Да, да си осъзнат за света,за случващото се и за себе си е свобода,но също така е и отговорност.За мен тук идва истинската трудност,това чувство е в състояние да те депресира,подтисне и в крайна сметка отблъсне от това да продължиш пътя навътре в себе си,където се крие и ключа и вратата към свободата на всеки човек.Дълго съм си мислил какво да правя с нещата които осъзнавам,да ги кажа ли на близки,на приятели ,след като съм сигурен и виждам колко малко от тях се замислят,страха от това как ще ме погледнат,как ще реагират и най-вече аз самия толкова ли съм сигурен в себе си и нещата до които съм стигнал,че да ги давам на други като съвети,като път в живота под някаква форма.За хората които от скоро са поели навътре в себе си,осъзнато или не,понякога е доста стряскащо и даже отблъскващо когато срещнат човек които претендира че е извисен,осъзнат и той им предаде по-рязко и твърдо разбиране и информация,доста често самото его, усетило,че няма да пречупи човека да го откаже от пътя които води към глад за егото,то подобно на хората е готово да приеме "новата вяра" за да оцелее,да се маскира в нея умело и когато тези хора поучават те без да искат го правят с его налагат,дразнят се ,което се усеща и отблъсква.Човек всекидневно трябва да се следи вътрешно за тази пиявица (егото) борба си е,и в тази борба се раждаме и израстваме.Затова си мисля че като се споделя някакво познание то се прави нежно,благо,кротко с търпение и любов това трябва да води,да не се натрапваш.Всеки е готов до различна дълбочина да разбере и вникне за момента.Да учиш други за тези неща трябва да умееш да усещаш човека до теб да се нагодиш към него,да вървиш до него и да помагаш да му разпалваш вътрешното желание да преоткрие себе си,а не от позиция на по-знаещ да се дистанцираш и да говориш.Така си мисля аз поне и като усетя такива хора им се доверявам,всички си имаме вътрешната душевна преценка едно нещо вибрира ли със синхрон с нас или не.
