Автор Тема: АСЕН ХРИСТОФОРОВ - 40 Г. ОТ СМЪРТТА  (Прочетена 4561 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Неактивен insomnia1304

  • Много Писал
  • *****
  • Публикации: 2 314
АСЕН ХРИСТОФОРОВ - 40 Г. ОТ СМЪРТТА
« -: Август 14, 2010, 21:48:30 pm »
АСЕН ХРИСТОФОРОВ - 40 Г. ОТ СМЪРТТА, 100 Г. ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ВЕЛИКИЯ БЪЛГАРИН

Асен Христофоров – 40 години от смъртта, 100 от рождението на великия българин

            Познавах  го. Неведомите пътища на съдбата ме сблъскаха  с него, когато не бях прехвърлил десет години. В Говедарци, столицата на Мальовишка Рила. Остави ми спомените за дългите преходи в планината, странна двойка бяхме - един прехвърлил „попрището жизнено” и едно невръстно дете – и още спомени останаха: няколко странни имена на рилски върхове, вкусът на сладко от боровинки, разказите за Лондон, Цариград и Цюрих, обръщението на местните  „професоро”, книжките с автограф, които тогава не прочетох, безкрайните разговори с дядо в селската кръчма, неземният вкус на горски гъби, нелогичният звук на пишеща машина в покоя на боровата гора,  зелена раница, от която вадеше сланина за „чушка-пръжка” под Големия Мечит, нарязаната амбалажна хартия от смесения магазин, къщичката, която не заключваше, защото често я разбиваха,  мирисът на окосена „трава” и овце, големият човек с черни ръце, който наричаше Вуци-дей…

            Всичко и всички ги няма отдавна. Преселиха се в безкрая на спомените.

            Предлагам ви един текст отпреди две години. Май съм успял да кажа това, което съм искал за  уникалния човек и българин. Струва ми се, че е време да го припомня, защото няма никой да го направи. Нашата памет е къса, особено за великите люде, родени по тази земя. Не ще го направят нито пловдивчани, нито шопите от Самоковско, нито литераторите, нито антикомунистите, нито икономистите, нито академичното тяло. А всеки от тях би трябвало. Чичо Асен едните ги обезсмърти, за други престоя невинен в концлагера Белене, а на третите създаде условия за голяма наука. Да не говорим, че конгениално преведе Джойс, Джером Джером, Филдинг, Дж. Лондон, Ем. Бронте… Там, в самотната къщичка без ток на 3 км. от Говедарци, на амбалажна хартия, само в компанията на Вуцидей и дивите животни. Тези, които са чели книгите му ще открият самобитен автор, може би първият, за който се отнася модерното определение  нарация, за присъствието на разказвача в епическия текст. 

            А се връща в България с амбицията и възможностите на големия учен-икономист. Преди години един съвременен политикономист ми каза, че черпят/преписват/ от блестящите трудове на Христофоров: Развитие на конюнктурния цикъл в България. 1934-1939. София, Придворна печатница, 1939; Кратък курс по стопанска география. 1945; Конюнктурният анализ на цените. София : Българска наука, 1944. Имало и още много други, но се намирали само в университетските библиотеки. Британски икономисти през 80-те години го споменавали по БиБиСи като първият критик на икономическия модел на социализма. По това време в страната никой не е чувал за него, освен съселяните му от Говедарци. В родния Пловдив отдавна е забравен, имотите на богата фамилия са конфискувани и родата разпиляна.

 

            Преди 40 год. на днешния ден си отиде чичо Асен. Намериха го в къщичката до гората, никой не можеше да каже кога си е отишъл, можело да е  преди ден или два, три…. След това години се носеха слухове за смъртта му. Някои много основателни и упорити. Разбрах за системния тормоз, който е упражняван от ДС върху кроткия човек, за безкрайните обири със съмнения, че  говорил с чуждите радиостанции /??!/, за големия брой изчезнали картини на приятелите Христо Йончев-Крискарец и Наум Хаджимладенов, за приятелството с Георги Марков, за конфликтите му с местните първенци и за много други неща, но късно, много късно.

            Познат, до болка познат български наратив.

            Дано тук, в Блогария,  дам скромния си дял в двете годишнини – 100 г. от рождението и 40 г. от смъртта на Асен Христофоров.

         

Под гранитния юмрук на Сахат тепе

И днес името му знаят малцина, а е европейски интелектуалец, писател, учен и преводач, с който не само Пловдив, но и България с основание трябва да се гордее. Просто малцина такива хора е раждала  земята ни и мнозина с толкова трагична съдба.


        В края на 60-те години на миналия век аптеката в с. Говедарци, където работеше майка ми, често бе посещавана от висок, леко прегърбен странник с челюст "тип Марлон Брандо" и неизменна раница на гърба. Застояваше се дълго, увлекателно разказваше за рилските върхове от Мальовишкия дял, за дивите гъби из гората, за боровинки и горски ягоди. Понякога ме водеше и мен из шубраците и научавах чудни имена на гъби като мръчкула, рижика, масловка, челядинка, пачи крак или гълъбка. Живееше извън селото, досами гората в малка къщичка, в която нямаше нито ток, нито вода и ако не обикаляше рилските поляни, потропваше на стара пишеща машина, но по-често пишеше на ръка по някакви кафяви амбалажни листи, с които тогава в магазина увиваха сиренето. Носех му цели топове от нея. Често питаше за дядо ми и след време се видяха - последва здраво черпене в селската кръчма, което завърши с мълчалив мъжки плач. От тях май за първи път чух "безобидната" думичка „Белене”. Доста години след това разбрах, че прекарали на остров Персин около две години и се прехласвали по най-красивите изгреви и залези, та и тогава си обясних сълзите в очите им. По това време, в края на 60-те години, не ми бяха интересни разговорите на дядовците за планини, гъби и ракия. А са били млади хора - нямали са и 60 години. Какви дядовци?!... Преждевременно състарени мъже. Понякога носеше свои книжки, оставяше ги с автограф и мълчаливо потегляше към самотната си къщичка. Пиеше някакво лекарство с много сложното име "Брадилан", което поддържало сърцето и понякога го носех в къщичката до гората. В тези случаи изпълнявах доставката с удоволствие, защото получавах в замяна дъхаво домашно сладко от боровинки или диви ягоди. Лекарството, изглежда, не му помогна, защото едно жежко лято си отиде от този свят.

Не бе навършил 60 год. Пресели се в отвъдното от любимото му Говедарци със старо име Мацакурово. Сега на негово име в родния Пловдив има улица - поне това направи града за него. Поне това!.


         Асен Георгиев Христофоров е роден в Пловдив на 16.12.1910 год. Дядото е мирови съдия, а бащата - адвокат. Началното си образование получава в Берлин и след това завършва като първенец на випуска Роберт колеж в Цариград. По-късно е първият българин, който завършва Лондонския икономически институт и отново като първенец на випуска. Специализира в Кембридж и Оксфорд, откъдето получава покана за престижна работа - английските му преподаватели предвиждат за него бляскава академична кариера, но той предпочита да се върне тук, при другарите вече като известно име сред европейските икономисти. През 1935-1938 г. е в Главната дирекция на статистиката и създава Статистическия институт за стопански проучвания в Софийския университет. Реформира администрацията на Народната банка. Академичната му кариера е главозамайваща - на 33 год. става доцент в СУ, а на 35 вече е професор по финансови и административни науки. Неговият статистически институт в СУ се финансира от 1934 год. от Фондация „Рокфелер" и Лигата на народите. Там работи със светилата в икономическите науки Оскар Андерсен и Семьон Демонстенов. Големият банкер и политик Атанас Буров казва, че с идването на Асен Христофоров в университета икономическата наука станала съизмерима с тази, за която той мечтаел.
         Но... След 9.09.1944 год. Асен Христофоров е обявен за неблагонадежден и през 1947 год.  уволнен от Университета без право да преподава до края на живота си. За "сигурност" комунистическата власт му забранява да живее в София и му отнема жителството. Тъй като е прекалено популярен в научните среди в Европа, властниците същата година се принуждават и се "смиляват" над него, като го пенсионират на... 37 години. В същото време издават Указ за освобождаването му - това май е единственият учен, за който е издаден специален Указ на партията. Не му разрешават да се върне и в родния Пловдив. Тридесет и седем годишният пенсионер е принуден да се засели в рилското село Говедарци, където живее отшелнически до смъртта си.
        Междувременно е издал една чудесна книга "Скици из Лондон"/1945/, която е наградена от Фонд "Алеко Константинов" и СБП. В нея по неповторим начин описва студентските си години в Англия. Тя е преведена веднага на английски и претърпява няколко преиздания, а когато от издателството се заинтересуват от автора, отговорът е - "Такъв писател няма". Откъде да знаят хората, че вече е изключен от СБП. И в рилските гори не намира спокойствие този европейски интелектуалец. В един прекрасен ден на 1951 год. е задържан, докато лови риба на реката и с обвинения за "класова неосъзнатост" и „шпионаж в полза на империализма” прекарва две години на остров Персин, Белене. До края на живота си този добродушен човек няма обяснение за "прегрешенията си". В книгата с блестящи есета "Откровения" /1970/ месеци преди смъртта си пише: "И ще призова в помощ филолози, психолози и социолози да обяснят превъплъщенията ми от добър българин и професор в оставка в хрисим, безобиден белогвардеец, от белогвардеец в черносотник, от черносотник в съмнителен елемент, а сетне и във вражески агент. И до днес не успях да прозра в механизмите..."
След Белене Асен Христофоров се връща в красивото село Говедарци и заживява по-отшелнически и по-скромно от Волтеровия Кандит - копае картофите, гледа козички и куче, дори купува два овена и става основател на селското ТКЗС. Сигурно се е надявал да си откупи спокойствието... Между другото, превежда и пише на газена лампа, непрекъснато тормозен от местните и ДС. Разбиват му къщичката... 17 пъти, привикват го перманентно в самоковската милиция, а при единия от обирите крадците задигат дори дипломата му от Лондонския институт, за която интелектуалецът и не съжалява в трагедията си - "Защо ми е? Никой няма да ми разреши да я използвам за работа".
Та в тези условия Асен Христофоров извършва истински подвиг с преводите си. Без речници, без подсрочници, без ток превежда хиляди страници. За първи път в Източна Европа е преведена "Дъблинчани" на Джеймс Джойс, считана за непреводима поради изумителния интелектуален заряд в нея; на български език вижда бял свят класическата "Трима в една лодка" на Джером К. Джером и още "Брулени хълмове" на Ш. Бронте, "Белият зъб" на Дж. Лондон; от преводите на Христофоров научаваме за Хенри Филдинг и още за хиляди, хиляди страници на англоезични автори. На литературна конференция в Лондон шекспироведа Марко Минков казва: "В България има един човек, който знае английски език по-добре от тукашните филолози. Името му е Асен Христофоров". Веднъж по някакъв повод се заговорихме с покойния Стефан Савов за преводачите /нали и той е работил като преводач/ и при споменаване името на Христофоров, шефа на Демократическата партия коментира така: "В Съюза на преводачите имаше един гений и това бе той". Години по-късно чух, че преди да емигрира Георги Марков-Джери е носил свои сценарии на Христофоров за превод на английски.


         В свободното си от преводите време Асен Христофоров написа и някои литературни бисери, които тепърва ще бъдат преоткривани - изумителната "Мацакурци"/1958/, на която след жесток натиск е принуден да смени името на "Вуцидей" /1962/, историческата сага "Ангария" /1960/, "Иманяри" /1965/ - поетичен разказ за една трагична любов, както и пътеписно-рустикално-пасторалните "Скици из Рила", "В дебрите на Рила", "Трима с магаре из Рила","Искровете","Откровения".


        След 1990 год. за забравения автор бе напомнено единствено от Светлозар Игов, Димитри Иванов и Йордан Василев - нашата литература сякаш няма рецептори вече за такива ерудити. Уникалната "Вуцидей" е всъщност първообраз на "Хайка за вълци" - със същите конфликти, аналогични герои и мрачен хумор. Христофоровият герой Вуцидей води епична борба срещу колективизацията и събира позивите на Шести американски флот с надеждата да дойдат по-скоро и спасят овцете му от ТКЗС. Провежда личната си война първично и ожесточено, доверявайки се единствено на автора, който го обезсмърти. Но всъщност книгата трябва задължително да се прочете - читателят ще открие един първичен български екзистенциализъм в рилските дебри. Христофоров в творчество си ще противопоставя божествената красота на Рила с населяващите я първични, вечно хитреещи шопи, за които света стига до Искър, личния егрек и зелника. Най-много до Самоков. Хората, които познават творчеството на писателя отшелник са единодушни, че това е най-съвършеният стилист. Самобитният и брилянтен език на автора прави четенето на книжките му удоволствие. В тях ще открием и един причудлив свят на груби и сантиментални странници, населяващи планината около рилските езера, ще провидим в авторовите разсъждения тънкия народопсихолог. Удоволствие за читателя е чудният и свеж хумор в галерията от попове, монаси и овчари. В това общество на доброволни отшелници Христофоров намира и творческото си успокоение, принуден да живее с достойнството на английски благородник, какъвто всъщност е. Принудителното бягство като спасение и стилното съвършенство в езика като мъничко себедоказаване - това е истинската същност на този изумителен ерудит и пантеист.


        Ходил е до София само за ден-два да си занесе преводите или книжките, да се види с пловдивските си приятели като леля Ивон /съученичка от Роберт колеж/ и поговорят за отнетата й аптека "Калмар", да му напомнят, че е "опак човек" /така започва "Вуцидей"/ и отново да поеме към планината. Пловдив е посещавал вече много, много рядко, но в последната си книга с есета "Откровения" /1970/ оставя най-поетично написаните страници за родния град. Прочетете малка част от произволно избран текст: "Пловдив! И площад "Преслав" под гранитния юмрук на Сахат тепе с Часовниковата кула на върха, която още не можех да видя... И къщата по северната страна на площада - двуетажна, най-близка до тепето, цялата боядисана в жълто... От нея тръгнах по света. Живял съм с години в Цариград и Лондон, с години или само с месеци в Берлин и Кийл, в Париж и Женева; опивал съм се в майски нощи от светлините по двата бряга на Босфора или от малкия Ерос, тъй хрисим сред омайната феерия на площада Пикадили; прехласвал съм се денем в дивното Цюрихско езеро с неговите щръкнали на възбог брегове и нощем в приказния остров сред Дунава в Будапеща, откраднал сиянието на звездите; виждал съм и други чудеса в тая стара, измъчена Европа и често се завръщах унил и потиснат. Но щом свърнех към Пловдив, към оня площад с жълтата къща под тепето, странен трепет прогонваше унинието и топлинка сгряваше сърцето. Такава е магията на родния кът!".
Сякаш се е прощавал Асен Христофоров в последните си месеци и с Пловдив! Там някъде из рилските красоти...
         Градът ни е беден откъм европейски интелектуалци, откъм писатели също, а дали този горд българин заслужава само една улица в родния Пловдив?! Едва ли, но поне може да го прочетем.

 http://toross.blog.bg/politika/2010/08/10/asen-hristoforov-40-g-ot-smyrtta-100-g-ot-rojdenieto-na-veli.589348

Неактивен insomnia1304

  • Много Писал
  • *****
  • Публикации: 2 314
Re:АСЕН ХРИСТОФОРОВ - 40 Г. ОТ СМЪРТТА
« Отговор #1 -: Септември 29, 2010, 21:23:23 pm »
Още за трагедията на Асен Христофоров

Пак за Асен Христофоров и трагедията му


            Винаги съм се чудил защо Асен Христофоров не обичаше Пловдив /говоря за периода от 1944г до смъртта му през 1970г./, не контактуваше с хора на перото от града, избягваше да търси приятели под тепетата, никога не се и опита да предложи книга на пловдивско издателство. Струваше ми се странно, след като бе написал най-хубавите редове за родния град, за Тракия, за Родопите, за оня „хълм, който прилича на гранитен юмрук под „Сахат тепе”. Порових се в спомените и документите, поразгледах някои антикварни издания в къщи и открих малка частица от  небивалиците, случили се с писателя, благодарение на простотията. Този път ще стане дума за титаничния  интелектуалец и сблъсъка му с примитива, подлостта и жестокостта на т. нар. „културни дейци на Пловдив”.  Особено ми помогна книгата на скоро отишлия си бай Йордан Русков „Цветя на злото”, издадена през 2000 г. Горещо я препоръчвам на всеки, който се интересува от издевателствата на комунистите и ДС.

            Събитията се развиват в късната есен на 1956 г., току след Унгарското въстание срещу  болшевизма. В страната витае поредния „дух на бдителност”, въоръжени с клишета и тъпни другарите са се заели да „пазят и развиват достиженията на Априлския пленум и лично на др. Живков”.

            И точно по това време тридесетина писатели получават по пощата  листовка с тежко „вражеско съдържание”  - стихотворението „Зов за свобода” и обръщение към българите да подкрепят достойния унгарски народ в опита му да се освободи от комунизма.  Същата листовка е разлепена в София, разхвърляна по градинки и пазари  и предизвиква истински бяс сред хората, които са „щит и меч” на партията. В наказателната операция са включени … 26 агента на Държавна сигурност, а отделно разпитани над 200 дейци на културата и още толкова в държавните ведомства, които имат … пишещи машини.  Мащабната издирвателна операция се разраства до неимоверни размери.

            В стихотворението има младежки порив към свобода, вдъхновен от унгарските събития и завършва призивно с една горяща надежда:

„Светът следи борбата наша. Приятел е светът.

Ще се разчупи бронята, препречила ни път.

Ще се разчупи бронята съветска в нашта гръд!”


            След него е призива, който завършва: „Все повече и повече творци тръгват с народа си – против тиранията на болшевизма. Да живее народната воля за свобода!”

            Истинският автор е скромен, млад и хрисим детски поет, който пребивава в Пловдив. Името му е Йордан Русков /Бог да те прости бай Йордане!/, но в листовката е използвал псевдонима Румен Друмев.  Сред  потенциалните получатели на опасната листовка е и пребиваващият в Говедарци Асен Христофоров /след години бай Йордан сподели „Ако знаех какво ще причиня на човека нямаше да го направя, но…”/.  ДС се насочва към „експертите” от Съюза на българските писатели Андрей Гуляшки, Павел Матев, Христо Пелитев и Камен Калчев, които пишат дълги и обстоятелствени информации за предполагаемите автори на страшната листовка. Подозренията достигат дор до … 87 писатели, но най-често срещаните имена са на  Асен Христофоров, Георги Жечев /преводач, анархист, баща на бъдещия футболист-национал от „Левски” Добромир Жечев/, Змей Горянин, Славчо Красински, Цветан Марангозов, Пеньо Пенев, Иван Пейчев и така до няколко десетки писателстващи, та се стига дори „експертите” да се усъмнят  в откровено правоверни комунисти, вкл. Камен Калчев или Божидар Божилов. Настава  творческо писане на доноси и „информационни справки”. Никой не предполага, че  авторът е маскиран като деец, дори председател на „Кабинета на младия писател” в Пловдив, Но в Пловдив по това време се подвизават двама мега-доносници самоинициатори. Под псевдонима „Амур” се крие съществото Коста Странджев – имало е и такъв автор на пътеписи, драми, разкази , дописки, но основно доноси, а под „Страхил” се подвизава Николай Казанджиев – дребен, кротък, добър белетрист, но за съжаление … активен информатор. Те двамата проявяват свръх-активност в предположенията и пишат ли, пишат, докато  като в лош криминален филм … изскача държавния злосторник. Но за тази история по подир.

            Засега стрелите са насочват към получателите на листовката. Първият, който  проверен, разбира се е … Асен Христофоров, който по това време е занят със строителството на къщурката си до Говедарци, бране на гъби и горски плодове, чат-пат преводи и наброски за бъдещите си книжки. Само преди три години е напуснал концлагера „Белене”, по нисък е и от тревата, но  не е вън от подозрение. Правят се подробни проверки, за целта инсценират поредния обир във виличката на писателя, но не откриват нищо подозрително. ДС-Самоков установява, че Асен Христофоров няма достъп до пишеща машина, па камо ли до циклостил, че не е изкушен от римуваното слово и не е писал стихотворения, че няма достъп до хартия за листовки /споменавал съм, че пишеше на неугледна опаковъчна хартия/, в крайна сметка откриват листовката в пощата, неполучена от Христофоров /улисан в битовите си неуредици, просто не е ходил да получи страховития текст/.

            Агент „Козлов” обобщава характеристиките на ДС за писателите, до които са адресирани листовките. Ето „характеристиката” за Асен Христофоров: „Умен и много начетен. Поклонник на Запада, особено на всичко английско. Завършил „Роберт колеж” – Цариград и университета „Кембридж” – Англия. Страшно озлобен, че е пратен в ТВО – щял да дири сметка защо и кой… Много предпазлив при разговор” /стр. 13-14, в „Цветя на злото, Й. Русков/. Страхотен полет на умственото усилие, нали? Ще ви цитирам и някои „характеристики” за други български писатели. Така например   Георги Томалевски е виновен, защото бил „македонец, толстоист, вегетарианец, религиозен, честен и скромен човек”, Михаил Кремен е виноват пред комунистите като „близък другар на Яворов, търговец и представител на германски фирми като „Кремона”,  а Димо Сяров, защото е … „крупен търговец”. Не, не се учудвайте, такова е нивото на „интелигентите” на народната власт, провъзгласени за тълмачи на „правилния път пред народа – комунизма”.

            По разработката на ДС, наречена „Циклостил” върви масово проверяване на пишещите машини „Райметал”, защото е установено, че на такава е написана страховитата листовка. Проверени са 58 редакции,  още 19 учреждения като Народния театър, Операта и включително … цирковете „България”, „Глобус” и „Родина” /представяте ли си?!,  акробатите пишат стихове срещу властта/. Иззети и проверени са пишещите машини на верни на властта писатели като Калина Малина, Атанас Душков и Рустем Помак. Всички регистрирани машинописки, работещи на „Райметал” също са претарашени, та стигат до сестрата на … Андрей Гуляшки. В цялата страна се търси пишещата машина-бандит, а тя се спотайвала в отдел „Култура” на Градския народен съвет – Пловдив.

            От Пловдив другарите са насочени към усамотения писател и преводач Асен Христофоров /кой е конкретния агент не се знае, защото по това време всеки втори писателстващ в Пловдив е доносник/. Пак му е разбита виличката до Говедарци, този път нищо не е взето, но са претарашени, прочетени и подредени всякакви писмени следи, включително личните писма и черновите на преводите му. С революционна тъга констатират, че няма и не е имал никога „Райметал”, че не е получавал листовката, че не е чувал за нея, но разпитите и обиските не са му спестени. Тормозът  – също. След години ще сподели пред дядо ми – „Само листовката да бяха намерили в мен, не ми мърдаше отново лагера в Белене…” Излязъл е от там само преди 3 години,  така че би било детска работа за копоите на ДС да го приберат отново. Абсурден свят, абсурдна държава, абсурден  режим, абе – българска, комунистическа  практика. Лавинообразно се „разширява” дейността по вредителството, призовани са нови „предположители”, т.е. литературни доносници. Най-активни от тях са Славчо Васев, Лозан Стрелков, Добри Жотев, Виктор Барух, Драгомир Асенов, Серафим Северняк, които достигат до прозренията, че автори може да са Иван Радоев или „ненормалния писател Александър Геров”, разпитван е дори критика Иван Мешеков.

            И така до 1 март 1958 год., когато кръгът се свива към Пловдив. В инструкция за наличната агентура са поставени задачи на местните доносници. Задача № 1 пред агент „Амур”/Коста Странджев/ е „да се внедри в кабинета на младия писател”, да донася за всички наред и прави своите оценки, предположения и творчески присъди. Цели две години се нюха за автора на листовката. Дали този тормоз над невинни хора не е прекъснал окончателно връзката на Асен Христофоров с Пловдив – тук се оформя основното ядро от доброволни доносници.

            В крайна сметка достигат до автора на листовката и на 13 май 1959 г.  Софийски градски съд по НОХД № 28/59 осъжда Йордан Русков общо на 19 год. лишаване от свобода. Да, да 19 години, заради едно стихотворение и няколко реда призив за свобода и човешки права. Благодарение на пловдивските „творци” и блюстители за комунистическа справедливост.

Ето описание на едно „литературно търсене” във виличката на писателя от времето, когато се издирват следите на злосторника, написал „Зов за свобода”:

„Впрочем, едни от крадците бяха оставили неопровержими доказателства за литературните си интереси. Не бяха разсекли входната врата с брадва, както се бе случвало неведнъж, нито си бяха послужили с железен лост при изпотрошаването на бравите на вътрешните врати. … Но върху работната ми маса бяха разхвърляни куп стари писма, адресирани от близки и познати до мене, включително и тия от майка ми. Колкото до жена ми, тя изпращаше само пощенски картички, и то не илюстровани, та затова не ги събирах. Важното в случая бе, че пликовете бяха празни! Крадците грижливо са изваждали изписаните листове, също тъй грижливо са се запознавали със съдържанието им и после са ги поставяли настрана, лист върху лист…”

Безрезултатното търсене не пречи на местната акушерка по това време да нарече Христофоров „шпионин и родоотстъпник”, а той се заинатява и продължава да живее в горския си кантон във „въоръжен” неутралитет с местните хора. И така до преждевременната му смърт.

/ Още за великия българин - http://toross.blog.bg/politika/2010/08/10/asen-hristoforov-40-g-ot-smyrtta-100-g-ot-rojdenieto-na-veli.589348 /

http://toross.blog.bg/politika/2010/09/29/oshte-za-tragediiata-na-asen-hristoforov.613006


 

Sitemap 1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15 16 17 18 19 20 21 22 23 24 25 26 27