Постхуманната перспектива: Само отвъд биологията
Мъж на кръстовището, Диего Ривера, 1933г. Източник: Wikimedia Commons
В свят, в който технологията замъглява телата и мозъка ни, какво означава да си човек? Постхуманизмът предполага, че нашите себе си не са фиксирани, но не могат да се справят — и винаги са свързани с машини.
Например есето на Дона Харауей от 1985 г. “Киборг Манифест” предвижда съществуване, в което хората вече не се смятат за изцяло органични. Такива идеи могат да изглеждат чисто теоретични, но нещата се променят бързо благодарение на днешната цифрова взаимосвързаност.
Концепции като Невралник на Елон Мъск целят да предпазят AI с човешкото съзнание толкова ефективно, че биха могли да станат едно и също (“ cyborg selves ”) — може да се обработва информация по-бързо от всякога и “да се свързват ” по напълно нови начини.
Виртуалната реалност отнема това допълнително. В средата му се предлагат опит, при който идентичността не трябва да е свързана с физическото тяло.
Единствената беда е, че такъв напредък повдига дълбоки етични въпроси. Ако можем да качим мозъка си на компютър и да живеем завинаги цифрово, това означава ли, че губим какво означава да си човек? Каква е нашата идентичност, ако вече не зависи от телата ни?
Жан-Пол Сартр би молил да се различава. За екзистенциалния философ себе си съществуват само доколкото правят безплатен избор, за който се чувстват отговорни —, което може да е трудно да се симулира, ако сте постхуманска софтуерна програма.
Докато се захващаме по-дълбоко с епоха, в която технологията диктува живота, продължаващото преоткриване на себе си е на работа. Но дали това ще бъде за по-доброто или вредата на човечеството остава да се види, въпрос, чиито последици са толкова дълбоки, че те отиват право на нашите основни същества.
