Kраят на патриотарството “И все пак неколцина, едно много малко число хора
ще се досещат, какво става наоколо. Но такива
люде ние ще поставим в безпомощно
положение, ще ги превърнем в посмешище,
ще намерим начин да ги оклеветим...”
Алън Дълес,
директор на ЦРУ, 1945 г.
Според юдейския мироглед, хората биват два вида: юдеи, които са човеци, и неюдеи, които са гои, животни, същества без душа. Kerithuth(6 b), Berachoth(47 b), Sebammoth (98 a), Salkut Keubent(10 b) и т.н.
Цялата насоченост на юдейските институти и доктрини през вековете се състоеше в това – как да се осъществи това разделение и как то да стане реалност?
Войната за унищожение на Личността у неевреина се водеше не хаотично, а планомерно, целеустремено и с научни методи. Марксистката социология, която пропагандираше схващането, че в основата на всички обществени отношения стоят обективни икономически закони, се сплавяше успешно с фройдистката психология, която разглеждаше човешкия индивид като животно, а културата, интелектът и духовните му нужди, като нещо вторично, като функции от неговата сексуалност и т.н.
В борбата си срещу националните култури на народите, марксистката социология и фройдистката психология не си противоречаха, а се допълваха взаимно. Унищожението на Личността у неевреина вървеше по тия две основни направления. Този процес напредваше с невиждана мощ с усъвършенствуването на телекомуникациите, електронните медии и информационните технологии.
Проблемът може да бъде поставен така:
Защо юдействащите в България успяха да прокарат своите идеи, псевдокултура и мироглед, особено в средите на младите поколения и защо националистически формации като БНРП, БББ, ВМРО, ОКЗНИ и др., се провалиха по този унизителен начин?
Проблемата за Личността е била поставяна у нас най-напред от Пенчо Славейков, но тя никога не получи широко и мирогледно значение в българския обществен живот. Славейков бе първият метафизик на Личността, която той съзерцаваше като идеал на новата българска креативност. Може да се каже, че Славейков е началото на културното ни осъзнаване като народностна общност. Онова, което го прави първенец в нашата културна история е освобождението му от песимизма на роба, от дребнавото морализаторстване на демолиберала и неговото безличие. Славейков ненавиждаше този нивелиран, безисторичен, масово изравнен, морално тъпоумен и жесток до вулгарност расов тип. Славейков бе последван и от други херои на словото и духовния меч, като Теодор Траянов, Кирил Христов, Димитър Съсълов, Янко Янев, Найден Шейтанов и др., въпреки безчовечното и презрително отношение на тогавашните български бюрократи към тях. Може съвсем определено да се каже, че всичко що писаха и твориха те тогава, е в пълна сила и валидност днес, па и за в бъдеще. Но вместо да се заемат с техния съвременен прочит и препрочитане, днешните националистически лидери (нарочно наричани от нас патриотари) се палеха един други и самовъзвеличаваха в опушени и задимени помещения пред бутилка бира или друг евтин алкохол. На тях така и не им достигна мъдрост, за да осмислят уникалните исторически процеси, които протичаха и продължават да текат на Балканите, в Европа и по света. Защото тия лица не можаха да надраснат своите партийни рамки и да разгърнат мисленето си в национален, в европейски, в планетарен мащаб. Тия некадърници от самото начало носеха поражението в себе си и съвсем заслужено се превърнаха в политически аутсайдери, в политически лилипути и нищожества. Те се въодушевляваха от обесването на Васил Левски, от черешовото топче, от Баташкото клане, от разгрома на Ботевата чета ......
Нищо не може да извини невежеството им по отношение на расовите въпроси. Нищо не може да оправдае тяхната интелектуална немощ и неспособността им да намерят брод напред.
Какво по конкретно представлява от себе си българският патриотар ? Той не е нещо повече от функция на господстващата днес в България демолиберална диктатура. Българският патриотар е сляп за проблемите на Личността и нейната независимост. Да се създаде български стил на Личността – това е непосилна задача за неговото интелектуално равнище и ум.
В българския патриотар не можеш откри нищо господарско или аристократично. По своето естество той е един антихерой, в него няма нищо възвисено. Той не може да скъса с робството, но има манталитета на един слуга, конформист и неудачник. Владее никому ненужната риторика на ХIХ-ти век, без да има представа какво иде и какво трябва да се прави в ХХI-я. Не познава властта на културата и не разбира значението на метаполитическата борба.
Под маската на православието или крайното антихристиянство, той крие един сметкаджийски, материалистичен светоглед. Не проявява съратническо отношение към сподвижниците си, в момент, когато те най-много имат нужда от това. От една страна той е стиснат, пинтия, изнудвач, но от друга, не умее да използува оптимално наличните ресурси за българополезни дела. Употребява партийната организация за печелбарски цели, от нея прави той бизнеса си. В сферата на партийния живот прави всичко възможно за да отстрани от ръководните постове в организацията творческите и борбени натури, утвърждавайки на тяхно място всякакви безхарактерни типове.
Вън от партийния живот, хората помнят неговите неадекватни публични изяви, обществеността не може да го вземе насериозно. С поведението си утвърждава една карикатурна и гротескна представа за националистите и българските патриоти въобще.
Патриотаринът не умее и не желае да води дискусия. Вместо с доводи, реагира, сипейки клевети, хули и ругатни върху своя опонент, за да оправдае собственото си безхаберие.
Той тържествено декларира, че неговата организация била единствената българска национална сила и по тези причини не се коалира с никого.
Патриотаринът, освен всичко изложено дотук, е и параноик. Вместо да търси контакти и води диалог със себеподобните си от другите патриотарстващи организации, той непрестанно се заяжда и дърли с тях, подозирайки ги в шпионаж, диверсия и всякакви други грехове.
Отвлича вниманието и отклонява енергията на наивни хорица по второстепенни и безперспективни дела. Прави си актив с казионни чествания на официални дати, а нехае за защитата на непосредствените жизнени интереси на своите сънародници. Срещу реални опасности за българския суверенитет като НАТО, той безмълвно капитулира и оставя инициативата в ръцете на крайните левичари...
Благодарение на фаталната си безисторичност и безпрограмност в своята политическа “дейност”, патриотарите стават ненужни в процеса на днешния световен живот. С патриотарите трябва да се приключи – веднъж и завинаги.
+ + + + + + +
Никога българският народ не е изпадал в такава безпътица като днешната, дори когато е бил под османско иго. И това положение не е случайно, то не иде от вчера или оня ден. То е подготвяно отдавна.
Главната причина за всичко това не е в днешната стопанска и духовна безпомощност, а в липсата на историческо съзнание у ония, що си въобразяват, че ръководят българските съдбини. Може би ние сме най-безисторичният народ, който живее днес на земята, не само защото не създаваме исторически смисъл на живота си, не само защото животът ни увяхва преди да се е разлистил, но главно поради това, че всичко в нашата страна се случва без каквато и да е обща историческа цел.
И ако е имало политика, която да се е развивала случайно, без оглед на обичайно право, на творчески традиции, без всякакво чувство за същностната и прадревна структура на народната общност, без всякакъв усет за копнежите и въжделенията на народностната душа, то това е точно българската политика. Това е една зловеща криза на българското национално самосъзнание, чиято перманентност става видима още от годините на Възраждането. Тази криза ще продължава да ни мори с цялата си ядовитост, дотогава, докато, ние българите, не поставим за разрешаване, ясно и неотвратимо, проблема за българската участ. И това не е само проблем на българската политика, а преди всичко на нашето културно и национално битие.
Още през време на Възраждането по-образованите, така наречените интелигенти, нямаха никакво отношение към въпросите на българската национална култура, на българското самосъзнание въобще. Вместо това, те попаднаха под хипнозата на небългарски доктрини и учения. Чуждото за тях бе идеал, образец. Над България започна да се развиделява, когато Европа се намираше под влиянието на социалистическите идеи. Колкото и значимо да беше апостолското дело на национал-революционерите, то не успя да определи програма на българския дух. Нашето Възраждане бе безисторично и безпрограмно ! Нашата интелигенция прие социалистическите идеи като религиозно верую. Нашата конституция от 1879 г. фатално се разминаваше с действителните нужди на българите. Като резултат от всичко това се появиха карикатурните образи, снети така майсторски, в произведенията на Алеко и Чудомир.
Нещо повече! Онова, що българските историци определят като “Освобождение от османско иго” не бе нищо повече от етап в разрушаването на българските обществени структури. То бе провеждано под давлението на фалшивите европейски ценности. Не само руското, но и западното влияние тогава, твърде много допринесоха за засилване на безисторичния хаос в българското съзнание.
Появата на Стефан Стамболов на българския политически небосклон не спомогна за възпиране на обществената деструкция в България. Колкото и гениални да бяха неговите политически маневри, вън и вътре в Родината, той не бе във възможност да насочи националните сили към съзидателност и градеж. Един Стамболов не беше достатъчен за да се прекрати тази криза на българската духовност.
“Колкото и голямо да е патриотичното ни чувство, то остава без всякакво значение, ако не извира от вярата в българския мит и неговото пребъдване в света”- писа навремето великият български философ д-р Янко Янев. И ако, ние българите, не искаме повече да приличаме на сбирщина злобари, то трябва да погледнем пред нас и да решим по кой път да поемем.
Тъкмо днес не можем да очакваме никакво разрешение на националната си участ, чрез подражаване на западната цивилизация. Какво можем да очакваме от един свят, който си отива? За нас остава една единствена възможност – пътят към самите нас, пътят към собствения подвиг и собствената жертва. Само като исторически план тоя път може да ни изведе към ясни и прояснени дни.
Ние имаме нужда главно от културен национализъм, чрез който геният на нацията да се проявява с всичката си Мощ и Воля, утвърждавайки се исторически. Срещу интелигенцията на утопиите, разсъдъчните фикции и маймунския софизъм, трябва да възправим интелигенцията на подвига, особено днес, когато предстоят съдбоносни решения. Пред нас стои мащабната задача да създадем новия тип българин, обусловен от структурата на времето, в което живеем. С тоя героичен българин трябва да започне и ще започне българската национална история.
Антон Рачев
Декемврий 2002
гр. Русчукъ
Използвана литература:
1. “Талмуда и евреите”, Сборник от студии, Пловдив, 1937.
2. Янев, д-р Янко. “Есета за Родината”, Издателство на Общество Дуло, Русе, 2002.
http://www.jankojaneff.narod.ru/Patriotarstwoto.htm
