Крепости

[baradj]

Самуилова (Беласица)

История
Самуилова крепост e името на средновековна крепост, разположена между планините Беласица и Огражден в т.нар. Ключка клисура. Намира се на невисок хълм на десния бряг на река Струмешница, на 5 км северно от село Ключ. Построена е през 1000 г. на третата година от управлението на Самуил.
Крепостта е изградена върху основите на тракийско и раннобългарско славянско селище. В съчиненията на византийските хронисти се известява за преграждането на Ключката клисура с цяла система от отбранителни съоръжения, които започват от склоновете на Беласица, южно от село Ключ и опират на север в слоновете на Огражден. Укрепителните съоръжения се простират в протежение на повече от 8 км. Разположението на Самуилова крепост позволява да се контролира цялата долина и да се използва като команден военно-стратегически пункт на цялостната укрепителна система.
Върху хълма цар Самуил изгражда землено укрепление, защитено от три вала и два рова, концентрично разположени. В най-високата част е построена правоъгълна наблюдателна и отбранителна кула с основи от ломени камъни, споени с кал.
Във фортификационно отношение укреплението носи белезите на българската укрепителна традиция, характерна за времето на Първото българско царство. Крепостта се свързва с ослепяването на българските войници по времето на цар Самуил. В околностите на крепостта през лятото на 1014 г. се е състояла битка, в която българските войски са били предвождани от цар Самуил. Войските на византийския император Василий II разгромили българската армия и пленили много войници. Цар Самуил и неговото обкръжение успели да се спасят. След края на битката византийския император ослепил 14-хилядната пленена българска армия като на всеки сто души оставил по един едноок водач.
През 1982 г. е обявен парк-музей "Самуилова крепост". Крепостта е превърната в туристически център на областта. До нея има достъп по асфалтов път, който минава през село Ключ, което се намира на около 5 км от крепостта. Отдалеч се вижда бронзовата фигура в цял ръст на Самуил.
www.bulgariancastles.com

[baradj]

Мелник

История
Мелник е един от най-известните старинни градове в днешните български земи. Той е играл важна роля в живота по долината на Средна Струма, между Кресна и Рупел - контактна зона в сложните етнокултурни процеси и взаимовлияния в Централните Балкани през вековете. Възникнал като тракийско селище от типа "коме" през ІІІ - ІІ век пр. Хр., при македонската колонизация на медите, той израства и се развива последователно като център на императорско имение (saltus) през римската епоха (І - ІV век), ранновизантийска крепост през V - VІ век, главен град - административен, религиозен, стопански и културен център на региона през Средновековието (ІХ - ХVІІ век) и през Възраждането, до демографския срив в него в резултат на Балканските войни и Букурещкия мирен договор от 1913 г.
Мелник бил свято място на траките още през античността, когато на платото "Св. Никола" южно над днешния град - по-късната Мелнишка крепост, имало светилище на Артемида - Бендида и августейон. Останки от него, от оброчни и надгробни паметници, и част от постамент на статуя на римския император Траян са разкрити при археологическите проучвания под старата митрополитска църква "Св. Никола". Началото му като християнско средище, онаследило това свято място, е в Юстиниановата епоха (VІ в.) и най-вероятно се свързва с Епископията на града под днешния Сандански (Партикопол). Поел през Средновековието и Възраждането функцията на на този град като религиозен и административен център на Източна Македония, Мелник е епископско, а от началото на ХІІІ в. до 1913 г. - митрополитско средище, в което през вековете се натрупало едно голямо богатство от над 70 църкви и манастири. Те се намирали както в самия град, така и в околностите му.
Като силна християнска твърдина, през ХІV в. Мелник се нарежда сред градовете със "свещена" слава и "божествени" епитети. В грамота от 1356 г. сръбският крал Стефан Урош го нарича "богозидан град". Подобно определение в превод на български език "богоспасена крепост", "пазена от Бога крепост", срещаме за Мелнишката крепост в акт на Константинополския патриарх, датиращ от първата половина или средата на ХІV в. По същия начин книжовниците на Търновската школа през ХІV в. величаели столицата на Второто българско царство - "богоставен и богохраним град Търнов" "богоспасен Цариград Търнов".
Средновековната Славова крепост се намира близо до град Мелник, на хълма Свети Никола (1 км южно от града). Разположена е под руините на църквата "Свети Никола”. Обявена е за паметник на културата с национално значение. Датира от началото на XI век, но през периода 1215/18 г. е преустроена и доукрепена от деспот Алексий Слав, поради което носи и неговото име (Феодален замък на деспот Алексий Слав). Играе важна роля при царуването на Иван Асен II, когато Мелник е резиденция на болярина Драгота. Разрушена е по време на османските нашествия. Запазена е само част от източната стена, която на места достига височина до 10 м. В резултат на разкопки са разкрити и части от южната и западната стени, както и фрагменти от прочутата Мелнишка графитокерамика.
Крепостта е оградена с масивни крепостни стени и кули и отделен с ров. Има форма на удължен неправилен многоъгълник с площ 3000 кв.м. Била е третото ниво на отбраната като част от крепостта.
www.bulgariancastles.com

[baradj]

Цепина

История
Средновековната крепост Цепина се намира северозападно от село Дорково, в североизточния край на Чепинската котловина, на висок и скалист конусовиден връх от рида Каркария на Баташката планина, с надморска височина 1136 м.
Върхът е ограден от изток с Метошкото дере, на запад - Костин дол, на север - Каркарийското дере. Единствено достъпен е от юг, където в подножието на крепостта е бил разположен същинския град.
Първото писмено сведение за крепостта Цепина е от 1220 г. Това е една дарствена грамота (сигилий) на деспот Алекси Слав, дадена на манастира "Св.Богоромица" в гр. Мелник. Съхранява се във Ватопедския манастир на Атон (Света Гора). В нея Алекси Слав пише, че имал за седалище отначало Цепина, а после Мелник.
Някои автори привеждат аргументи в полза на наименуването й като Чепина, но в туристическата литература се използа Цепина, което име е придобило гражданственост.
Външните крепостни стени обхващат площ от 25 дка, а в най - високата част е бил изграден средновековен замък върху площ от 1,5 дка. Стените му са запазени до височина от 2,5 м.
Външният крепостен зид, е запазен до височина от 6 м. и е с дебелина 3 м.
В крепостта са открити и проучени останките на три църкви и четири дълбоки водохранилища (щерни), достигащи на дълбочина до 10 м.
От едната църква произхождат двата мраморни олтарни релефа на апостолите Петър и Павел, изложени в Ермитажа в Санкт Петербург. Основите на вътрешните и външните крепостни стени, както и основите на църквите и четирите водохранилища са реставрирани и консервирани и привличат множество туристи.
През средновековието Цепина е една от най - известните родопски крепости. Влиза в пределите на българската държава в средата на IX век. През XI век е завладяна от Византия, но по време на управлението на цар Калоян (197-1207) Цепина отново е върната в пределите на Българската държава. Когато Калоян назначава племенника си Алексий Слав за управител в Родопите, Цепина става седалище на владенията на деспота. След убийството на царя през 1207 г., деспот Алексий Слав се обявява за независим.
В периода 1246 - 1254 г. Цепина е владение на никейския император Йоан Дука Ватаций, но Михаил II Асен успява да си я възвърне. През 1373 г. крепостта е завладяна от османските нашественици.



Легенди
"Легенда за Изабела"
"На 1 август 1206 г. в Кричим, Алекси Слав - син на Тамара, сестра на цар Калоян се сгодява за дъщерята на латинския император Хенри - Изабела. През есента на 1206 г. се състояла сватбата в престолния град Константинапол. Невръстната 13 годишна Изабела заминала с чичо си и една придворна дама за Цепина. Когато хубавото, знатно девойче, пристигнало в дома на своя съпруг, на пътната врата била майката на Алекси Слав - Тамара. Девойчето погледнало крепостта и казало на френски, за да не го разберат другите, а само придружаващите го:
- Боже мой, тук сигурно ще бъде моя гроб! Тамара, (нямаща понятие от френски) отчела думите на Изабела за благословия и отговорила:
- Амин, дай Боже!
Младата, невръстна съпруга прекарвала по-голямата част от времето си, разхождайки се из съседните гори, посещавала близкия връх Каркария, където се качвала на кулата и прекарвала там дълги часове. След няколко месеца Изабела се разболяла и ненавършила година от омъжването се починала. По нейно желание тя била погребана на съседния връх, та при изгрев слънще първите лъчи да озаряват най-напред нейния гроб.


www.bulgariancastles.com

[baradj]

Асенова крепост

История
Прочутата Асенова крепост, символ на Асеновград, се намира в дела Чернатица на Родопите. Разположена е на рида Могилата върху самотна скала и е надвесена над шосето Асеновград-Смолян, минаващо по долината на река Асеница.
Крепостта се състои от външно укрепление и вътрешна част (цитадела). Външната крепостна стена е с дебелина 2,9 м. и е със запазена височина до 3 метра.
Скалният рид, на който е построена се извисява на 130 м .от нивото на града, на около 100 м. над нивото на реката и на около 30 м. от пътя Станимака - Бачковски манастир, който е минавал в подножието на крепостта и е бил изключително зависим от нея. Склоновете на рида на запад от черквата са не само отвесни, но дори надвесени над реката, което ги прави абсолютно недостъпни. Стръмни, на места отвесни са и склоновете откъм север, юг и запад, на места вероятно допълнително изсечени и загладени, с цел допълнително затрудняване на евентуално изкачване и за превземане. Най-достъпна е височината само от югозападния и край и от тази именно страна е направена в скалата пътека за ездачи и пешаци, широка около 2 метра през която се е влизало в крепостта и се е отивало до черквата.
Най-ранните археологически находки датират от V-ІV в. пр. Хр., когато траките, оценили непристъпността на терена, построяват укрепление тук. Районът на крепостта е обитаван и през римската и ранновизантийската епоха.
Според археологически данни българската крепост датира от втората половина на IXв. Намирани са монети от времето на император Теофил (829-842).
Първоначално крепостта е представлявала малка стратегическа крепост-кула на прохода, свързващ Пловдив с Беломорието по дефилето на река Чая. По-късно край нея се обособили две села - Петрич и Стенимахос. Тогава логично населението на крепостта нарастнало, като околния терен бил застроен с жилищни и стопански постройки. Първи писмени сведения за нея намираме в Устава на Бачковския манастир, където е наречена "укрепеното селище Петрич". В корена на думата "петрич" лежи гръцкото съществително "петрос" (скала, камък), което идва от скалистия терен както на цялата местност, така и на възвишението, където се намира храма. От тези сведения се вижда, че Асеновата крепост е притежавала собствена армия и администрация. Известна е от историческите извори още и като Стенимахос или Скрибенцион. Крепостта се намирала в богат земеделски район и постепенно се превърнала в негов център. Там се настанили административната и военната власт на района, а Стенимахос се превърнало в предградие на крепостта, като през XIII век крепостта и селото образуват средновековният град Стенимахос, известен оттук нататък под това име във всички писмени извори. Северозападно от крепостта е било средновековното село Петрич съществувало XI-XIVв.
Крепостта е превзета от кръстоносците по времето на Третия кръстоносен поход. През Средновековието Асеновата крепост претърпява няколко строителни периода, като най-значителен е този от 1230 - 1231 г., дело на цар Иван Асен ІІ, когато във връзка с влошените отношения с латините тя бива укрепена и разширена. Осемредов надпис на български език над входа на крепостта свидетелства за събитието:

"В лето 6739/1231/, индикт 4, от Бога въздигнатий цар Асен на българи, гърци и други страни постави Алекси севаста и изгради този град."
В ново време този надпис става причина крепостта Петрич да бъде наречена Асенова, а близкият град - преименуван от Станимака в Асеновград. От 1970 година са започнати цялостни и последователни проучвания и консервация. В периода до 1978 година , след редовни археологически разкопки бива проучена западната част на скалистия масив, която обхваща период от 1800 кв.м.
Разкопаването обхваща главно акрополната част на самата крепост. Това на практика е най-сериозното археологическо проучване на терена на крепостта. Разкрити са крепостни стени, вътрешна крепостна кула, водохранилища, малка крепостна църква (параклиса света Богородица), жилищни помещения и др. Вътрешната крепостна кула се намира в най-западната част на акропола и в основата си има неправилна четириъгълна форма. Тя е от типа вътрешни кули, които са се строяли на най-високото място и е служила за наблюдение и защита. Представлява висока, тясна сграда. Преустройвана е три пъти. Намерените фрагменти от битова керамика, кости от животни и други предмети говорят, че тя е служила и за жилище на защитниците на крепостта.
Двете крепостни водохранилища са изградени в най-охраняваната част на крепостта. Пълненето и черпенето на водата е ставало отгоре. За да не пропускат вода, вътрешните стени са измазани с един пласт хоросан, смесен със счукани тухли, върху които са налепени керамични фрагменти и над тях е поставен още един пласт червен хоросан.
Акрополът на крепостта е гъсто застроен. С подпорни стени са образувани тераси на няколко нива, до които се е стигало с дървени или каменни стълби. Не се знае точно как е бил направен външният вход на крепостта, но затова пък вътрешният вход личи много добре - изсечен в скалата на височина 2,5 до 3 м, в широчина 2,3 м. Следите от един необичайно дебел зид (3,2 м), запазен и до днес в източният ъгъл на крепостта, подсказват, че на това място навярно е имало наблюдателна кула. Освен останките от вътрешната кула на чуката, добре запазен е и водоемът на крепостта. Той представлява четириъгълно помещение, разположено в горната част на крепостта, недалеч от вътрешната кула, с размери 4,5 м дължина широчина 3,2 м и височина около 5 метра, закрито отгоре с полукръгъл каменен свод. Този водоем не е бил единствен: до него има по-малък, покрит отчасти с дървени греди, встрани от който се забелязват следи от зидан водопровод. Водите във водоемите се събирали от дъжда, като за тази цел покривите са устроени по специален начин и със специални средства - керемиди, волски кожи, дървени улуци, корите и т.н., а стените на самите водоеми са облицовани с керамични парчета.
През този период е построена и най-голямата забележителност на крепостта, останалата до наши дни църква "Св. Богородица Петричка" /ХІІІ в./. с размери: 18,30 м. дължина, ширина 6,90 м. и височина оклоло 15,30 м. Дебелината на зидовете е 0,85 до 1,15 м. в основите. Църквата е еднокорабна, едноабсидна, двуетажна и еднокуполна, с тройно вътрешно разпределение на олтарната част и кула над притвора на втория етаж. Първият етаж е имал вероятно предназначение за склад или гробница, но поради липса на намерени кости си пробива мнението, че по-скоро се е ползвал за склад. Вторият етаж представлява същинската църква. Тя се състои от абсида, предабсидно пространство, наос и притвор. Архитектурното изящество, декоративната пластична украса на южната фасада, както и уникалните стенописи /ХІV в./, запазени отчасти, причисляват храма към най-добрите образци на средновековното българско църковно строителство по нашите земи.
Мнозина византийски, наши и чуждестранни автори са описвали мощта на тази често сменяща господарите си твърдина. Освен останалите източници за нея съобщават и аналите на III кръстоносен поход (1187-1189г.), а също и по времето на IX кръстоносен поход (1202-1204г.). От 1207г. крепостта е в земите на деспота Алекси Слав. След Клокотнишката битка през 1230г. крепостта преминава в пределите на Българската държава.
При наследниците на Иван Асен ІІ крепостта отново попада във византийски ръце, но през 1344 г. при цар Иван Александър окончателно е присъединена към българската държава. След падането на България под турско иго тя загубва стратегическото си значение на гранична крепост и бива разрушена. За последен път Константин Костенечки споменава нейното име през 1410 година, когато един от синовете на султан Баязит се укрива в крепостта в борба за власт със своя брат, след което за дълги години името и потъва в забвение.
През 1991 г. след завършването на цялостна реставрация на черквата тя започва да функционира като православен храм.



Легенди
Легенда "Рождествени видения"
До началото на миналия век всяка Бъдни вечер след полунощ църквата в крепостта, придобивайки предишният си вид, се осветявала блестящо от мистериозни светлини. Камбаната последователно биела, чувало се хармонично пеене на псалти от храмаи по цялата околност миришело на тамян. Някой си станимаклия, слизайки от манастира Петрицос, за да избегне снежната буря, която го заварила по пътя се скрил под крепостта, съвсем случайно станал свидетел на всичко, за което се говори. Изненадан от това, което ставало, приближил се до черквата и я видял с цялото си величие, пълна с благочестиви християни, облечени с дрехи от други времена и чул църковната служба, която била изпълнена от един свещеник, както и един псалт. Когато обикаляли Кръста(Светая Светих), чул свещеника да споменава императора и цялата дворцова свита, патриарха и генерал Вриенос с цялото му семейство. След преминаването на кръста литургията била изпълнена много бързо и след като свещеника прочел всички молитвии рекъл ''Амин'', моментално всичко изчезнало и черквата се върнала в предишното си състояние. Тази била последната служба на свещеника Антимос, изпълнявайки наложеното му от Бога посмъртно наказание, за да изкупи греха. Защото когато преди 500 години бил поканен от генерал Вриенос от Станимака далужи на Рождество Христово в крепостната черква, където щели да присъстват всички началници на Родопските крепости, той съкратил службата, за даможе по-бързо да седне на богато устроената от генерала трапеза и след като се наял до насита, умрял от разрив на сърцето, без да има време да се разкае за стореното. И така, след като душата му се изкачила до небесата, Всевишният го наказал, заповядвайки му 5000 години поред в същата черква и във същото време да изпълнява нормално и както трябва светата Рождествена служба, в присъствието на всички онези, които са сторили същият грях по време на службата.



www.bulgariancastles.com

[baradj]

Момчил юнак

История
На 8.09.2007 официално завършват археологическите проучвания на крепостта "Момчил юнак", край Смолян, които се осъществяват по проекта на Община Смолян "Момчиловата крепост - мит и реалност".
Проучванията са продължили три месеца под ръководството на археолога от Регионалният исторически музей в Смолян Николай Бояджиев.
Николай Бояджиев разказа, че са проучени общо 350 кв. м от крепостта около вътрешната и външна част на северната крепостна стена. В рамките на проекта е проучено и тракийско скално светилище, което се намира на най-високата точка на крепостта.
Там е открита е скална ниша с дълбочина 3 м и широчина 2.5 м, като находките открити в нея са праисторически и датират от късния енеолит. Николай Бояджиев изтъкна, че за пръв път на обекта се открива керамика, която датира от края на петото хилядолетие преди Христа.
По време на разкопките са открити и няколко метални находки и множество стрели, които говорят за голяма битка по време на превземането на крепостта от османската войска през втората половина на ХІV век.
Най-многобройна обаче е керамиката, която датира от различни епохи - тракийска от къснобронзовата епоха ХV-ІІІ век преди Христа, късноантична от VІ век, средновековна от ХІІІ-ХІV век.
Разкопките ще продължат през 2008 г., като ще се наблегне по разкриването на северната стена от крепостта. В Регионалния исторически музей - Смолян се работи по изследване и консервиране на находките.
Консервация и реставрация е започнала и на самата крепостна стена, за да се спре рушенето. През следващата година ще бъде организирана и изложба, където ще могат да се видят откритите находки.

[baradj]

Боженишки Урвич

История
Средновековната крепост Боженишки Урвич се намира на северните склонове на Лакавишкия рид от Предбалкана. Разположена е върху връх, имащ с формата на пресечен конус и със стръмни, почти отвесни от три страни склонове. Крепостта е достъпна от север, откъм с. Боженица. Археологическите проучвания са установили, че мястото е било заселено още през праисторическата епоха, но първите крепостни съоръжения датират от V-VІ в. Разцветът си крепостта достига през ХІІІ-ХІV в., когато е построена и най-външната крепостна стена. Крепостта Боженишки Урвич става известна през 20-те години на ХХ век, когато акад. Петър Мутафчиев разчита и публикува Скалния надпис на севаст Огнян (копие в НИМ), свързан с последните дни на Второто българско царство: "Аз Драгомир писах. Аз, севаст Огнян бях при цар Шишман кефалия и много зло патих. В това време турците воюваха. Аз поддържах вярата на Шишмана царя" Прави впечатление дълбоката 10 м щерна за вода, както и скалната черква. Крепостните стени са реставрирани частично.
Крепостна стена всъщност има само на северната страна на върха. От запад стената започва с правоъгълна кула и свършва на изток с кръгла кула. До нея е бил и входа. Стената и кулите са охранявали най-достъпното място на хълма. От правоъгълната кула зад цялото протежение на стената до кръглата кула и входа има отвесни скали (любимо място за алпинисти и пещерняци), завършващи в подножието в меандрите на някаква река. В самата крепост има пейки и места за отдих, има и скална църква. Гледката е уникална. На север се вижда Вратцата над Враца, на юг Стара планина и Ботевградското поле. От ляво на входа на крепоста е скалният надпис на севаст Огнян, който е покрит с метална конструкция и решетки.

[baradj]

Белиград

История
Местните разказват легенда, за това че крепостта Белиград е първоначално построена през римско време като отбранително съоръжение на алтернативен път през искърското дефиле. Последният собственик бил знатен българин по времето на Цар Иван Шишман. Неизвестно точно кога крепостта е нападната, превзета и разрушена от турци. Легендата гласи още, че въпросният знатен българин бил притежател на 14 мулета злато, което при нападението е погребано в подземен тунел спускащ се от крепостта до р. Искър, заедно с част от опитващите се да избягат обитатели на крепостта. На повърхността не се е запазило нищо от нея, но именно частта от историята със златото е причина за непрекъснати разкопки от иманяри, последните от които са само на няколко дни. В някои от разкопките ясно личат древни зидарии, като случайно успяхме да открием и отчупена дръжка от (според нас) древен глинен съд. Доколкото знам до момента мястото не е проучвано професионално.

"До сега около Искърския пролом са регистрирани шест укрепления от предримския период, които заедно с крепостта Белиград край Курило са изграждали стройна система от укрепителни съоръжения. Крепостта Белиград имала важно стратегическо значение, тъй като пазела входа на планината и пътя, свързващ Софийското поле с важни провинции оттатък планината."

[baradj]

Батил

История
Средновековната българска крепост Батил,позната и като Бойон или Боянска крепост, се намира на връх Момина скала (1087 м). На места е спомената в стари византийски хроники. В района на крепостта не са правени археологични разкопки, вероятно защото следите от крепостта са незначителни. Крепостта е разположена на равна или може би изравнена площадка. По размери е сравнително малка и вероятно е имала военно значение като отбранителен пост, охраняващ местността. Останките от стените, обикалящи цялата равна площ са трудно раличими. В това средновековно укрепление никога не са правени официални археологически изследвания. За сметка на това има следи от иманяри, които както по всичко личи са успяли да изровят натрошени парчета битова керамика (гърнета и други глинени съдове) и доста керемиди, които се срещат в много участъци на крепостта. Срещат се често и доста средновековни тухли, върху някои от които се е запазил типичният за българското средновековно строителство бял хоросан. Самите тухли, обаче не се намират на всички места по крепостта, а само в определени части, където вероятно е имало не много големи сгради, вероятно с военно предназначение.
Градището е във формата на неправилен четириъгълник.Различават се две стени – едната (външна) опасва цялата периферия на равната площ, от където надолу следват стръмни склонове, а другата е във вътрешността на крепостта и вероятно представлява нещо като цитадела. Различими са на места по вътрешната стена кръгли участъци, които наподобяват отбранителните кули на цитаделата. Именно в този вътрешен район на крепостта има най-добре запазени части от каммената структура, които се издигат на 30,максимум 40 сантиметра.
Най вероятно това малко градище е участвало в отбранителната система от средновековни военни каменни съоръжения, която е охранявала всички проходи и пътеки водещи към Средец(София) откъм юг. Тези мерки за сигурност са обясними, тъй като Средец е бил с голямо икономическо и търговско значение както за областта, така и за българската държава изобщо. През града от най-древни времена е минавал голям търговски път, който през Античността е свързвал Рим с източните части на империята. Тази крепост е имала най-вероятно предназначението да пази проходите на северните склонове на Витоша, водещи към града. По-конкретни данни за нея трудно биха могли да бъдат предоставени, тъй като тя се посещава предимно от любители и туристи (както вече се спомена, не е изследвана официално).
www.bulgariancastles.com

[baradj]

Сердика

История
Първоначално Сердика възниква като тракийско селище. През 45 г. пр.Хр. Рим окончателно премахва независимостта на тракийското царство след смъртта на последния тракийски владетел Реметалк. Завладените земи преминават към новообразуваната провинция Тракия. Земите на провинцията са административно разделени на стратегии, наречени по имената на племената, които са ги населявали. Римляните завладяват Сердика през 27 г. пр. н. е.
По времето на император Марк Улпий Траян /98 - 117 г./ на селището е даден статут на град и е наречен - Ulpia Serdica /Сердика — т.е. град на сердите, по името на населявалото го тракийско племе/.
През епохата на принципата (2–3 век) градът процъфтява като център на провинция Вътрешна Тракия. През втората половина на ІІ в. по времето на имп. Марк Аврелий /161 - 180 г./ и имп. Комод /176 - 192 г./, градът е укрепен със здрава крепостна стена. Трасето на тази крепостна стена е наложено от естествената конфигурация на терена, отразено и в планировката на града - мястото на крепостните порти и свързващите ги главни улици, градски квартали, мястото на главния градски площад (форум) и най-важните обществени сгради около него. През 2 в. е каптиран и горещия минерален извор, около който са издигнати градските обществени бани (терми).
Извън очертанията на крепостната стена се откриват останки от пътища, пътни станции и крайградски вили. В северна и източна посока се откриват некрополите на града. Източният некропол, който е най-голям и най-продължително използван, е проучван в началото на ХХ в. при разкопки около базилика "Св. София".
Историческото развитие на града е спокойно и цветущо до 40-те години на 3 в., когато за период от около 35г. (239 - 269), варварските нашествия на готите северно от р. Дунав засягат както провинциите Мизия и Тракия, така и градската територия на Сердика.
През втората половина на 3 в. в Империята настъпват промени, които се отразяват и върху статута на Сердика. По времето на имп. Аврелиан (270 - 275 г.) римските гарнизони се оттеглят на юг от р. Дунав, в резултат на което през 272 г. административно се оформят две нови римски провинции - Крайбрежна и Вътрешна (Средиземноморска) Дакия /бивши Долна и Горна Мизия/, последната с главен град Сердика.
По времето на император Диоклециан е строен и Сердикийския амфитеатър. Елипсовидната му арена е била с размери 60/42 м.
След религиозната реформа на император Константин Велики (306 - 337 г.), Сердика става седалище на епископ. Константин даже замислял да превърне града в столица на Източната Римска империя и нарича града - "Моят Рим".
През 357 г. римският историк Амиан Марцелин определя града като „голям и прочут“. Сердика и църквата „Света София“ стават седалище на Втория Вселенски събор от 343 г.
През 4-5 век градът преживява нашествия от готи, хуни, авари и други варварски племена. Особено жестоко го разрушават ордите на Атила през 447 г.
От средата на 6 век, при управлението на император Юстиниан Велики (527-565 г.), Сердика е възстановена и оградена с нови крепостни стени. Градът става важен административен и стопански център с името Триадица, но е подчинен на създадената от императора в родния му край архиепископия Прима Юстиниана със седалище Охрид.
Най - запазените паметници от римския период са ротондата "Свети Георги" и базиликата "Света София".
www.bulgariancastles.com

[baradj]

Трапезица

История
Трапезица е втората по значение крепост в столицата Търновград, наричана през XII - XIV в. "славният град Трапезица". Разположен е на десния бряг на р. Янтра, на запад от Царевец. Живописното и местоположение и естествената и укрепеност определят нейното значение в живота на столицата.
За името Трапезица има две предположения.Според едни това име се свързва с думата “трапеза”, а според други то произхожда от “трапец”, тъй като формата на платото е трапецовидна.
За Трапезица са запазени повече писмени сведения в средновековните извори. Хълмът е свързан с най-ранните прояви на българските владетели от тази епоха - построяването на църквата "Св. Димитър" от братята боляри Петър и Асен в подножието на хълма, пренасянето на мощите на св. Иван Рилски по заповед на Асен I през 1195 г. и полагането им в манастир, намиращ се на самия хълм, както и пренасянето на мощите на Гавраил Лесновски от българския владетел Калоян в църквата "Св. Апостоли" на съшия хълм.
Хълмът Трапезица е бил укрепен с дебели стени, следващи скалния венец над Янтра. На отделни места, както при крепостната система на Царевец, те са били усилени с напречни стени.
Два напречни крепостни зида са спускали по склоновете на хълма – едният в източната част, край църквата “Св. Димитър”, а другият – в западния склон с посока към сегашния железопътен мост. В крепостта се влизало през четири входа. Главният вход на Трапезица се намирал на южната страна и е бил свързан с Царевец чрез мост над р. Янтра срещу църквата “Св. 40 мъченици”. Към този вход е водел каменен път изсечен в скалата и достигащ до южната порта, следи от която са запазени и досега.
Цялостни системни археологически проучвания на Трапезица досега не са правени. Непосредствено след Освобождението по време на Временното руско управление Марин Дринов, професор в Харковския университет и комисар по просветата в свободна България, заедно с д-р Васил Берон, председател на току-що основаното в Търново археологическо дружество, правят първите разкопки именно на Трапезица. При разкопките (1879 - 1884 г.), извършени от археологическото дружество в Търново, както и при тези от 1900 г., направени от френския археолог Жорж Сьор, са открити основите на 17 църкви и други сгради. По оскъдните фрагменти запазени върху стените, се вижда, че са били богато украсени със стенописи и многосветни мозайки, а подовете им постлани с красиви керамични плочи. Намерените материали не са обнародвани и затова са останали неизвестни за науката и историята на града, но от запазенит преписки във връзка с тези разкопки се вижда, че там са били открити “стари кръстове, огърлици, монети, пръстени, обеци, съдове и други останки, които личат, че са от старото българско време” Църквите на Трапезица били богато украсени с разнообразни архитектурни форми: пиластри, ниши, слепи арки, цветни плочи и разноцветни глинени кръгли или четирилистни панички, гледжосани зелено или жълто, наредени в един или няколко дъгообразни реда. Вътрешната му украса е била от мозайки и стенописи. Почти навсякъде стенописите са били разположени в няколко пояса. Цокълът е еднообразен във всички църкви. В притвора и наоса той представлява имигация на разноцветни мраморни плочи, всяка от които е украсена с разнообразни геометрични орнаменти. В олтара той е декориран при повечето църкви с бяла или цветна драперия, която пада на красиви, широки гънки. Нагоре следва фигурална стенопис. Обикновено в притвора са образите на погребаните царе или боляри, а в наоса – на светиите. Последният пояс заемал най – високите части на църквата и изобразявал различни сцени с религиозно съдържание. Досегашните изследвания показват, че по-голямата част от стенописите са произведения на майстори от Търновската живописна школа. Надписите са на български език, но от тях за запазени само отделни думи. Най-голяма по размер е църква номер 8, известна с името “Иван Рилски”. Непосредствено до нея има следи от други стари сгради, за които се предполага, че са манастирски.
Извесно е, че Асен I през 1195 г. пренесъл от Средец (София) във Велико Търново мощите на св. Иван Рилски, които били поставени в специално построената за тях църква на Трапезица. Помещението към южната част на църква номер 8 се приема за мощехранителница. Мощите са били съхранявани във Велико Търново до 1469 г., когато били пренесени в Рилския манастир. Многобройните и добре украсени малки църкви на Трапезица свидетелстват, че тук са били и жилищата на болярите и висшите духовници.

През 2007 г. разкопките бяха възобновени. В северната част на крепостта беше открит главният вход. В същата част на хълма археолозите са попаднали на добре укрепена кула с трапецовидна форма и зидове с 4-метрова дебелина. Двете стени са с дължина 50 и 60 м, а другите две - 6 и 30 метра. Открит е и подпорен каменен зид, който се спуска от кулата до пътя за Арбанаси през кв.Асенов.
В непосредствена близост до кулата се намират останките на църква номер 2, която е една от откритите през 1879 от възрожденските учени д-р Васил Берон и проф.Марин Дринов. Тази година там бяха открити голяма административна сграда, железарска работилница и некропол със 102 погребения от втората половина на XIII и началото на XIV в. Археолозите смятат, че това е архитектурен комплекс, изграден по времето на династията Асеневци.
www.bulgariancastles.com

[baradj]

Никополис ад Иструм

История
Никополис ад Иструм е античен римски град, разположен на 18 км северно от Велико Търново по пътя за Русе и 3 км югоизточно от Никюп. Руините му са достъпни за посещение от ранна пролет до късна есен. Античният град се намира на левия бряг на река Росица веднага в ляво след моста на пътя Велико Търново - Русе. Никополис ад Иструм се проучва от археолозите още от 1900 г. Основан е през 102 г. от император Траян в чест на римската победа над даките. Градът е разположен в средната Дунавска равнина.
Първоначално към името му е прибавено "ад Хемум" (към Хемус – Стара планина), както е споменат в "География" на Клавдий Птолемей, после популярно станало "ад Иструм" (към Истрос), а по времето на император Диоклетиан (284-305 г.) е известен под слятата форма "Nicopolistro". Официалното име на града, което се среща върху епиграфските паметници, в латинския му вариант е "Ulpia Nicopolis ad Istrum". В превод означава "Улпиевия град на победата към Дунав". Добавката "Улпиа", производна от бащиното име на император Траян, получили много новоосновани или покровителствани от него градове.
От началото на II в. до средата на IV в. е най-значителния градски център във вътрешността на областта Mизия между река Дунав и Стара планина.
Най-големият му разцвет е по време на управлението на династията на Северите (193-235 г.) Пострадал от първото и второто готско нашествие, градът е възстановяван oт византийците през V- VI в. заедно с други крепости на север от Стара планина.
Градът е известен и с превода на библията на готски през IV в. от вестготския епископ Вулфила (311-383) Тук Вулфила създал готската азбука, а с това и германския литературен език, ползвайки латински и гръцки букви, както и рунни знаци. Търсена е и връзка между азбуката на Вулфила и глаголицата.
В топографско отношение се състои от две части. По-голяма е северната укрепена част, а югоизточната укрепена част е значително по-малка. Общата площ е 21,55 ха. Никополис ад Иструм и околността представлявали най-вече занаятчийски, животновъден и земеделски район, в който имало множество богати села (vici), имения (villae), имения (saltus) и тържища (emporia).Градът се е намирал на важния провинциален път от Одесос – Марцианополис – за Мелта и вероятно към Монтана.

Устройство на града и бита
Никополис ад Иструм бил организиран по подобие на останалите градове в провинция Тракия, както и на градовете от Мала Азия. Официалният език бил гръцкият. Начело на градското управление стоял съветът на архонтите. В града действали два важни органа – Градският съвет (буле) и Народното събрание (демос). Специална колегия от жреци се грижела за подържане на култа към управляващия римски император и към главните езически божества: Зевс, Хера, Атина, Херакъл, Асклепий, Митра, Кибела и др. Почитането на Тракийския конник е засвидетелствано почти навсякъде в Никополис и територията му. В Никополис ад Иструм действала и герузия. Етническият състав на населението бил пъстър. Многобройни са лицата с латински имена, но доста от тях са с тракийски произход. Значителен е броят на гръцко произхождащите. В района имало и заселени римски и тракийски ветерани. Населението от черноморието и от вътрешността на провинция Тракия било разделено на фили. В Никополис ад Иструм са засвидетелствани следните фили – Apollonias, Athenias, Capitoline, Arthemisias. От намерените надписи разбираме и за някои от професиите, упражнявани в града и неговата територия: каменоделци, дърводелци, тепавичари, обущари, строител, един ветеринарен лекар, лице със съдийски пълномощия, диригент на императорския хор и т.н. Северно от крепостната стена на града, както и край Павликени и селата Бутово и Хотница са разкрити центрове за керамично производство, задоволяващи нуждите на населението и за експорт. Край Хотница действала и каменоломна, от която се добивал ценен материал за строителство. Градът е сякъл и свои собствени бронзови монети, върху които са изобразени божества, крепостни стени, обществени и религиозни сгради. За развлечение на населението тук са се провеждали гладиаторски борби и лов на диви животни. Никополис ад Иструм бил епископско седалище. Градът е бил планиран по т. нар. Хиподамова система (улиците се пресичат под прав ъгъл и имат посоките на света).
Северната част на града е "Градска" а другата е чисто военна, където са живеели легионерите.
Днес можете да видите как са изглеждали: античните улици с настилка от огромни каменни блокове, тротоарите, централната улична канализация с ревизионни шахти в настилката и др. елементи на античното градоустройство. Разкрити са: останките на одеона (малък театър за камерни спектакли); централният градски площад (агора) с останки от околовръстна колонада; сградите около площадното пространство; булевтериона (градски съвет); една улична латрина (WC); части от голяма обществена баня (терми), две от портите на укрепителната система и др.части от архитектурата и градоустройството на Никополис ад Иструм. На 200 м. западно от града са останките на водния резервоар-колектор. Той е пълнен от специално изграден водопровод. Дължината му е 25 км, пресича долината на река Росица по висока 18 м и дълга 3000 маркада. Началата му е при пещерата край Мусина. Конструктивният му капацитет е 16 000 л на денонощие. Водопроводният канал е минавал през село Дичин, като част от него е останал запазен. Запазени са и няколко антични кладенци на територията на самия град. Особено експресивна и богата е украсата на фризархитравите от йонийския ордер на агората, както и единствените (засега) разкрити в България колони със сърцевидно сечение. Интересно е, че освен с водопровод и канализация, крепостта е разполагала и с парно, и дори е имало открита пътека, която се е отоплявала през зимата и около която вероятно е имало екзотични растения. При проведените проучваия, възобновени през 2007 година, проучвателите намират и антична сребърна монета, тежаща около 30 грама с образа на Траян. Датирана е в края на ІІ в. пр. Хр. Освен това е разкрита и отдавна предполаганата хипокаустна система, недалеч от агората на града. Хипокаустът се намира зад сградата на "сетана". Състои се от глинени тръби с отвори в долния край. Върху тях са били наредени каменни плочи, оформящи подовото ниво на сградата.
Градът е разполагал и с търговско пристанище, като река Росица по онова време е била плавателна.

В Павликени е открита най- голямата производствена работилница на Балканския полуостров за производство на керамични изделия като керемиди, тухли, тръби и грънци.
В радиус от 20 км. са локализирани още 7 крепости и пътни станции, което потвърждава тезата за основен кръстопът. В землищата на околните села, свободно могат да се видят части от римски пътища, а много от тях се използват и до днес. Има отсечки на съвременните пътища, изградени върху римски.

Отбранителна система
Никополис ад Иструм, а по-късно и разширението му били защитени с крепостни стени. Крепостната стена на града имала правоъгълна форма с порти на четирите основни стени. Западната порта се определя като главна. Тя има правоъгълен план, изградена от големи квадри в техника опус квадратум. Оформена е с две врати: външна – двукрила дървена, и вътрешна – спускаща се (катаракта).

www.bulgariancastles.com

[baradj]

Раховец / Ряховец

История
Първото подробно описание на крепостта Раховец е направено от Карел Шкорпил. Тъй като по това време крепостта е била все още сравнително добре запазена Шкорпил е успял да направи сравнително точен план на крепостта, която нарича "Кале пещерите". Според това описание северната кре­постна стена има дължина 365 крачки, започва от източния скален отвес и с посока 88 градуса продължава на северозапад с леко отклонение. Сравнително точно са описани главната порта на крепостта, разположена в югоизточната част, северната порта и кулата в централ­ния участък на северната крепостна стена.
При описанието на кулата (означена с Р в плана на Карел Шкорпил) той споменава за същест­вуването на "подземен път със свод отгоре, според предание на тукашното население е водил чак до старо Търново... Според този подзе­мен път-пещера е и сегашното название на крепостта"
Значението на тази крепост К. Шкорпил посочва като особено важно, тъй като е разположена на главния път, свързващ Дунав с Червен и Търново и "следователно за пазене на старата българска столица Търново". Краят на живота й той отнася към 1444 г. и го свързва с похода на Владислав III Ягело. Според него няма съмнение, че името на крепостта - "Рахаутш" е понемчена форма на Оряховец, старото название на сегашния град Горна Оряховица".

През ІІІ и ІV в. от н.е. римският император Аврелий ІІІ строи крепости крепости за охрана на пътищата в Северна България – тогава под владичеството на Римската империя. Една от тези крепости по-късно е наречена Ряхова. Намира се на 115 м надморска височина. През 1199 г. Ряхова крепост все още служи за охрана на пътя към столицата на Втората Българска държава – Търновград.

Крепостта Ряховец отстои на 3 км западно от град Горна Оряховица и около 7 км северно от столицата Търновград.
Релефните дадености, голямата денивелация и начупеността на терена са предоставяли необходимите условия за строежа на бъдещата крепост. Вероятно местоизбирането точно на това възвишение е било продиктувано и от близко минаващата река Янтра, която в тази си част прави голям завой на изток, като по този начин откъсва значително пространство от започващата на север Дунавска равнина.
Създаващият се удобен брод за предмостово укрепление и започващата от десния бряг на реката планинска верига на Хемус е допълвала предназначението, което е трябвало да изпълнява построената на това място крепост Ряховец. Тези функции с течение на вековете постепенно придобиват нови измерения, особено след въстанието на Асен и Петър и обявяването на новата престолнина Търново. От този момент Ряховец започва да изпълнява ролята на централна крепост в северния отбранителен пръстен, пазещ столицата от най-критичната посока – Дунавския лимес.
www.bulgariancastles.com

[baradj]

Римски укрепен град Абритус

История
На няколко километра от Разград се намира резерват Абритус. Там на площ от 150 декара могат да се видят останките на древния римски град. Първоначално на негово място е имало старо тракийско селище. През I в.сл.н.е. обаче тук идват завоевателите от Римската армия и се установяват в района. Скоро тук възниква римски военен лагер, който век по-късно вече се е превърнал в голям римски град.
Апогеят на Абритус е през II и III век. По-късно градът е ограден от крепостна стена с 35 кули и 4 порти - по времето на император Константин. След въвеждането на Християнството за основна религия в империята, Абритус се превръща в епископски център.
В края на VI римският град загива след опустошителни варварски нападения. По-късно тук възниква българско укрепление, а после и град, които били унищожени при нашествието на киевския княз Светослав.
Първите археологически разкопки в района се провеждат в края на XIX век, но същинските открития са направени през 50-те и 70-те години на XX век. Учените десетилетия наред търсят древен град на име Абритус, споменаван често в древните исторически източници. Най-често градът е споменаван като място, където през III век при битка между римските войски и готите загива император Деций Траян.
Днес Абритус е един от най-добре проучените и реставрирани антични градове. Разположен е в рамките на археологическия резерват Абритус, чиято площ е 1000 декара. При разкопките на древния град е открито и най-голямото намирано до момента късноантично златно съкровище, наброяващо 853 златни монети.
До останките на Абритус е уреден музей с лапидариум, в които могат да се видят част от откритията, направени в района.


www.bulgariancastles.com

[baradj]

Кале борун

История
Късноантичната крепост „Кале бурун” се намира на 0.9 км. югоизточно по права линия от центъра на село Широково, над стопанския двор в местността „Кръстовица” или „Кале борун”. Има дължина около 400 м. и максимална ширина от 150 м. От достъпната югоизточна страна, са изградени три крепостни стени на разстояние една от друга както следва: между външната и средната около 60 м., а между средната и вътрешната- 10-12 м. Външния зид е затревен, но с добре очертано трасе. Само на места личат камъни и хоросан. Около средата му се издигат две могилообразни възвишения- останки от кули, които са фланкирали входа. В североизточния ъгъл също е имало кула. Втората и третата стена са изградени от големи (до 2 м.) рустицирани блокове, споени с хоросан, смесен със счукана тухла, а вътрешността е блокаж от дребни камъни и изобилен хоросан. Средният и вътрешният зид са снабдени с кули. Сега добре се очертават три полукръгли кули с диаметър 7- 8 м. и една триъгълна в средния защитен пояс. Между двете кръгли кули е била портата, широка 2 м. От третата крепостна стена личат две, също полукръгли кули, с диаметър около 12 м. В югозападната част на крепостта е имало пътека към реката, от която са запазени стъпала, изсечени в скалата. В горния край на стълбата в скалата, е издълбано правоъгълно помещение с размери 4 на 4.5 м. По западния ръб на възвишението, на отделни места се виждат дупки, изсечени в скалния терен, вероятно във връзка с дървени конструкции.
www.bulgariancastles.com

[baradj]

Чилингир
Тракийска, късноантична и средновековна крепост „Калето над Долапо” или ”Чилингир” се намира на 3.2 км. югозападно от с. Нисово върху скалист нос, заобиколен от река Малки Лом. Има форма на неправилен триъгълник с основа на запад. От север, изток и юг се спускат стръмни склонове. Достъпна е само от запад, откъм платото, където се очертава трасето на стена, а пред нея- ров. В южната част се издига могилообразно възвишение, явно останки от кула, която е охранявала главната порта. Крепостната стена е продължавала на север. Там сега се вижда блокаж от сравнително големи ломени камъни и спойка от бял хоросан, смесен с кремъчета, а на места и с късчета от тухли. Ширината на стената е над 2 м. На южната страна в скалата се виждат издълбани четвъртити и кръгли дупки, свързани с дървени конструкции. По терена личат слаби следи от градеж. К. Шкорпил съобщава за съществуването на малка порта на северната страна, близо до западния крепостен зид, която е извеждала към долината на реката.
В предримската епоха тук е имало селище, като за сега не е установено дали е било укрепено. Характерът на градежа на крепостния зид показва, че той е бил изграден през периода на 4- 5 век. Както се вижда от хоросановата смес, той е бил използван и през средновековието.

www.bulgariancastles.com