Бъдещите водни войни в Азия
Както е известно, етимологията на английските думи rival (съперник) и rivalry (съперничество) е свързана с латинската rivalis, която първоначално означава „онзи, който използва същата река” или „онзи от другата страна на реката”. Тоест, тя е свързана с отношението на древния човек към могъщата водна стихия. Днес, когато смятаме, че отдавна сме поставили под контрол тази стихия, битката за контрола върху водните ресурси отново се разгаря, първоначално в азиатския регион, а след това и върху още по-обширна територия – от Русия, до Нова Зеландия и Австралия. В същото време, почти цялото внимание на човечеството е концентрирано върху проблемите със „скъпия петрол”, затова, в повечето случаи, геополитическите последици от дефицита на питейна вода продължават да ни убягват. Но, докато петролът има своите алтернативни заместители, нищо не може да замести водата, като основен източник на живота на планетата. В настоящата статия ще се опитам да анализирам възможните сценарии за регионални конфликти, в чиято основа ще са именно водните ресурси, като съзнателно акцентирам върху ролята и мястото в тях на регионалната свръхдържава Китай.
Китайското господство над Тибет е ключът за разбирането на наближаващата геополитическа криза, която вероятно ще се разрази през следващите няколко десетилетия. Това господство означава, че Китай контролира хималайските извори на големите реки в Индия и Югоизточна Азия, които са източник на жизненоважни ресурси за селското стопанство и захранват с енергия тези необятни територии. Наистина, тази стратегическа даденост на Тибет рядко е била реализирана на практика. За да реши проблемите на Китай, който се сблъсква с недостига на вода за напояване и със засушаването, Пекин няма да се поколебае да използва всички възможни средства в стремежа да си гарантира хималайските водни ресурси. Не бива да се съмняваме, че в този случай Китай няма да се ограничава нито от морални, нито от „добросъседски” съображения, въпреки видимо добрите му отношения с Русия и централноазиатските постсъветски републики. Китайското ръководство следва твърда и безкомпромисна „реална политика”, в чиито център са единствено националните интереси на страната. Затова, всеки път, когато Пекин се сблъсква с проблем, засягащ жизнените му интереси, особено ако касае територии или ресурси, маската на „добрия съсед” тутакси се сваля. Пример за това е развитието на териториалните спорове между Китай и Индия.
Очертаващата се водна криза
Сушата и пълзящото опустиняване са сред главните проблеми, пред които е изправен Китай, който обаче разполага за решаването им с алтернативи, каквито нямат другите азиатски държави, включително Индия. Сред тях е и контролът върху източниците на питейна вода – основните реки на Индия и по-голямата част от Югоизточна Азия, и дори върху течащите далеч от китайските граници реки в Централна Азия и Русия. Очевидно е, че ако в бъдеще Китай се сблъска с катастрофален недостиг на водни ресурси, той ще действа, следвайки собствените си интереси и без оглед на „общественото мнение”, или на факта, че самият Китай е част от „световната общност”. Намеренията на Пекин стават ясни от мащабните му планове му за строеж на язовирни стени и водохранилища в района на Хималаите. Така, водните артерии, носещи живот на цяла Азия, рискуват да се превърнат в обект на политическата воля на Пекин, още повече, че продължаващите с години дипломатически преговори няма да могат да решат проблемите с дефицита на хранителни продукти в региона.
Северен Китай постоянно се сблъсква с проблеми, свързани със засушаването. Така, през февруари 2009, в провинция Хенан (която е основния производител на хранителни продукти) беше обявена повишена готовност за борба с очакваната суша. Според китайската правителствена агенция Синхуа: „метеорологичните служби в провинцията съобщават за най-голямата, от 1951 насам, суша. Тя е засегнала 63% от всички посеви с пшеница (5,26 млн. ха)”. Сред останалите провинции, където през 2009 също беше обявена повишена готовност, са Анхой и Шанси, където приблизително един милион души и 160 000 глави едър рогат добитък изпитваха сериозен недостиг на вода. Редица други провинции, като Хебей, Цзянсу и Шандун, също пострадаха от липсата на достатъчно животворна влага. По официални китайски данни, през 2009, сушата е застрашила около 43% от зимните запаси от пшеница.
Отново според китайската агенция Синхуа: „изследваният сочат, че 2,62 млн. кв. км от територията на Китай са застрашени от опустиняване, а това са половината плодородни земи в страната”. В един доклад, поместен на интернет-сайта на Синхуа, се казва, че „около 35% от всички обработваеми земи ще пострадат от опустиняването, което поставя под въпрос самата възможност на Китай да изхранва населението си... Около 1,6 млн. кв. км обработваеми земи се размиват всяка година от водната ерозия, влияеща по един или друг начин, на всеки речен басейн. На всичкото отгоре, 2 млн. кв. км земи постоянно биват ерозирани от ветровете”.
Индия също се сблъсква с проблема за изчерпващите се водни ресурси. В доклада на хидрогеолозите от Научната група за геосферата (Earth Science Team) на НАСА, занимаваща се с изучаване на земната гравитация и климатичните експерименти, се посочва, че водата се добива и потребява значително по-бързо, отколкото самият водоносен слой се насища, благодарение на природните механизми. Групата установява, че нивото на грунтовите води е спаднало пет пъти повече от очакваното, заради прекалено интензивната експлоатация на земните недра. Според доктор Роланд, който ръководи изследванията, „ако не бъдат наложени определени ограничения върху ползването на грунтовите води, което да стабилизира нивото им, последиците от това ще се стоварят върху 114 милиона индийци и ще включват пълния упадък на селскостопанското производство и огромен недостиг на питейна вода”.
Нивото на грунтовите води в трите северни индийски щата Раджастан, Пенджаб и Харяна, спадаше с 4 см годишно, в периода между 2002 и 2008. В доклада на спомената по-горе научна група на НАСА се отбелязва, че „в северните щати Раджастан, Пенджаб и Харяна са налице всички показатели за понижаване нивото на грунтовите води: смайващ демографски ръст, бързо икономическо развитие и селско стопанство, поглъщащо 95% от грунтовите води в региона”.
Все по-значителен дял от грунтовите води в Индия се оказват негодни както за пиене, така и за напояване. „Това е нагледно доказателство, че влошените качества на водата също влияят върху недостига на водни ресурси, тъй като ограничават годността и както за използването и от човека, така и от екосистемата, като цяло”. Според хидроложката от Тексаския университет в Остин Бриджит Скънлон: „Напоследък този цикъл ерозира запасите от прясна вода по целия свят. Водните проблеми в даден регион имат своите последици далеч отвъд границите на съответната държава”.
Контролът на Китай върху азиатските водни ресурси
В една своя статия, публикувана в Japan Times, известният индийски учен д-р Брахма Челани прави няколко сериозни извода относно водните кризи, с които се сблъсква напоследък Азия и, в частност, Китай и Индия: „Недостигът на вода в по-голямата част от Азия започва да застрашава процеса на бърза икономическа модернизация, стимулирайки изграждането на хидротехнически съоръжения по горните течения на реките, чиито води принадлежат на (и се ползват от) няколко държави. Ако водната геополитика и занапред продължи да стимулира напрежението между държавите, т.нар. „азиатски ренесанс” много съществено ще се забави. Водата се превръща в онзи ключов проблем, който ще определи, дали в Азия доминира дух на взаимноизгодно сътрудничество или там цари опасна междудържавна конкуренция. Нито една държава не може да окаже по-голямо влияние в тази сфера, отколкото Китай, който контролира Тибетското плато, откъдето извират повечето големи реки в Южна и Югоизточна Азия.
Според д-р Челани, Тибет притежава и контролира най-голямата речна система, благодарение на обширните си ледници и голямата височина, на която са разположени: „Обширните тибетски ледници и голямата височина, на която се намират, захранват с вода най-голямата в света речна система. Водите на тези реки са своеобразни линии на живота за двете най-големи държави – Китай и Индия, както и за Бангладеш, Мянма, Бутан, Непал, Камбоджа, Пакистан, Лаос, Тайланд и Виетнам. В тези страни живеят 47% от всички жители на планетата”.
Но, макар че в Азия живее над половината от световното население, тя разполага с по-малко водни запаси (на глава от населението) от който и да било друг континент, като изключим Антарктида. В тази връзка, Челани говори за „застрашително нарастване на противоречията” и призрака на „бъдещи водни войни в Азия, провокирани, на първо място, от климатичните промени и влошаващото се състояние на околната среда, включително намаляване площите на горите и блатата, което стимулира цикъла от постоянни наводнения и суши, посредством намаляване запасите от природна вода и изтъняване на поглъщащия водата почвен слой”.
Челани обръща внимание на крайно обезпокоителната възможност за „потенциални междудържавни конфликти за контрол върху водните ресурси”, още повече, че подобни конфликти станаха доста често явление в някои азиатски държави – от Индия и Пакистан до Югоизточна Азия и Китай: „Този тип проблеми възникват във връзка с опитите на Китай да изгради язовирни стени или да промени течението на реките (включително да го обърне в обратна посока) от Тибетското плато, откъдето извират повечето големи реки, включително Инд, Меконг, Янцзъ, Хуанхъ, Салуин, Брахмапутра, Карнали и Сутледж. От всички велики азиатски реки, само Ганг извира от индийската страна на Хималаите”.
Проблемите с напояването на селскостопанските площи в Северен Китай, които анализира д-р Челани, принуждават Пекин да концентрира усилията си върху контрола на водните източници в Тибет и да изгражда там хидротехнически съоръжения, не само за добив на електроенергия, но и за отвеждане на водите за напояване, както и за други цели. След като построи два язовира по горното течение на Меконг, днес Китай изгражда още три, което вече породи остри протести във Виетнам, Лаос, Камбоджа и Тайланд. Мащабните китайски планове, касаещи Западен и Централен Тибет, които, както се твърди, ще нарушат течението на големите реки в Индия, продължават да се реализират, макар че информацията за тях, предоставяна от Пекин, е крайно оскъдна.
Водните проблеми в Централна Азия
Конфликтът за контрола на водните ресурси, който в най-голяма степен засята отношенията между Индия и Китай, както и Югоизточна Азия, има своите значими последици и в Централноазиатския регион, като в перспектива може да вкара Китай в конфликт с Русия.
Река Иртиш, която е гранична за Китай, Русия и Казахстан, създава същите проблеми в отношенията между тези три държави, каквито река Брахмапутра в индийско-китайските отношения. Според казахстанския геополитически анализатор Марат Ермуканов: „Търпението на китайските съседи се изчерпа, след като Пекин започна да изгражда канал, свързващ Иртиш с разположената изцяло на китайска територия река Карамай, в резултат от което съществено се понижи речното ниво. Китайската политика по отношение на водните ресурси застрашава селскостопанското производство в толкова екологично чувствителни региони, като Източен Казахстан, Павлодар и Караганда”. Ермуканов смята, че „тази политика може да доведе до суша в руската Омска област, която е водещ производител на пшеница”.
През ноември 2005, отчаяно опитвайки се да предотврати очертаващата се екологична катастрофа, губернаторът на Омска област Леонид Полежаев отпусна 10 млн. рубли за изграждането на гигантски водни резервоари, в които да се събират дъждовните води, използвани след това за индустриални цели. Той аргументира политическото си решение с факта, че преговорите за Иртиш съзнателно са били провалени от китайската страна. В тази връзка, Ермуканов подчертава песимизма на руските специалисти по Китай за желанието на китайците да преговарят по тези проблеми: „Експертите, които са наясно с позициите на китайската страна, не са настроени никак оптимистично по отношение на Пекин, защото очакват, че китайците ще протакат до безкрайност преговорите за река Иртиш”. Между другото, те използват същата тактика и спрямо Индия, протакайки преговорите с нея за река Брахмапутра вече тринайсет години.
През 2004, Китай пусна в експлоатация нова ВЕЦ, която използва 15% от водните ресурси на реките, течащи към Централна Азия. Само на река Или вече са изградени 65 китайски ВЕЦ, като Пекин планира да построи още 13 изкуствени водохранилища. Според известния австралийски политолог и дипломат Бобо Ло, почти никой в правителството на Казахстан не е наясно с истинските мащаби на китайските хидротехнически проекти. В тази връзка, той посочва: „Специалистите-еколози предупреждават, че през следващите няколко години Китай ще изгради нови ВЕЦ-ове по течението на реките Иртиш и Или. Сред тези централи, проектите за които не бяха показани на казахстанската правителствена делегация, при последното и посещение в Пекин, фигурира гигантското Капчагайско (една от казахстанскине ВЕЦ носи същото име – б.р.) водохранилище, с вместимост 380 млн. куб. м.
Марат Ермуканов дава за пример индустриализацията на Северен Китай, станала причина за ръста на селскостопанското производство в Синзцян-уйгурския автономен район, но и за замърсяването на езерото Балхаш. В тази връзка, той акцентира върху лошото управление на водните ресурси и китайския отказ да бъде подписано споразумение със съседите за експлоатацията на общите водни ресурси. Според него: „Ускореното индустриално развитие на Североизточен Китай най-вероятно ще съдейства за по-нататъшното замърсяване на езерото Балхаш в Казахстан с химикали и торове, тъй като в езерото се влива река Или. Увеличаването на оризовите полета в Синцзян-Уйгурския автономен район вече доведе до изтощаване ресурсите на реките Иртиш и Или. По последни данни, в резултат от лошото управление, годишните водни загуби в китайската част от басейна на река Или достигат 4,4 куб. км, т.е. 15% от всички водни ресурси на реката. Това съществено намалява обема на водните ресурси на реката, като основната причина е, че Китай и досега не е подписал международната конвенция за трансграничните води”.
Ермуканов мрачно прогнозира развитието на негативна етническа динамика в региона, който, според него, съвсем скоро може да бъде обхванат от прояви на насилие. Китайците променят демографията на региона, посредством етническа експанзия и под лозунга за прокарване на „мирните търговски интереси”. Освен това, Ермуканов критикува териториалните планове на Китай, които според него пряко визират Казахстан. Макар Бобо Ло да твърди, че китайците са прекалено прагматични и имат какво да губят, за да продължат да оказват натиск върху съседите си по териториалните въпроси (както навремето го правеше Мао), плановете им по отношение на казахстанските територии дават основание да се замислим, дали Пекин действително се е отказал от териториалните си амбиции и спрямо Русия.
Наред с твърдо отстояваните териториални претенции към Индия, Виетнам и Русия, Китай предявява подобни претенции и към Казахстан. Марат Ермуканов твърди, че въпреки споразуменията между Пекин и Астана по граничните въпроси, „Китай никога не се е отказвал напълно от териториалните си претенции към някои райони в Южен Казахстан, които са отбелязани като китайски на картата, изложена в Централния исторически музей в Пекин. Само преди няколко години, при посещението си в музея, членовете на делегацията, водена от казахстанския външен министър, бяха смаяни, виждайки, че доскорошната столица Алмати, езерото Балхаш и други райони на Южен Казахстан, фигурират на нея като част от Китай. След протеста на министъра, китайците обещаха да поправят грешката. В текстовете на учебниците в Синцзянския район обаче, тези територии продължават да фигурират като китайски”.
Генералният секретар на ООН Бан Ки Мун вече неведнъж декларира отношението си към водните спорове между държавите от Централна Азия. През 2007, по време на Азиатско-Тихоокеанския форум по проблемите с водните ресурси, той отбеляза, че „планетата ни се сблъсква със задълбочаваща се водна криза, като особено тревожна е ситуацията в Азиатско-Тихоокеанския регион. Високият прираст на населението, прекалено бързо нарастващото потребление, замърсяването и лошото управление на ресурсите – всички тези фактори ерозират запасите от питейна вода в региона”.
Докладът на ЮНЕСКО „Водата в променящия се свят” призовава за незабавни и мащабни действия, ако „глобалната водна криза” продължи да се задълбочава. Всъщност, този доклад поставя водните проблеми в центъра на потенциална криза, способна да провокира сериозни национални и дори глобални конфликти: „Водните проблеми са свързани с кризисните промени в климата, изтощаването на енергийните и продоволствени ресурси и проблемите на финансовите пазари. Ако не осъзнаем връзката им с водните фактори и не се опитаме да разрешим водните кризи в различните точки на света, всички останали кризи могат да се задълбочат, а пък водните кризи, на локално ниво, да се трансформират в глобална водна криза, водеща до политическа нестабилност и конфликти на всички възможни равнища”.
Заключение
В настоящата статия бяха разгледани, най-вече, промените свързани с недостига на питейна вода в Азия. Тези промени неизбежно ще намерят своя израз във фундаменталните геополитически трансформации и почти тоталното преформатиране на съществуващите в момента крехки блокове и съюзи, като например т.нар. Шанхайска организация за сътрудничество (ШОС). Стремежът на Китай да си гарантира, включително и с помощта на ШОС, регионална доминация и да упражнява сериозно влияние върху Индия и Русия, със сигурност не гарантира безоблачно бъдеще на този съюз. В борбата за ресурси, и особено за водни ресурси, Китай все по-открито ще се опитва да противостои на Индия, Русия и централноазиатските държави. Лично според мен, стратегическият алианс между Китай и Русия, за който напоследък толков
