Здравейте.
Споменатият в друга тема период беше като водовъртеж,дърпащ и натискащ надолу ( за да не звуча твърде драматично ще кажа,че се почуствах като гърне,върху което е седнал слон - разпарчетосан,даже съм го илюстрирал с картинки.)
Постепенно се усетих,че това потъване от което се опитвах да издрапам всъщност е водене в правилната посока - към непреработени емоции.И след като благополучно бях разплескан на дъното,зачаках възвание свише.
Блогът на Дидо за мен се оказа много важно място,особено в един момент,в който бях нещо като по(недо)умрял вътрешно.
Тогава пък се прояви склонноста ми да избягвам зова за завръщане...заекът в мен още не е умрял,да г'е...
Докато един ден...започнах да чета "Тайната на Синьото цвете..." на Сайта на Издателството...
...и продължих...и стигнах до края ...и ревах.
Защото видях/почувствах,че няма бягство от себе си,а трябва да се посрещаме в лице.
Знаех го (което е лесно),но сега го почувствах,което е трудно.
Това е уводът към форумното ми завръщане.Завръщане без фанфари,мажоретки и грандиозни планове.
Завръщане с напукана глава,разместени прешлени,изкълчена опашка...а там където люспите ми са одрани,
синеят кървави ми рани...шегичка.
***
Ще завърша този увод с една картинка,направена под влияние на прочетеното и един клип,който някак си бях пропуснал,но попаднах на него след като прочетох книгата за "Синьото цвете".
Развълнува ме историята за отхошенията на Н. и баща му.
Баща ми получи инсулт...бързата помощ дойде наистина бързо до селото ни.
В линейката медикът ме погледна и ми даде обратното на надежда.
Баща ми беше вече неадекватен ,но постоянно викаше майка ми по име.
Тя не можеше да дойде по здравословни причини.
Приеха го в спешното и нямаше какво да направя...тръгнах си...чувах го как вика майка ми.
Имах чувството,че съм го изоставил...крачка след крачка.
Това беше когато още бях във форума obe-bg.com.
През 2021 г. след продължително и към края мъчително боледуване си отиде и майка ми.
Тя ми каза да не идвам повече...беше се смалила...почувствах нещо което ме шокира.
Най подходящата дума е "угасване".
Исках да се сбогуваме ,да поискам прошка за разни неща...как да ги кажа там в болничната стая,където имаше и други хора...?
Докато набирах смелост...закъснях.
Вечерта преди на другия ден да ми се обадят от болницата за смъртта й гледах "Мъглата" по Стивън Кинг.
Човекът,който застреля семейството си,за да ги спаси от ужасна участ...избърза.
Следващата нощ виех и ревах много повече от него за това,че закъснях.
И следващата...и следващата...и преди няколко дена също.
Миналата или по-миналата година...(имам пропадания на паметта) година се сдобих с две котила котенца.
Майката на едните беше болна и когато не дойде,разбрах,че е умряла.
Другата мама маца някъде изчезна.
Те не искаха да стоят в кутиите при малките,бягаха от тях...усещали са смъртта.
Опитвах да ги храня с малко биберонче...първите две поотраснаха...а после всички почнаха да умират с мъчителни гърчове.
Едно ,друго...цяла седмица...писъците им...не можех да ги оставя ...това реактивира чувството ми за вина към майка ми и баща ми...почнах да се разпадам...почнах да моля Богинята на Котките да вземе от моя живот и да го даде на тях.
Виех,молех се на глас и ревех като животно...за майка ми,баща ми...за котенцата...и за мен си.
Напълних един чувал с празни пластмасови шишенца от алкохол,активираха ми се суицидните тенденции.
Тогава, In the darkest hour,както казват англоговорящите цъкнах да видя дали има нещо ново в блога на Дидо.
Последната публикувана статия беше по темата (ми).
https://fadeindark73.blogspot.com/2023/10/blog-post_10.html Благодаря ти,Дидо.
***
Благодаря ти,Н. за историята за отношенията с баща ти,която ми помогна да напиша тази...ъъ....изповед.
***
На тази песен ревах,представяйки си,че двамата възрастни са майка ми и баща ми...някъде там.
Синьо,златно,черно и бяло.
Фамилията на певицата Жук значи бръмбар.
Аліна Жук - Ромашки сині (Official Music Video)
https://www.youtube.com/watch?v=EC0gO-O-dr8
