Далеч от влудяващата тълпаКогато бях бременна, видеозонът беше лукс, и се използваше по лекарско предписание или с връзки (от любопитство за пола на бебето). За упойки при раждане чух няколко години по-късно. За поредицата тестове, които си правят днес тези, които могат да си го позволят, нямаше да знам ако миналата година не беше забременяла моя близка приятелка. Нямаше да знам и за това, че цезаровото сечение се прилага като единствен метод за раждане в някои болници, понеже е лесно за планиране и организиране. Тогава си дадох сметка, че ако бях забременяла преди Дафинка, вероятно нямаше да ми дойде на ум за тестовете, и новата ми бременност щеше да се различава от предишната по това, че можеше евентуално да се изкуша да пожелая снимка на ембриона, за да не изглеждам като фосил от първите седмици на “Супершоу НЕВАДА”.
Днес, докато чета “Близо до бебето” (книгата), осъзнавам, че раждането на Стоян е протекло по един от най-прекрасните възможни в БГ сценарии – вероятно благодарение на това, че се случи през нощта, че останалите седем раждащи също не бяха “с връзки”, а лекарят е безкрайно мил и спокоен човек, който остана такъв дори и когато му се наложи да изтича до вкъщи да зашие разрязаната с буркан ръчичка на детето си. В това време акушерките си вършеха работата, а “Супершоу НЕВАДА” си вървеше. По тяхна заповед ми се наложида върша доста работа – да ходя насам-матам, да дишам така и онака, и накрая да отида в родилната зала – тогава, когато се бяха уверили, че съм готова.
Признавам, че не бях сигурна дали разбирам последните им въпроси и напътствия, и още тогава завидях на жената на състудента ми Косьо, която по същото време вече беше добре подготвена за раждането благодарение на курсовете, които посещаваха в Германия. Признавам и това, че на съзнателно ниво също не бях убедена, че казвам истината, когато ме питаха дали съм готова, но казах “Да!”; май по-скоро ми беше омръзнало да ме боли и ми се искаше да приключваме вече.
Не че наоколо нямаше пищящи и паникьосани жени, но природно хладнокръвна и калена от престоя ми в отделение за патологична бременност, си следвах своя agenda още от сутринта, когато (два дни преди термина) трябваше да избирам дали да остана с майка ми вкъщи или да отида на язовир с останалите. Предпочетох придвижванеот язовира до АГО с шофирана от баща ми кола, придружавана от сестра ми, племенника и бъдещия баща пред придвижване с извикана от майка ми линейка и придружавана от майка ми. Лекото изтичане на водите започна към обед, но не обезпокоих никого с тази информация. Следобед се прибрахме, внимавах с храната, прегледах си чантата и към 10 вечерта прецених, че е добре да тръгна за болницата преди да е станало съвсем напечено и време за лягане.Тогава съобщих, че имам нужните симптоми.
Днес смятам, че е добре човек да е наясно какво се случва по време на раждане, но тази подготовка поставям на второ място след душевната нагласа на спокойствие, оптимизъм и доверие в природата. Ето защо бих избрала не толкова лъскава болница, където ражданията не са прецизно планирани. Бих се чувствала по-спокойно ако не съм част от конвейр и мога да правя нещата, когато наистина им дойде времето. Но за това как да се чувстваме ОК, когато много неща не зависят от нас ще пиша друг път.
http://lydblog.wordpress.com/2009/06/22/rajdane-v-bolnica/
