За импулсивността на министър-председателя Корупцията е, без съмнение, една неизлечима болест на демокрацията. И сложността в постоянната сизифовска борба с нея идва от това, че е трудно доказуема. Постоянно изскачащите в медиите случаи на подозрения в корупционни връзки обикновено светкавично биват опровергавани и от двете заподозрени страни – корумпиращ и корумпиран. Трудно е да се обвини в морално укорими и законово наказуеми действия една двойка, всеки участник в която е обвързан с обета на мълчанието; печалбата от действията на двойката корумпиран - корумпиращ е гарантирана единствено при пълна секретност на корупционния акт.
Именно скритостта на този акт нанася най-големи щети на демокрацията, чийто идеал предполага откритост на действията на всички членове на обществото. Всякакъв таен обмен и тайни договорки в обществения живот между индивиди и между власти дава незаслужени предимства на договорилите се и по този начин руши самата основа на общото живеене.
Затова напълно основателно премиерът Борисов реагира на подхвърленото от президента твърдение, че властта води “последователна кампания за натиск върху медиите”. Начинът на реакция, обаче, е меко казано, странен.
Бяхме свикнали с един импулсивен Борисов, с човек, комуто „каквото му е в главата, това му е на езика”. Всъщност, именно заради тази си откровеност и неподправеност генералът влезе в медиите, заради нея го обикна народът и спечели изборите. Заради излъчващата се от него импулсивност се прощават и грешките – икономически и държавнически – на неговото правителство.
Ето обаче днес един друг Борисов. Като че ли с бързото и видимо побеляване на косата на премиера, той е започнал да се учи на по-дълбоки и сложни ходове – някои биха казали, че започва да става политик, други биха казали, че започва да става коварен. Политика и коварство, впрочем, често вървят ръка за ръка.
Как да квалифицираме писмото на премиера до главните редактори на медии, в което ги пита дали е оказвал натиск върху тях? Като импулсивен акт на невинен човек?
Очевидно бе какво ще отговорят главните редактори. Дори да има случаи на натиск, това не би трябвало да бъде споделено с обществото – въпросът дори не е, че така медиите биха се подложили на нов натиск, въпросът опира до собствения им образ, имидж пред обществото като неподкупни и неогъващи се приносители на истината.
Тук Борисов прави далеч по-ловък ход от Жан Виденов и Иван Костов, които също бяха обвинявани, че се месят в работата на медиите (а с времето се появиха и доказателства за това), но хитростта им не стигна дотам да ги попитат в упор: кажете сега, влияят ли ви? Дали пък – ако Виденов беше попитал: „Обажда ли ви се Райдовски по мобифона?”, нямаше да излезе по-малко омърсен от властта?
Въпреки че на зададения от упор въпрос с очакван отговор главните редактори (на „Труд”, „24 часа”, „Стандарт”, „Капитал” и Уляна Пръмова - БНТ) отговориха „правилно”, все пак те казаха и някои други неща:
- че натиск върху медиите не е бил оказван от последните три правителства;
- че очертаващата се пречка за тяхното свободно развитие е опасността от монопол в медийния пазар;
- че правителството на Борисов е първото, което променя посоката на своите решения според първите страници на вестниците.
Последната теза (Венелина Гочева, „24 часа”) като че ли е първата публично изказана констатация за „обратна връзка” между медии и власт и тяе добре да бъде анализирана.
Най-общо, премиерът постигна целта си – признанието (с тежест на доказателство за общественото мнение?), че никой от сегашното правителство не е оказвал никакъв натиск върху медиите.
Трябва обаче да напомним още веднъж, че на цялото общество е известно: връзките власт - медии не са видими. (Да си спомним само/признанието на Ахмед Доган.) Контактите помежду им – и това е съвсем нормално - са извън полезрението на обществото. За характера на тези връзки, за това коя страна доминира в тях, можем да си правим изводи само от качеството на предлаганата ни журналистика.
Ако примерно премиерът лично се е обаждал в големи телевизии да ги кори за неправилно представяне на новини, това може ли да бъде доказано?
Може обаче да бъде доказано, че премиерът кори в ефир журналисти. Един от последните случаи беше, когато в ефира на Националната телевизия той се скара на водещите, че новините около президента Първанов са по-напред и придружени с образ, а него са го поканили да коментира по телефона: „Можехте да ме поканите в студиото”, възнегодува той. Водещите на канала бяха така смаяни от нагло стоварилата се върху главите им лавина от импулсивнопремиерско негодувание, че объркано започнаха да се оправдават, вместо да отрежат премиерските мераци, напомняйки на ББ, че не той, а те определят кой и как ще бъде показван.
Съмненията в явно или тайно преливане на интереси между медиите и властта винаги са съществували и ще съществуват. При харизматична и импулсивна фигура като Бойко Борисов тези съмнения дори ще бъдат по-силни. Важното е, както казват теоретиците, това тайно преливане да не надхвърля прага на допустимост.
К
http://www.kultura.bg/bg/article/view/17077
