали как той може «така» сам.
…………………………………………….
Тази, сякаш мимолетна отдавнашна среща, с течение на времето ме застави да, преразгледам своите подходи към живота. Не, аз не се заселих в гората, макар че много обичам както и по-рано, да идвам тук, но намерението да живея максимално просто го изразявам постоянно. Старая се да прилагам неговия метод, свеждайки потреблението на всичко, което е възможно, до минимум, да оценявам по-малко, задоволявайки се с това което е дадено, а повече да търся не в света на вещите и услугите. След срещата със Саша при мен много от това започна да се получава от само себе си!
До този момент никога и на никого не съм разказвал за Саша чувствайки, че, не трябва се празнослови по този повод. Сега чувствам, - дошло е време за това!
Автор: СПрактикующий
Россия - Мытищи
www.nisleda.net
