Според вярване в Самоковско на небето живеят и „небесните жители", които са като земните, със същите привички и поведение.
Съгласно поверие от Средните Родопи и Самоковско слънцето се навело да пие вода, но една змия го ухапала в едното око и затова то е еднооко; иначе то би изгорило земята.
В народни песни и в тайния говор на зидарите от Дебър слънцето се нарича Райко, Райо, Райно. („Слънчице ли, Райко, не стой, не трепери." „Слънчице ли, Райко, мил сине".)
Тези данни съдържат следи от персонифицирането на слънцето. Коренът рай откриваме и в рай като място, където отиват душите на праведните. За такова сближение говорят и представите, че обиталището на слънцето е на изток, че раят е топла слънчева страна, „градина с цветя и дървета и вечна пролет, осветена от едно много голямо слънце".
Според славянските вярвания слънцето е небесно колело, златно колело, пръстен, корона, яйце, боже око.
Слънцето като око на небето или боже око е типологична представа и се среща у най-различни народи (на островите Мадагаскар, Суматра, Ява). Според „Ригведата" слънцето е око на боговете Агни, Варуна и Митра. В българските вярвания, както видяхме, не се вършат определени действия, „за да не се напраши слънчевото око".
В народните песни често към него се обръщат за помощ и съвет, защото слънцето всичко вижда и знае: към него се обръщат за билка за рожба, за жива вода, него жените питат да
им каже къде са техният брат, мъж или син.
В църковното изкуство се среща орнаментът „божие всевиждащо око", изобразено в розета или слънчев диск, върху олтарните двери, на тавана или на някоя от стените.
Българска митология
