Селото Големи манастир лежи под югоизточните поли на върха… Жителите (1507) са триезични гърци…
Селото по-напред било център на нахия, която принадлежала под Одрин, но за туй не можах да узная нищо по-ясно, тъй като манастирци помнеха само до епохата на даалиите; те не знаеха даже защо се нарича Манастир…” Из „Книга от пепел”:
Змийските българи
„Каменна змия се плъзгаше по Манастирските възвишения и водеше до камък с името Шапка. Изкачилият се до него поглед летеше над равнината, носеше гледката… Духовен път с образ на змия разделяше земята и небето в Манастирските възвишения. Тръгваше от никъде и водеше до камък, чието име е Шапка. Преклон бе изкачването по него, преклон бе пред духа, който бе извършил заклинание за спомен тук. Заклинание – път бе то, заклинание от камъни, заклинание – опашка на камък, от който погледа на всеки е господар на гледката. Духът на пътника по този път бе змийска глава. Губеше се опашката й в спомени. Те казваха: „Това е нашето гигантско приношение.”Тези извадки се отнасят за един монументален паметник на една непозната култура, географски разположена между Ямбол, Тополовград и Елхово. Той е най-близо до с. Голям манастир. След съвършеното изселване на „триезичните гърци” през ХХ в., на тяхно място идват бежанци от Беломорска и Одринска Тракия и други преселници. Сведения за коренно население на с. Голям манастир нямаме. Предишното гръцко население нямало представа защо селото им се нарича Манастир, защото явно и те не били местни от твърде дълго време и са дошли тук по време на робството. Това ни показва, че паметникът, който разглеждаме, няма етнографска стойност и значението му не е достояние на жива култура, т.е. той е на векове.
Нека обърнем внимание, че това е езически паметник. Дълъг е 140 метра, което означава, че не е бил направен от няколко местни жители. Манастирските възвишения са посипани с камъни от вулканичен произход с много голяма тежест, здравина и съдържание на желязо. Те са били под ръка за изграждането и подбудили може би идеята.
И така, на колко века е този паметник? Нека започнем от възможния минимум! Възможно е той да е бил изграден от татари, печенеги, кумани… Но трудно се обосновава твърдението, че те биха имали желанието, времето и възможността да вложат толкова труд в една такава идея, и то на земя, на която те не са истински господари, а само напаст. Този паметник изразява самочувствие на властелин с много подчинени, които се виждат в многото и тежки камъни. Като всеки монумент, и той трябвало да напомня за нечие величие и чак с такова не можели да се похвалят езическите вождове, които някога са стъпвали в Манастирските възвишения. С изключение на един.
През есента на 813 г., на върха на славата си, хан Крум тръгнал от Одрин за Плиска с намерение след като свърши зимата да досрути византийските устои. Логично е да е минал покрай Манастирските възвишения. От крепостта им няколко прабългарски коланни апликации издават прабългарско присъствие, а тази крепост е непосредствено от южната страна на граничния окоп Еркесия. Крум имал какво да отбележи на тази земя – че я владее, че тя вече твърдо е на българите, за които плитката на обръснатата глава, освен скалпов кичур, символизирала змия.
Да търсим този паметник по-назад, в културата на римляните, гърците, траките, става все по-трудно за правдоподобното му вместване. Целите Манастирски възвишения са осеяни с буквално безброй купчини камъни, които са направени от човешка ръка, камъните са подредени в суха зидария. Такива купчини камъни са ни известни от почти цяла Азия. Те се правят в почит на духовете, в Алтай се наричат „обо” (Караджов 2004; Овчаров 2000-2001, 217). Би могло да се приеме, че те са подражателни и по-късни от змията. Някои от тях изглеждат на не повече от век, което наистина е загадка. В историческата памет на населението, което от незапомнени времена живее около Манастирските възвишения, сведения за традиция като тази категорично няма, но има много намеци за тайно общество. Срещналите го случайно нощем по тези места „непросветени” хора, го възприемали като свръхестествено явление и можем да търсим отшумяването му в Новото време. Огромното количество паметници говори за устойчиво през вековете население. И ако това не са били българите, то са фантоми без народностно име, които или са изоставили своя вековен паметник, или потомците им днес не се съмняват, че са българи.
----------------------------------------------------------------
Из „Книга от пепел”:
„Змийска глава се губеше задъхан из просторни убежища за мечти. В тях се съдържаха безброй купчини от безброй камъни. Духовни простори бяха, територии на молитви бяха. Забравен като мечта, като молитва Змийска глава се вглеждаше по наклоните, по местата, на които се събират речни корита. Там той виждаше непокътнатите крепители на духовното. Те бяха сторени от ония личности, които се числяха към творците на духовните висини в Манастирските възвишения. Тези висини дърпаха погледа на Змийска глава към дълбините си, към молитвите на безброй хора… Където се събират две речни корита или където започва речно корито, бяха сътворени знаци на това, което съдбата влива в потока на всеки живот.
В плъзгащо се през каменисто място речно корито бе донесен камък отдалече. Стъкмено бе с него и на него едно слънце. Парче от заобикалящите това речно корито камъни носеше знака на магическото. Много парчета от отрупващите това речно корито камъни бяха отчупени и понесени като знак на магическото.
Струпани в различни форми камъни носеха знаците на магическото, в което потъваха Манастирските възвишения…” --------------------------------------------------------------
Погребалният или мемориален комплекс от четири могили и няколко редици балбали до с. Генерал Тошево ни изправя пред уникално съоръжение. Най-забележителната могила има терасовидна платформа от юг, а балбалите са източно от нея. Всички балбали са от необработени камъни. Редицата с най-големите камъни (някои по над тон), е най-близо до стъпаловидната могила (на разстояние малко повече от 150 м), ориентирана е север – юг, има дължина ок. 30 м и е дъговидна. Мислената линия от върха на могилата до най-северния камък от тази редица съвпада точно с посоката изток – запад и бележи равноденствието. В южния край на редицата e оформена широка видимо колкото „коларски път”, т. нар. „порта на слънцето”, и тя бележи зимното слънцестоене. Това всъщност е култов слънчев календар.
Най-дългата редица (ок. 60 м, бележеща посоката на залеза при зимно слънцестоене) е с над 70 камъка, но за разлика от описаните календарни балбали, другите изцяло са с тегло, с което би се справил един силен мъж и са прави. Това ги охарактеризира като подражателни. Там можем да видим и змии от подредени камъни, чието тегло е не повече от килограм-два, което им придава вид на много скоро направени. Според преданията на Талашманлии, от там се появявал големият им културен герой Змеят.
-----------------------------------------------------
Иречек пише:
„Равнината около двата върха е пълна със старини, с църковища и могили. На запад от Големи манастир при селото Талашманлии неотколе, казват, намерили в една могила стъклени и глинени съдове, а до тях, на сребърно синджирче, малък златен полумесец, украсен с няколко червени камъчета…”Слънцето до Талашманлии е издялано върху масивен правоъгълен гранитен камък. Той е бил донесен от отдалеченото на 5-6 километра Джумадере (Петъчна река). Между Джумадере и Талашманлии е местността Шиймелик, чието име най-вероятно значи Шиитски владетел. Пренесеният камък бил поставен в сухо речно корито, което се спуска към първото гробище на Талашманлии (засвидетелствано действащо от края на XVIII в. до 1985 г.). Това слънце трябвало да осветява тъмния свят на мъртвите и мислите.
Всеки камък от купчините бил един преклон и една мoлба към духовете. Така те ставали видими. Има камъчета, които са недокоснати от незнайно, но явно не много отдавнашно време, поставени върху вдлъбнати повърхности на големи камъни. Може би са били сложени от деца, които правят като възрастните.
По скалите, които обграждат землището на Талашманлии, във всяка посока намираме множество изображения на съзвездия, а можем да видим и камъни с жертвени улеи. Тези скали, както купчините камъни, винаги са покрай рекички, но за разлика от тях не са в групи, а стоят самотни, около тях няма други такива. Народът ги нарича „Квачки с пиленца”, т.е. изображения на Плеядите, „чашки” или „панички”. Те са много подобни на наречените от професор Овчаров „вдлъбнатинки” при светилището от с. Горталово, Плевенско (Овчаров 2000-2001). В спомените на старци от с. Генерал Тошево се натъкваме на техни среднощни срещи с хора, които са облечени в бяло, свирят с гайди и тъпани, танцуват и се движат по Джума дере или други рекички към възвишенията. Човек, който върви пред тях, е казвал на срещналия ги: „Махни се за да не те стъпчем!”. Казва се, че това били сватби, но от култов характер, напомнящ за старите жертвоприношения на азиатците, наречени „Булка на реката”.
Често до обектите на почит имало параклиси. В началото на ХХ в. до балбалите е открит таен изцяло подземен параклис с икони. Никой от местните жители като че ли не знаел за него. И никой не разбрал, че открилият го човек харесал камъните му и си построил къща с тях. Днес в Манастирските възвишения не е останал нито един параклис. Да говорим за някогашен манастир с монаси не е възможно, но можем да говорим за силен култ към Свещената планина.
--------------------------------------------------------
Из „Книга от пепел”:
„Михо бе син на Димитър. Димитър бе син на Иван. Иван бе син на Никола Итимири. Никола Итимири бе роден в Дарманлии и бе погребан в Талашманлии. Бе надживял животното чума, което спеше в къделите, и бе завещал една завещана на него дървена кутийка с две мушнати една в друга части. В кутийката бе свитък, на който „пише за рода”.Митологичен образ със змийско тяло и „човеша” глава бе едно означение на култа към предците. Змеят бе любовник и се хранеше с мляко. Това бе неговата връзка с предците. Рееща се в небето змия бе образ на културни висини и спомен за културни висини. Разказът за нея бил разказ за висините на властта, по които пълзял като змия този спомен. Разговорът със змея бил разговор с духовете. Разказваха преданията от Манастирските възвишения за срещи със змея на места със свещени камъни, места белязани за ритуал. От двете страни на такова място започваше речното корито, което се спускаше покрай Дарманлии. Покрай такова речно корито бе погребан Никола Итимири, други преди него и други след него…” Според легенда от Талашманлии, в крепостта на Манастирските възвишения живеел змеят. Някога го нападнал новодошъл змей и след битката бил ранен. Намерили го овчари край Дарманлии и го спасили. В този змей отново виждаме азиатски култ – към предците змии.
Из „Книга от пепел”:
„Два змея се вият,
вият, та се бият,
земя и небе месят.
Крила им стигат,
стигат чак връх Граден.
Върхът се дели,
дели се на два, на три дяла,
първият дял стигнал,
стигнал до Дарманлии.
В Дарманлии до кладенче,
до кладенче змей лежеше,
лежеше още ранен беше,
навъртян вода пиеше…
Овчар мляко занесе,
змей мляко полочи,
полочи и оздравя,
оздравя и пак литна.”
Оцелелите документи за рода Елтимир/ Алдимир/ Итимир/ Калтумар/ „Мирчоолар белме” (в превод от турски „Незнайно [защо] Мирчовци”), или последно Владимир; други предразполагащи случването на тази история документи; както и взискателно вглеждане в родословието на деспотица Мария/ Марина Смилец Палеолог, са обект на мащабния проект „Книга от пепел II”. Особено интересна е историята на рода по време на Втората световна война и след 9 IX 1944 г. От XVIII в. до наши дни никой от този род не е носел името му като лично, то е било само фамилно.
С екстремна далечина, крънската и ямболска деспотица Мария/ Марина Смилец Палеолог е потомка на император Йоан II Комнин и унгарската принцеса Пирошка Арпад. Това значи, че сред предците й е и Карл Велики, значи и роднинство с кралица Елизабет II.
Соня Бониси, старши длъжностно лице по кореспонденцията в Бъкингамския дворец:
„Нейно Величество беше заинтересована да прочете относно вашия културен проект…” А ако приемем, както пише Анна Комнина, че българските Комитопули са потомци на хан Крум, в който виждаме творецът на Змията от Манастирските възвишения, то той все още има наследници там. Защото потомка на Комитопулите е Анна Дукина – жената на, така да се каже, основателя на семейство Палеолог, севаст Георги Палеолог. Сестра на Анна Дукина е Ирина Дукина – майката на първия византийски император с български предци, Йоан II Комнин. Впоследствие, до смъртния час на Византия, императорите й били потомци на последния цар на Първата Дунавска България – Иван Владислав. По-точно те произлизали от неговия син Траян, а другият му син – Пресиян II, носел името на последния езически български владетел.
Литература:
Иречек, К. Пътувания по България. С., 1974; Стари пътешествия по България от 15-18 столетие. ПСп., VII, 1884
Овчаров, Д. Прабългарската религия. С., 2000-2001
Караджов, М. В прародината. 2004
Арабаджиева, М. История на Древен Китай. С., 2004
Овчаров, Н. Надгробен надпис разкрива царски драми. Стандарт, 2007, бр. 5302
Павлов, Пл. Бунтари и авантюристи в средновековна България. ВТ, 2000
Марков. Анг. Овчи кладенец. С., 1988
