Автор Тема: Духът Български  (Прочетена 5061 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

coroviev

  • Гост
Духът Български
« -: Февруари 22, 2006, 22:10:03 pm »
Това е нeщо което страшно ме впечатли и трогна. Писано е от някой си арх. В. Недялков за някакъв форум, ей-така, на прима виста. Дано да е толкова добър архитект, колкото и писател!


Ще ви разкажа една родова история. От лятото на 1943 г.

Прашасало крайдунавско село, притихнало от жегата. Под асмите, в сянката на клюмналите овошки, са останали само старците. Всички селяци от тъмни зори са „на къра”, което ще рече по нивите, в градините, сред лозята, при пладнуващите стада.
... Прочее, всяко лято работните ръце са кът, но тази година съвсем не достигаха. Война. Мъжете на селото бяха мобилизирани. Славната 9-та Плевенска дивизия беше настанена в Скопие. От редките писма, които цялото село четеше от ръка на ръка, се разбираше, че мобилизираните строят железопътна линия, че при тях е спокойно, че Титовите партизани са далече и никакви не се чуват. Всяко огнище и всяко сърце беше притихнало в тревога за своите „мъжки”...
Баба Елена беше проводила таман три от своите „мъжки” чеда във войската – синът и Любен беше мобилизиран с другите, а внуците Кольо и Фильо служеха във Въздушната на Н. В. Войска. Единият като летец–изтребител, а другият – като механик.
Този ден беше досущ като другите и не съвсем.
По пладне от юг се разнесе бавен, нарастващ тътен, който премина постепенно в грохот. Това не изненада никого – американски бомбардировачи летяха на север, към румънските петролни полета и напоследък често летяха над Свищовско. Види се, използваха за ориентир големия завой на Дунава и очертанията на остров Белене. После правеха завой на 12.10 към Плоещ. Всеки път малки групи от български изтребители завързваха бой с армадата с явна задача да разстроят реда и преди завоя. Райхът береше душа при Курската дъга и охраната на румънския петрол беше отслабнала. Безстрашните българи се хвърляха по двойки или четворки срещу 100-150 тежковъоръжени бомбардировачи и сред ураган от картечни куршуми сваляха по някой четиримоторен „Либърейтър”. Над Крушовене беше паднал един двумоторен „Локхийд-Лайтнинг”, някъде към Санадиново бяха заловени скочили с парашут американци... В лозята на хълма Горчивка се беше разбило едно наше момче. Неговият „Месершмит–109G” се беше врязал на четири метра в земята и летецът, овъглен, здраво стискаше щурвала...
Баба Елена, едра, кокалеста, мълчалива жена, цялата в черно, беше вдовица от предишната война с пет деца на ръцете*. Беше ги отхранила с неимоверен майчин героизъм и беше на почит с пословичното си трудолюбие и порядъчност. Над селото се носеше тътенът на армадата, а бабата тихичко ги кълнеше – „...Господ да ви убие, колко майчици ще зачерните...”
Всички видяха, че нещо стана във въздуха – два блестящи Месершмита, бързи като оси, се врязаха в армадата напряко на строя и запалиха един четиримоторен - първо се видяха облачета, чуха се ясно пропуквания, после се гмурнаха нанякъде. „...Божкее... пази ги... божкее!” Баба Елена със свалена черна забрадка се кръстеше с ръка, свита в юмрук.
След минути двете блестящи оси налетяха отново... На фона на равномерния моторен тътен ясно се открояваше кресчендото на форсирания Даймлеров двигател. Този път пукотевицата беше по-силна - види се, армадата ги очакваше. Още две облачета с пламък преминаха в бяла диря и се чу гръм. „Удариха ги!... Удариха ги!... Що са навирате там бе, момчета!” – викаше Белия Гочо. Чуваше се невъобразима пукотевица. Във въздуха се гонеха няколко дузини самолети, проблясваха с крила, описваха широки кръгове и ревяха неистово.
Боят не продължи дълго. Стотиците мотори на армадата теглеха бавно и неотклонно на север.
Двата български изтребителя, явно изпълнили задачата, а по-скоро привършили мунициите, с тържествуващ рев и с поклащане на крилата преминаха ниско над селото.
„Ура-а-а!” – викаха децата, покачени на сухия орех.
„Не е на убаво, дяца, що са радвате!” - сгълча ги баба Елена, но с цялото си същество благодареше на иконата за избавлението на малките самолети с хиксове на крилата.
...Не щеш ли, някое от децата викна: „Вижте! Вижте!” – във въздуха висяха няколко бели точки – парашути. Лека-полека наедряваха, но вятърът бавно ги отнасяше на юг, към Стежерово и по-далече. Една самотна точка, навярно скочил по-късно парашутист, се беше отделила по-на север и бавно се уголемяваше – сигурно щеше да падне оттатък селото, към Правия камък.
Всички се втурнаха натам.
А там, на земята, беше паднало и лежеше настрани едно момче. Слабичко, ниско подстригано, в жълтеникави дрехи. Усмихнато някак виновно. Наобиколиха го с любопитство. Момчето извади от един голям джоб на ръкава едно картонче и с усилие зачете: „ Аз съм сержант Марк О`Риордан от армията на Съединените...”
„Мамка ти амириканска-а...” викна му, задавен от яд Белия Гочо и срита момчето в ребрата сред писъците на жените.
Баба Елена сама не разбра как скочи като орлица и с тежката си ръка удари Белия Гочо по врата. Другите жени го изблъскаха настрани и загрижено се наведоха над момчето. Баба Елена го погали по челото, по мъченически стиснатите очи, прокара ръка по острата четина на главата.
„Маминото... Какво ти е, момченце? Боли ли та нящо? Дайте `одъ** бе!
Момчето се размърда, отвори очи и проломоти нещо.
„...Уота...”
„...`Одъ иска, `одъ дайте!” – командваше баба Елена.
След като пийна вода от овчарското бардуче, момчето се отпусна. Усмихна се някак мъченически. После извади от безбройните си джобове „Ей такива шукалади” и ги подаде на децата, както по-късно разказваха.
Сети се пак за картончето от джоба и го зачете провлачено:
„ Аз съм сержант Марк О`Риордан от армията на Съединените щати на Америка. Тук съм по заповед на моя президент. Вие трябва да ме предадете на официалните власти.”
„А, Марко са казваш! Хубаво, де, лесна работа!”
Но Марк не можеше да се изправи. При падането си беше ударил лошо крака. Не прецени разстоянието до земята. Сега всяко помръдване го караше да вика. Старците вдигнаха момчето на ръце и го понесоха към село.
Настаниха го у баба Елена, на широкия чардак, на миндера току под асмата.
Повикаха баба Дамяна, полусляпа стогодишна жена, която умееше да намества извадено от ябълката, навехнато, разместени и дори счупени кости по добитъка.
Баба Дамяна приседна на миндерчето и с напевния си глас започна да му хортува нещо на момчето, че щяло да му мине като на кутренце. Взе в скута си ударения Марков крак и започна да го разтрива. После внезапно нещо дръпна, нещо изпука, а горкият Марко изрева с все сила. Баба Дамяна усмихнато му рече: „Готовичко си, момченце... да пишеш на майка ти, че вече си добре. При добри хора си, дете! На баба петлето!”
Че беше попаднал при добри хора, Марк разбра без съмнение. Баба Елена бдеше около него, закла пиле, извадиха от мазата едра студена любеница. Селяните се надпреварваха да носят плодове, питки, готвено ядене – „За Марко!” Момчето беше им станало някак необяснимо симпатично. Дали че беше такова младичко, почти дете, дали заради широката му усмивка с искрящо бели зъби, дали заради неговото неразбрано ломотене, примесено често с думичката „М`ам”.
Първите три дни от своя плен задокеанският пленник на Царство България прекара на чардака на баба Елена, сред усмихнати и загрижени хора.
Тези хора сякаш бяха забравили, че този същият сержант Марк О`Риордан, картечар на горната кула на четиримоторния „Либърейтър”, обсипваше с дъжд от тежки, половининчови куршуми от своята картечница „Броунинг” внука на баба Елена – офицерския кандидат Никола Парашкевов, който го свали с втората атака на своя „Месершмит”.
Грамадният самолет беше улучен в единия двигател. Марк беше видял попадението и беше слязъл по стръмната стълбичка в тъмния търбух на бомбардировача. Корпусът на самолета беше изрешетен от попаденията на изтребителите. Навсякъде имаше кръв. В тъмното Марк се спъна в безжизненото тяло на бордния радист Виенявски. Свит в неестествена поза, беше приведен над своята картечница другият картечар – Хари. От десетчленния екипаж бяха живи само четирима. Последното, което чу Марк, беше викът на Капитана – „Скачай, Марк! Ще гръмнем!”
--------------------------------------
* Мъжът на баба Елена, Петър Парашкевов, загива през 1912 г. Няколко български конника, сред които и той, прогонват турската войска от гръцко село край Солун. Селяните посрещат радостно освободителите, черпят ги щедро и... после българите се оказват отровени.
** `одъ (свищовски диалект) - Вода
« Последна редакция: Февруари 23, 2006, 09:18:14 am от coroviev »

Неактивен insomnia1304

  • Много Писал
  • *****
  • Публикации: 2 314
Re:Духът Български
« Отговор #1 -: Май 07, 2010, 21:49:49 pm »
КОНТРАСТИ...

Заплаха за символите

Йордан ПОПОВ
Стършел

Не им върви на някои символи в България. В градинката пред църквата "Света София" в столицата имаше метална статуя на Свети Георги Победоносец, който с копието си пробожда Ламята.

Конят му се бе изправил на задните крака, а десницата му бе нанесла поразяващия удар. В предсмъртна болка Ламята бе зинала страшната си уста, сякаш не признаваше победата на светията.

След като статуята възхищаваше хиляди софиянци в продължение на десетилетия, кого тя дразнеше? Дразнеше внуците на Ламята. Някакви дебили в тъмна доба счупиха копието на Свети Георги и той остана с вдигнат юмрук срещу озъбената Ламя.

После, в още по-тъмна доба, светията, конят и ламята бяха задигнати, предадени на вторични суровини и претопени. Сега може би конгоанската армия употребява лъжици, произведени от някогашната метална статуя...

Един друг символ, статуята "Отвличането на Европа" на Чапкънов, бе сложена да украси градинката на ул. "Солунска" и "Ангел Кънчев", но докато всички столичани я видят и є се зарадват, някой я отмъкна. Яворов, този символ на българо-арменската дружба, също бе отмъкнат от вандали в Пловдив.

Но пловдивските арменци се оказаха хора с характер
, те възстановиха бюста на Яворов и заявиха, че колкото пъти да откраднат техния Яворов, те ще го издигат отново в знак на вечна признателност за изразената от него солидарност и съчувствие.

Скачайки с мисълта си от символ на символ няма начин да не стигнем до металургичния комбинат "Кремиковци"
. Срещу 1 май, Празника на труда, се връщахме със самолет от една европейска столица и когато се приземявахме, няколко наблюдателни пасажери възкликнаха: "Я, Кремиковци не пуши!"

Толкова десетилетия комбинатът бълваше дим и душеше софийското поле, че хората не вярваха на очите си, че е спрял. Живков направи от "Кремиковци" икона на развития социализъм. Кремиковци трябваше да осигури работа на столичани. Вместо това хиляди хора от провинцията надойдоха в София да стават софийски жители чрез Кремиковци и с това създадоха тежки проблеми от битов характер.

Рудата за Кремиковци идваше по море, превозваше се с товарни вагони и това създаваше работа за железничарите, но оскъпяваше продукцията.

Имахме много металурзи и много железничари, но нямахме ту картофи, ту леща, ту лук и на глава от населението се падаха по петдесет килограма стомана и една ягода годишно. Тутраканският завод "Терма" се оплакваше, че получава некачествена ламарина от Кремиковци и затова прави некачествени печки, а търговският ни представител в Бомбай си скубеше косата как ще продава кремиковска стомана по петстотин долара на тон, след като международната цена е четиристотин...

В същото това време се издаваха книги за Кремиковци, създаваха се филми и музикални произведения, както и сега се прави от северокорейците за техния металургичен комбинат. И изведнъж дойде демокрацията, икономиката катастрофира, лекари станаха шофьори, а инженери - продавачи на маратонки, политици заглавичкваха народа дали лъвът от герба да бъде с корона или без корона, а бойците от тихия фронт присвояваха всички активи под масата.

И ето на, някакъв Валентин Захариев купи Кремиковци за 1 долар, а го продаде на индийския бизнесмен Митал за 142 милиона долара. Кой разреши подобен пладнешки обир, кой трябваше да упражнява контрол върху клаузите на сделката ние не знаем. Тук кремиковската мъгла стана непрогледна.

Валентин Захариев бе осъден на три инстанции, но паспортът не му е отнет и със своите сто четиридесет и два милиона той може да живее на Хавайските или Канарските острови и да кани гости от всички нива на държавната администрация. Така безславно завършва сагата за Кремиковци: с милиарди левове, взети от държавата за поддържане на една легенда.

Ако зависеше от мен, бих създал политическо кабаре "Кремиковци" с водещ комик Александър Томов, с футболното шалче на врата. Той ще ни разкаже играта.

http://kafene.net/analysis.html?fb_1101652_anch=11565971

Неактивен insomnia1304

  • Много Писал
  • *****
  • Публикации: 2 314
Re:Духът Български
« Отговор #2 -: Май 08, 2010, 10:27:22 am »
  Преодоляване на българския мързел като лекарство срещу икономическата криза

,, Краят наближава ! "

По данни на машините за търсене това заглавие или семантика преобладава в 80% от ,,news'' резултатите. ,,Всекидневно , всечастно и всеминутно'' (бел. на всеки три минути световната мрежа е бомбандирана с подобна ,,констатация'') всякакви недоучили шарлатани неистово отброяват, уверяват за настъпването на  последните часове, минути....броят и се блещят.....секунди до........ хм.... познахте :,,най-страшното'', ,,най-ужасното"....,,КРАЯТ''

Онтологията трябва да осъществи промяна в традиоционния си дискурс и да търси основите на съществуващото в ,,СТРАХА'';
 трябва да бъде пренаписана концепцията на Хюм , като ,,борба на всеки със себе си";
Фройд трябва да бъде заставен да признае взаимното обвързване между Аза и обективните му реалности; които сексуално отделили се от него; дори включително дори бунт и проява на насилие (физическо и сексуално) от страна на последните по отношение на съдържателното и учредяващото  начало; властовите, силовите теории и логическия позитивизъм трябва да се откажат от функцията на суверена, а последната от логиката , като конструираща правната система и съдържание; Сериожа трябва да се върне в Отечеството да просмисли и пренапише дипломната си; Орешарски да си скъса дипломите....... а онзи окаяник Димитров... да си изяде цървулите, българите по-малко да бръщолевят и повече да работят.

,,След Мрака идва Светлина, без едното никога не бихме познавали другото'' (Из мърдостите на  Долноуйновския мъдрец , понастоящем ректор на най-старото висше училище)

http://aleksanderlevit.blog.bg/politika/2009/02/13/preodoliavane-na-bylgarskiia-myrzel-kato-lekarstvo-sreshtu-i.290150

Неактивен insomnia1304

  • Много Писал
  • *****
  • Публикации: 2 314
Re:Духът Български
« Отговор #3 -: Май 08, 2010, 22:02:45 pm »
Паметта за Първи и Шести полк лежи разрязана някъде...

Автор: ЛЮБА МАНОЛОВА

Писала съм го и ще продължа да повтарям написаното, докато някой от висшата общинска администрация се размърда и промени нещата. Засега, мемориалът Паметни плочи на Първи и Шести пехотен полк от Първа софийска желязна дивизия бе съборен и нарязан на части, за да бъде... забравен. Все пак стената на един мемориал с имената на загинали български воини не е търговска площ, в която властта в столицата да организира зрелища с тълпи, жадни за намаления на различни стоки.

Строежът на Националния дворец на културата стана повод този паметник да бъде съборен и плочи от него да се запокитят във Военния музей и още кой знае къде.

Металните плочи с имената на загиналите войници и офицери са били монтирани на три калканни стени на казармите на Първи и Шести пехотен полк в центъра на града, където днес се намира Националният дворец на културата. Възникнал първоначално като вътрешноказармен паметник, в следващите години мемориалът се превръща в място за всеобщо поклонение. Паметните плочи стават един от символите на София. По време на бомбардировките на съюзниците над столицата на 10 януари 1944 г. едната стена на паметника е разрушена до основи. Останалите две съществуват до началото на 1980 г., когато са разрушени във връзка с построяването на Националния дворец на културата.

Още в края на 80-те години, на базата на работата на междуведомствена комисия, арх. Агура изготвя проект за възстановяване на мемориала, който проект завършва през 1989 г.

Решението за възстановяване на Мемориала е възобновено през 1994 г., но реализацията му остава на етап проектна готовност. През 2000 г., по инициатива на Сдружението за възстановяване на войнишките паметници и Съюза на възпитаниците на военните на Негово Величество училища, Школата за запасни офицери и родолюбивото войнство и гражданство, е възобновена инициативата за възстановяване на мемориала.

Министерство на отбраната поема работата по възстановяване на проекта на арх. Агура. От бюджета на Министерство на отбраната е изплатен и проектантски хонорар в размер на 35 хил. лв. на фирма "Артпроект". Целият проект е на стойност около 2 млн. 100 хил. лв. и е одобрен от Градската архитектурно-градоустройствена комисия при управление "Архитектура и градоустройство" на Столична община.

Мястото на изграждане на мемориала е определено в Южния парк, втора част и е одобрено от кмета на София. Направена е и първата копка за възстановяване на мемориала. След съгласуване на проекта е издадено и разрешение за строеж от кмета на Столична община. В началото на 2001 г. Столичният общински съвет взема решение, с което дава съгласие за изграждане от Министерство на отбраната на мемориала...

Министерството на отбраната определя за главен изпълнител на обекта "Главболгарстрой" АД, а "Армстройинвест" ЕООД извършва безвъзмездно строителен надзор по всички части на проекта.

Поради липса на необходимата сума от 2 млн. лева Министерството провежда кампания за набиране на средства и са събрани около половината от необходимите средства за изграждането му...

Оттогава всички очакваме с надежда архитект Диков, между някой и друг мол, да нареди да се възстанови и мемориалът на Първи и Шести полк!

Столицата ни все повече се превръща в град на абсурдите: разкопани и разядени от дупки улици, молове, високи сгради, редом с излющени фасади на построените преди десетилетия – и всичко това новата кметица е гарнирала с разреждане на графика за извозване на болкука, все още непостроен Завод за боклука, бали от столичен боклук, които се извозват вмирисани и течащи из страната, милиони, които плаща столичния данъкоплатец за тези вонящи трафици.

София не е била никога по-мръсна, по-запустяла и по-населена с високоетажни търговски сгради.

И някъде в цялата тази почти индийска изостаналост и чиновническо безхаберие, лежи разсечена на късове паметта на воините от Първи и Шести полк!

Дължим го на мъртвите!

Казват че мъртвите отварят очите на живите. И това вече не важи за нас...

http://www.lubamanolova.info/komentari/2010/1558-pametta-za-parvi-i-shesti-polk-lezhi-razryazana-nyakade

Неактивен insomnia1304

  • Много Писал
  • *****
  • Публикации: 2 314
Re:Духът Български
« Отговор #4 -: Май 30, 2010, 12:46:32 pm »
Поетът Борис Христов отказа орден "Кирил и Методий"

 Поетът Борис Христов, автор на стихосбирките “Вечерен тромпет” (1977 г.) и “Честен кръст” (1982 г.), “Думи и графити” и “Думи върху други думи”, отказва да получи държавно отличие. В писмо до Министерски съвет, той обяснява решението си.
"От медиите научавам, че на заседание от 26 май Министерският съвет е приел решение да бъда награден с орден "Кирил и Методий" І степен - за заслуги в областта на културата.

Като оценявам Вашето признание, уведомявам Ви, че отказвам високото отличие, защото противоречи на моето решение от времето далеч преди промените в България - да не приемам държавни отличия, независимо от това коя политическа сила управлява страната", се казва в писмото на Борис Христов, изпратено до медиите от Едвин Сугарев.

Поезията на Борис Христов е превеждана на много езици. Той издава и повестите “Смъртни петна”, “Сляпото куче” и “Долината на обувките”.

Автор е на сценариите на филмите “Смъртта на заека”, “Сънувам музика”, “Лабиринти”, “Корабът”, “Бащата на яйцето”.

Носител е на Голямата литературна награда на СУ.
/БЛИЦ

коментари - [8]
1.
НАД-Референдум (анонимен)
2010.05.29 23:57:41
ПОКЛОН!!!БРАВО!!!

2.
fen (анонимен)
2010.05.30 00:53:06
BRAVO!neveroiaten poet ochevidno dostoen chovek
3.
читател (анонимен)
2010.05.30 00:58:37
Другите се бият за награди,той отказва,значи не всичко е загубено!Браво!
4.
Кухари саксофонски (анонимен)
2010.05.30 01:12:55
Ей-най-накрая сред цялата тая измет да видя един достоен ЧОВЕК!И понеже познавам поезията му-знам, че това не е поза!
5.
+ (анонимен)
2010.05.30 03:37:08
достоен и беден.........проклятие или благословия ?!
6.
aaa (анонимен)
2010.05.30 05:37:54
"Докато другите крещят или говорят за изкуство, самотният човек на масата лови мухите и ги пуска. Но ако пише стихове, той непременно ще остави една сълза в очите или драскотина в паметта ви..." Има си хора и хора-Борис Христов го доказва-достойна постъпка в това недостойно време.
7.

ГАЛЯ (анонимен)
2010.05.30 08:05:09
НАЙ-ДОБРИЯТ!
8.
Данчо (анонимен)
2010.05.30 09:25:53
Все още има свестни българи в голямото родно блато!ПОКЛОН!!!

http://www.-Цензурурано - Жълт сайт на Пеевски/news/article/79818

Неактивен insomnia1304

  • Много Писал
  • *****
  • Публикации: 2 314
Re:Духът Български
« Отговор #5 -: Май 31, 2010, 21:55:19 pm »
Поетът Борис Христов отказа орден на политиците и срути Тишината

http://www.lubamanolova.info/komentari/2010/1583-poetat-boris-hristov-otkaza-orden-na-polititsite-i-sruti-tishinata

Неактивен insomnia1304

  • Много Писал
  • *****
  • Публикации: 2 314
Re:Духът Български
« Отговор #6 -: Юли 28, 2010, 23:54:03 pm »
Поток на съвестта



Извънкласно четене на К.П.

Когато Константин Павлов е умирал (29 септември 2008 г.), съм бил в някакво телевизионно предаване да превеждам интервю с един немец (проверих това в личния си календар). Докато поетът е агонизирал в постелята си, съм търсел (бързо и надявам се – успешно) точните думички в словесния поток.

Потокът на словото, потокът на съзнанието (stream of consciousness) – понятие от западната литературна критика, дълбоко приложимо към поезията на К.П., днес си превеждам свободно и като “поток на съвестта” – и имам своето езиково и морално оправдание.

Днес разгръщам неговото томче със собственоръчно негови криви букви “К.П.” на корицата, за да чета стиховете му в паралелен превод със собствените си мисли и стихове. Смиряващо занимание. Чета две въображаеми колони от стихове – мои и чужди, седнал в неуютния, но единствено даден ми храм.

Спирам се в храма, където/
даже полумракът свети.
/В ъгъла гният на купчина
/безплатни нови завети. (П. С., В храма, 2009 г.)

Тупти, пулсира църковният живот у нас – в една благозвучна симфония от звекащи кимвали, а ние… Ние си разменяме подаръци от овладяна словесност:

Изтощени сме

от взаимни подаръци.

Бедни сме.

(“Дарители”, 1989 г.)

Ние сме двете свинчета от “Едипов комплекс” (1963 г.), които ритат възторжено и съсредоточено свинския мехур на закланата си майка. Това е звуковата картина на нашето падение – отзвучаваща бързо и предсмъртно:

Бодро (и предсмъртно) отзвучава:

ехото на ойларипащи старчоци,

еротичен кикот на шавливи баби…

И риданията на една душа…

Ограбена.

(“Я по-тихо!”, 1983 г.)

А истината е една – църквата ни потъва, както лодката от неговото “Появяване”:

В една лодка се возим.

И какво значение има –

дали ти въртиш кормилото,

дали аз въртя веслата,

щом лодката потъва?

…докато ние спорим за фундаменталните роли на свещениците и свещниците, миряните и мирото? Славеевите ни гласове, упояващият ромон на елейната ни посредственост, потънала в лоясало богословие и петдесетташка (1950′s) ураджийска публицистика, се разбиват в… един копнеж за гарван:

Млъкнете, славеи!

Проклети славеи!

Дано в настъпилата тишина

един-единствен гарван се обади,

за да ми каже истината.

Страшната!


(“Славеите пеят”, 1957 г.)

И как да не споделям съмнението от “Пак за славея” (1956 г.) спрямо одите на кохортата славеи, мечтаещи – и тайно, и явно – за “хищни нокти и железен клюн”? Славеите са живи, в цъфтящо здраве – и мнителни до абсурд, в контраст с мъртвите, които “разбират от шега” (“Скерцо”).

Църковната управия пък, лелеяната нормалност, е като неувиращия фасул от едноименното стихотворение; нашите жалки опити за обговаряне на това мъчително неувиране вече мина през всички възможни фази:

Не увира.

(Спокойно изречено.)

И не увира!

(Гневно изречено.)

И не увира…

(Примирено.)


(“Фасул, който не увира”, 1988 г.)

И как се връзва и констрастира едновременно онова негово интимно до сквернота и богохулство

Хей, Ти, Общият ни Създател –

дай ми сили

да Ги почувствам братя…

(“Молитва”, 1992 г.)

…с молитвата на св. Ефрем: “Ей, Господи, Царю! дарувай ми да виждам моите прегрешения”! Дали е знаел К.П. текста-първообраз? Едва ли, но голямата поезия се родее с голямата молитва по неведоми пътища.

Кои са ТЕ? Напълно излишен въпрос. За всекиго – различен отговор. За мен – ето тези (бях опитал да изразя виждането си за ТЕЗИ хора веднъж в рими):

Домът Ти, Господи, тесен е
/за Твойте сурови гости -/
ония, с твърдите погледи/
и с меките кости.

ТЕ се оказват препъни-камък за вярата на мнозина. Павлов възкликва:

Ще си възвърна вярата отново,

когато срещна кон!

Кон в чистия му вид!

(Алхимици)

И аз, Павлов, и аз! Осъждане ли е твоята поезия? По-скоро естетизирана неприязън, обговорена несъвместимост. Далеч от любовта, но поне стъпка встрани и от омразата. Моите ТЕ са същите онези паяци със задгробните арфи; моят осквернен храм е същият онзи пантеон от неговото стихотворение:

Пантеонът не е проветряван скоро. […]

Паяците нервно дърпат нишките -

искат да изсвирят нещо крайно траурно

и безкрайно бодро същевременно.

Нишките се късат.

(“Прелюд – паяците”, 1958 г.)

За дребните фанатици, които ни обладават там, на кладата – презрение-погнуса. (“Дребните фанатици”, 1989 г.). Мийте си ръцете преди ръкопляскане, казва усмихнатият оратор на своята прашна публика (“Инцидент”, 1956 г.). Мийте устите си преди проповед, мийте душите си преди молитва. “Метастазите на истината” мрачно превземат отвътре Събудените; един от тях беше К. Павлов.

Неприязън… и болка. Онази, човешката болка, породена от естетизирания бой:

Веднъж естетизиран боят,

болката съвсем човешка става.


(“Алхимици”, 1961 г.)

Боят е условен, динамиката е нагласена, алхимиците са дегизирани – църковници във всевъзможни роли, нанасящи си злобни удари, или пък просто псуващи се от окопите – сред тях: епископи, мастити богослови, богослови-петли, богослови-хиени, напудрени мирянки, както и неугледни такива; цялата ни свита кандидат-светци, have-been и to-be праведници; все хора, образи, творения и урурунгели във висша, превъзходна степен. “Разликата между урурунгелите и урунгелите е както при ангелите и архангелите” (“Въздушна целувка”, 1982 г.).

Колко страшно е всъщност. Колко страшни са онези смели поборници, “дребните стопани”, които се опасяват за “закръглените си зелки” – да не бъдат накълвани от детинската ироничност на “вредните птици”:

А аз

детински иронично заявих,

че смелостта,

най-мъжката от всички добродетели,

през някои сезони

се превръща в национално бедствие.

(“Спомен за страха”)

Днес ние сме посред вакханалията на това бедствие. Обезводнени, душите ни се превръщат в пресъхнали кладенци; на дъното на всеки кладенец клечи по една оцеляла мъка като жаба (или оцеляла жаба като мъка, все едно) (“Гръдна жаба”, 1982 г.). Отчаяно стенат нечии клепачи, прозрели внезапно корените, основанията и цялото съдържание на собствената си религиозност, почуствали, навярно, гредата в окото си, изкуственото:

Изкуствено! Изкуствено! Изкуствено!

Едното, моето, било изкуствено!

Чии обувки цял живот съм лъскал?

А мислех, че нозете на Иисус… такова…


(“Клепач”, 1991 г.)

Ето я и нашата топлохладност, оголена докрай:

Нито топъл,

нито студен

се явявам пред Тебе,

Господи.

Пожали хладния.

(А ми е все едно.)

(“Хладна изповед”, 1988 г.)

Детската невинност за жреците е страшна заплаха:

Колкото по-мъртви стават боговете,

толкова жреците по беснеят -

търсят в моята невинност детска

зла поличба за неясна ерес.

(“Дете голомеше”, 1983 г.)

Ето го – дъхът на “старовремците”:

Ъъъх,

дъхът ви мирише на Старо, на Кисело… и Зловещо.

Па измийте се поне мъничко,

па тогава тропнете хорцето,

па тогава викнете сърцато

(над труповете ни):

“Да живей Новото Време!”

(“Новото време на старовремците”, 1987 г.)

***

“Константин Павлов, вътре в кристала на своята самота, вече знаеше мрачната тайна – всички времена са посредствени” (Ани Илков).

http://orthomatic.net/?p=493

Неактивен insomnia1304

  • Много Писал
  • *****
  • Публикации: 2 314
Re:Духът Български
« Отговор #7 -: Август 01, 2010, 23:02:42 pm »
Наистина има нещо сбъркано в българския чип. Как е възможно това?

http://www.extremecentrepoint.com/?p=6719#more-6719

 

Sitemap 1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15 16 17 18 19 20 21 22 23 24 25 26 27