На вниманието на всички потребители следящи тази тема и имащи истинско желание да научат нещо повече за масонската философия Публикувам за вас градеж на мой приятел >
Мълчанието
Трябва да започна с твърдението, че всъщност няма никаква принуда над човека да мълчи. Самият факт, че говоря в момента, на практика е достатъчно доказателство за това. Както няма наложено ограничение върху човека изобщо така няма и върху човека в частност. Каква обаче е същността на човека? Какво правим тук? Кои сме ние всъщност и къде отиваме? Това е много малка част от въпросите, които се задават. Отговорите обаче са част от светогледа, усещанията и търсенията на всеки един от нас. Есенциалният въпрос може би все пак си остава кои сме ние. И може търсенето на истината в този въпрос е истинския път към познанието. Няма точна формулировка на много от въпросите, които възникват, но все пак, смея да твърдя, че вътрешното чувство, светоусещането и интуицията а не разумът определят на първо място поведението и посоката в действията на всеки един от нас.
Мълчанието не е насилие, изолация или бягство. Мълчанието е време за преосмисляне на клаузите на договора, който си сключил със самия себе си.
То е време за адаптация към околните, време за наблюдение на собствените си реакции от всичко чуто, видяно и преживяно. Мълчанието е и време за размисъл, време за съграждане. То е време за обработване на своя камък, оставащ в постройката, която ще бъде полезна за всички следващи поколения. То е и време за овладяване на инструментите, с които човек работи.
В чисто практически план мълчанието ни учи на търпение. То е време за задълбочаване в проблематиката, която на пръв поглед изглежда, че носи бързо "смилаем" смисъл, но изисква разсъждения на друго по-високо ниво. То е надмогване на първичния порив веднага да кажеш това, което ти хрумва, и което може да се окаже в повечето случаи обхзащащо въпроса само еднопланово.
Мълчанието е времето, което си даваш за самовглъбяване, за себеизучаване, за вникване в неподозирани дори свои вътрешни "тайни" кътчета. "Познай себе си" е първият подтик към духовното разгръщане и осъществяване на индивидуалната заложеност и талант. Това е момент, в който към вечните въпроси "Кои сме, откъде идваме и накъде отиваме?" се прибавя нещо много важно. И то звучи така: "Какво правим, докато преминаваме през отредения ни живот?".
Мълчанието е време, в което разбираш, че настоящият момент може да бъде разглеждан и като най-скорошната част от собственото ни минало. А то повече не е подвластно на действията ни и се превръща в част от вечността. Превръща се в история, която е неподатлива на промени. В тази история, в която можеш да се върнеш само мислено, но без да имаш възможността да се откажеш от нея. Всеки един от нас би могъл да се отрича от собственото си минало, да му се надсмива, да му се сърди или да търси начини да му отмъсти. Но не бива да го прави и то по една важна причина - то е нашето минало. Въпреки, че най-загадъчната и неопределена част от човешкия живот е бъдещето, миналото и в личен и в исторически, и в обществен план си е запазило "правото" да влияе върху това бъдеще. Нека не му пречим.
Мълчанието е време, в което приемаш, че рано или късно всеки човек прекрачва границата между битието и небитието. Тази тънка разделителна линия е невидима за окото на смъртния. Тя е трудно постижима за осмисляне. На него му е отредено само да знае, че я има. Той може да разбере и това, че колкото и естествена и неизбежна да е тя, винаги като че ли идва ненавреме. И точно тук се крие смисълът на древното "Memento mori". Времето на всеки е крайно. Пясъчният часовник на историята изобщо и на персоналната история в частност няма паузи. Тогава трябва да се разбере фактът, че никой не съществува само и единствено за себе си.
Марк Аврелий казва "Живей, ако искаш триста години, ако искаш три хиляди години, само че помни, че човек не губи никакъв друг живот, освен онзи, който е живял и не живее само онзи живот, който губи!"
Мълчанието е време, в което осъзнаваш, че намеренията на духа се обличат във формите на материята. Знанието за обработването на формите е нужно за въплътяването на това намерение. Но знанието е само едната страна на медала. Другата е самото желание на духа да създава и да твори. Да доведе до възникването на действие или явление, което може да съдържа Светлина.
В изобразителното изкуство светлината е необходима и почти задължителна съставка, доколкото от нея зависи четливостта и оттам възприемането на формите в пространството. Тя ги моделира, но не в прекия смисъл на това понятие. Тя само прави видимо това, което вече съществува като обект. Тя разкрива повърхности, които възприемаме, но тези форми сами по себе си не са носители на Светлината. Светлина носят движенията, действията и творенията на човешкия дух.
Ако прибегнем до примера на архитектурата ще кажем, че смисълът на едно действие е в създаването на обем, важен - в смисъл красив, четлив, и същевременно въздействащ не сам по себе си, а преди всичко като носител на част от нещо цяло. Пространството на една постройка - било то обществена или жилищна сграда е всъщност създаване на един друг вътрешен свят. И този свят може да носи светлина. Светлината, която не е инертна, външна и неподвластна на човешките действия даденост, а Светлината като жизнен елемент, който не само разкрива видимото, а и предизвиква метаморфозите на материята. Не описва, а изпълва и създава формите. Светлината е самата форма. Защото всичко създадено в пространството и материята като форма, се ражда и живее първо в духа.
Става дума за откриването на Светлината, която няма извънчовешки характер, а е част от всеки от нас и може да бъде отдадена на другите. Да бъде дарена с ясното съзнание за добротворчество, с разбирането, че ставаш по богат (в духовното измерение на това понятие) когато даваш повече, отколкото получаваш.
Мълчанието е време, в което можеш да почувстваш, че човек е съвременник на първо място на своето поколение, но е съвременник и на духовната група, към която принадлежи. Така се свързва със сродни души отвъд времето и мястото, в които съществува. Установява контакт с умове, работили за хората в друго, скорошно или много отдалечено във миналото тяхно настояще.
Тези хора са мислили за нас като за бъдеще, без да знаят за нашето конкретно съществуване. Те са предполагали, че ние сме длъжни да знаем за тях. Защото само ние и само чрез познанието можем да направим връзката с предшествениците си активна и действена. Те са ни подали ръка през пространството, чрез създаване на предпоставките за това. Ние сме длъжни да я поемем и да я подадем отново, с ясното съзнание, че и след нас ще има кой да я продължи пътя й.
Така стореното добро в различните времена ще излезе извън последователността на историческите събития. То се превръща в поредица от отделни действия, които по отношение на времевата хронология са статични, свързани с определен ден или факт, но същевременно това е и един непрекъснат процес. Процес с постоянно движение, допълващ се и развиващ се от новонаправеното и новопостигнатото. И в този процес доброто ще надхвърли конкретните граници на отделния момент, в който се е родило и ще излезе извън времето си.
В метафизичен аспект, човек е дух. който обитава тяло и има душа. Духът е божествената, безсмъртна и вечна част. божествената искра, която се съдържа дълбоко в нас. Душата е интелигентната част, или онова, което наричаме личност. Тя се развива постепенно, като продукт на единството между дух и тяло. Когато човек е тъжен или е в депресия, в това участва душата. Но когато някой каже: "Аз съм това, което съм", в него говори духът. Крайната цел се състои в обединяването на душата и духа. Можем да твърдим, че всичко, което е в нас, е и извън нас. Онзи, който покори вътрешната си природа, ще може да подчини и външната природа. В духовен аспект това символизира превръщането на низшите страсти в добродетели. Душата, която се е освободила от чувствата и необозданите страсти е като блестящ, златен щит, предпазващ човека от злини и страдания.
Историята на човечеството е преди всичко една линия на последователни единични събития. Но именно в историята където се създава порядъкът на движението се осъществява срещата на миналото с настоящето и бъдещето. Тя е това напластяване на политически, икономически, културни и социални взаимоотношения достигнали различни точки в своето развитие. Този порядък е нехармоничен, разнообразен, често конфликтен, но до голяма степен може да бъде управляем, относително контролируем дотолкова, доколкото е следствие на дейност от страна на човека. Дейност, която има своето конкретно измерение в своята среда и в момента на осъществяване, но и извън него, а именно в продължителността на цялото следващо време.
Целият ни живот е като една мрежа, в която ние вече сме вплетени като братя установени в два свята - в света на ежедневието и в света на съвършенството. Трябва винаги да сме нащрек за своите постъпки и човешки отговорности в тези паралелни два свята. Защото само отговорните ще оцелеят и в бъдещето.
Затова и Мълчанието е време да вярваш, че създавайки добро, го правиш достояние на всички след себе си. Така се постига и удовлетворението във всеки от нас да бъде част от Мъдростта, Силата и Красотата, за да се превърне от индивид в личност.
Това е и времето когато всеки може да разбере защо Мълчанието винаги се е удавало по-лесно на философите, отколкото на глупците.
Ценя за възможността да говоря, но благодаря за правото да мълча.
Br.I.K/P.L