Всъщност е много лесно да различиш Истинския учител от хората приели и решели да изпълняват тази роля.
Всеки, който се е съгласил да играе ролята на учител е човек с проблеми и се бори чрез тази си „престижна” роля да придобие чувство за значимост в стремежа си да избяга от изживяването на неговата собствена незначителност. Така той е ангажиран и емоционално към учениците си. Дори когато това е с най-добри намерения, то не може да доведе до нищо добро. Всъщност повечето качества, които априори се смятат за положителни за учителите и преподавателите, вредят и пречат на учениците. Смята се, че учителят трябва да бъде добър, загрижен, да се опитва да предразположи и предпази учениците, стремежът учителят да намали тежестта на учениците… всичко това пречи и прави научаването на каквото и да е невъзможно.
Каквото и да е емоционално обвързване означава, че двамата учител и ученик „ се съпреживяват” и че играят роли. Това означава, че учителят е ученик приел да играе ролята на учител.
Истинският учител се различава от другите, защото той учи, но не заради Егото си. Затова той не се обвързва по какъвто и да е начин и не допуска ученикът да го увлече в собствената си игра. Всъщност Истинският учител не учи, понеже е непрекъснато в Аза си, той е в досег с Учението и само го пропуска през себе си и го излъчва, но той знае, че не може да научи никого на нищо, защото и той самия не се УЧИ. Това какво ще разбере, зависи изцяло от питащия.
Ученикът престава да съществува, когато престане да задава въпроси. Тогава той осъзнава, че отговорите са в самия него и няма смисъл да пита, защото всеки отговор отвън би бил лъжа (некоректен).
Така Истинският учител стои срещу ученика, но не е там, за да отговаря на въпросите му, а за да стимулира ученика да пита, докато не се изчерпи и не проумее, че няма и не може да има никакъв учител. И когато ученикът се изчерпи и достигне до разбирането, че няма учител, той ще се обърне и ще застане рамо до рамо с човека, който допреди малко е наричал учител. Защото мястото на учителите е рамо до рамо, а не срещу учениците или пред учениците. И едва в този момент, човекът стоял срещу досегашния учител сам става учител. А учителят става Истински учител, защото едва в този момент, той е успял да научи нещо ученика и да направи така, че той вече не е ученик, но не само това, в този момент той го е направил учител и Истински учител, защото той сам е Истински учител. Всъщност той нищо не е направил, защото ученикът сам е станал Истински учител. Един човек става учител не когато има ученици, а едва когато сам успее да изгради учители. А за целта, той първо трябва да е намерил разбирането за това в себе си.
Атанас разбра всичко и за пръв път видя човека в учителя Риз баба. В първия момент разбра, че това не са думи на учителя, но после разбра, че човекът, който преди малко бе срещу него, а сега бяха рамо до рамо, бе Истински учител. Неусетно той му беше отнел възможността да живее с илюзията, че е ученик. И тъй като загуби егото си, той откри Аза си и разбра кой е. Иван стоеше до него, но нищо такова не се случваше с него. Атанас като че опозна бог и вече бе готов да стане учител на другите хора, защото това знание в него породи желание да го сподели. Така Атанас бе готов да стане Истински Учител, макар нищо такова да не беше искал в началото. Колкото и да бе странно и за него самия, Риз баба бе успял да го трогне, думите му го бяха разтърсили духовно. Атанас отначало се бе отнесъл скептично към думите на турчина. Той не смяташе Риз баба за истински учител, а просто за някакъв дърдорко, който едва ли може да го научи на нещо. Атанас бе умен младеж и много пъти си бе задавал въпроси за смисъла на човешкия живот, за религиите, но той знаеше, че е православен християнин и очакваше религията да му даде отговори на въпросите, които търсеше. Сега обаче думите на дервиша го бяха трогнали, те го бяха разтърсили до дъното на душата му. Колкото и да му бе странно Риз баба бе успял да го събуди, нещо, което не се наблюдаваше при Иван. В брат му като в дебелокожо животно думите на Риз баба просто се отклоняваха.
Риз баба каза:
- Трябва да загубиш учителя, за да откриеш Истинския учител, но щом го откриеш, това значи, че ти вече си Истински учител и вече нямаш нужда от учител. Така че всъщност Истински учител не може да има. Така както няма учител, няма и Истински учител. Ако отношението на човека към Истинския учител е такова, каквото е било към учителя, това означава, че човекът все още е ученик и в такъв случай човекът срещу него не е Истински учител.
Така, че както не може да има учител, така не може да има и Истински учител.
Ако ме слушаш внимателно и ако се опитваш да вникнеш в думите ми, - каза Риз баба. - това значи, че ти медитираш. Това е медитация. Опитай се да си изясниш смисъла на думите и ще откриеш яснотата в себе си. Това е медитация!
- Учителю, ти Истински учител ли си? – попита Атанас.
Риз баба не отговори. След малко Атанас пак попита:
- Учителю, чувал съм да споменавате за два вида Учители, за какво всъщност става въпрос?
- Разликата е в подбудата. Когато в основата на едно обучение или преподаване стои Егото, това се нарича Егов Учител.
Викът на учениците и последователите обикновено е толкова силен, че на него винаги се намира да откликне някой. Учениците последователи са хора слаби, зависими, имащи нужда от Учител, Водач, Гуру, Духовен Учител и т.н. А всъщност те искат и търсят един Псевдоучител, който да изиграе тази роля. И защото обикновено хората, които са около тях имат Его, което е влязло в досег и борба за налагане с тяхното Его, за ролята на учител те обикновено търсят човек достатъчно далеч от тях, към когото могат да изградят мит, една зависимост и подчинение и в краката, на когото да клекнат и да кажат „Учителю!” Това е така, защото те са слаби и имат нужда от покровителство, те искат духовният им живот да се случва без големи усилия от тяхна страна. Някой авторитет да им казва и да им дава истината, а те само да поглъщат и да повтарят готови формули. Те не искат да знаят, че такава истина няма.
Благодарение на този феномен е изведена максимата, че никой не е пророк в собственото си село.
И така слабите ученици, последователите, вярващите, адептите отправят зов за учител и рано или късно на този зов някой трябва да отвърне. Това е или далечен „авторитет” и по-рядко местен водач, но никога не е Истински (Азов) Учител. Ти ще попиташ: Защо? Защото Азовият Учител въобще не може да чуе такъв зов, той не е отправен към него и затова той не го чува.
И така в такъв случай в пълна сила е правилото „Каквото повикало, такова се обадило.” На виковете на учениците последователи винаги отвръща някой Егов учител. Всъщност Еговият учител, не е Истински учител, това обикновено е ученик, той често дори е добър ученик, надарен с някои ловкости, с пъргав и добър ум. Той е човек, който понякога осъзнава това, което върши, но понякога вярата го заслепява и той започва да вярва, в някаква своя мисия и предопределение. Да бъде учител за него е опияняващо и вдъхновяващо. То е продължение на това да не си сам и да ти обръщат внимание, продължение на това да изживяваш чрез другите, че си значим и важен , но издигнат на една нова висота, да те уважават, да търсят думите ти с благоговейно преклонение. Много малко ученици могат да устоят на такова изкушение, защото това е техен силен вътрешен копнеж. Това е копнеж на повечето хора в Еговия им балон в който живеят. Точно както са повечето деца.
Еговият учител е слаб, зависим от слабостта си човек, той робува на едни низки страсти, характерни за слабия, обикновен човек и ученик. Той изцяло е зависим и е роб на своето Его, поради това съм го нарекъл Егов учител. Понеже той е изцяло зависим от Учениците си, всъщност е техен роб. Той се съгласява да изиграе пред тях тази роля. Слага маската на учител и застава пред тях, така той отговаря точно на тяхната представа за учител, а те са спокойни, защото могат да играят ролите си на ученици, която без учител няма как да изиграят.
Еговият учител често е надарен с някаква харизма, ловкост и други качества, които го правят интересен, а понякога и приятен като събеседник. Проблемът е там, че той „става” учител поради егоистични подбуди или по стечение на обстоятелствата си. Ако има силата да признае пред себе си, той често осъзнава, че лъже и играе роля. Но това е още по-опасно, защото когато си дава сметка че играе роля, става по-низш дори от учениците си. Такива хора обикновено са опасни, на тях ролята, която играят започва да им тежи и те стават дребнави, зли и отмъстителни, някои от тях под давление на засиленото си его стават мошеници печалбари, а други могат дори да наранят себе си и учениците си.
Еговият учител е станал такъв, без да се пребори с егото си, той е зависим от егото си и е негов роб. Това е човек, който не се е отърсил от стремежа си да има и да притежава. Той е сложил маската на учител пред лицето си, но не е готов да загуби лицето, криещо се зад тази си маска. Към учениците си той се отнася като към любимата си играчка. Той усеща какво искат те и е зависим от техните желания. Милва ги, когато те имат нужда и им раздава баклава, когато те поискат, а понякога, когато имат нужда от страх, той ги плаши. Така той се опитва да отговори на очакванията им и да ги запази като ученици, не заради тях, а защото самият Егов учител се нуждае от ученици. Той знае, че е учител само благодарение на тях, без тях, той би бил най-обикновен ученик, най-обикновен човек. А за човек свикнал веднъж да бъде водач и да се храни от вниманието, уважението и любовта на много хора, това е равнозначно на смърт. И така тук се появява една двойна връзка и зависимост. Учениците се нуждаят от Егов учител, защото те не са готови да бъдат истински ученици и не са готови да поемат истинското учение и реалността, а той ги легитимира(мисля, че е неуместно, но не се сещам за синоним по смисъл – може би „определя”, назовава, именува) като ученици. Той ги успокоява и ги вкарва в една „приказка на учениците”. Той също се нуждае от тях, защото само благодарение на тях е учител. Без тях той би бил едно нищо (според него) и така той още повече се отдалечава от себе си и навлиза в ролята, която е приел да играе.
Еговият Учител не е учител, защото той няма никакъв стремеж да научи учениците си. Той е учител благодарение на това, че има ученици, той се нуждае от ученици. Те са неговата храна. Еговият учител мрази и се страхува от други учители, защото той знае, че не е учител и Егото му се страхува да се съпостави с тях. По тази причина няма сила, която да го накара неговите ученици, които го правят учител и с чиято любов се храни, да ги превърне в учители, свои конкуренти. На всичкото отгоре той и не може да им помогне и да ги изгради като учители, защото сам не е учител. Така всеки негов ученик дръзнал да мечтае сам да стане водач или учител би се сблъскал със съпротивата на Еговия си учител. Такъв учител никога не може да извиси един ученик и дори би му пречил. Ето защо такъв човек не може да бъде учител.
Почти всички хора, които претендират да са учители, водачи, командири са Егови. Помислете колко пъти сте наблюдавали подобна картина около вас.
Истинския учител не е този, който има ученици, а който може да изгради учители. Той не зависи от учениците си и не влиза в уговорки с тях. Той има силата да им посочва техните недостатъци и Пътя им, не търпи тяхното недоволство и съпротива, но той е отговарял само и единствено пред Учението. Наричам такъв учител Азов, защото е превъзмогнал себе си и не действа от лични подбуди, той се стреми да бъде проводник на Учението и да вложи в него колкото се може по-малко от себе си. И ако има и най-малко Его той веднага се превръща в Егов учител. Само човек наясно със себе си може да запазва Аза си и да бъде Азов Учител.
Докато Еговия учител винаги се стреми пред учениците си, така той със собственото си „тяло” препречва пътя им. Те дори да тръгнат скоро ще стигнат и ще опрат в него. Учителят никога не бива да бъде преграда за учениците си, независимо дали опрат лице в лице, защото стоят един срещу друг или опре в гърба на учителя си, ако го следват. Всичко това е вредно и за двамата.
Азовият учител подобно на Еговия застава пред учениците си, но той не се стреми да угоди и да отговори на ученика. Азовият учител застава пред учениците си и не говори нищо, той посреща въпросите на учениците с мълчание и мълчи и не дава никакъв отговор, докато учениците не изчерпват въпросите си. Те трябва да работят, че целта (задачата) на учителя не е да отговаря на учениците. Така, изчерпвайки въпросите си ученикът трябва да разбере, че трябва да обърне въпросите към себе си, единственият път е самоусъвършенстването, а единственият човек, който трябва да намери отговора, е самият питащ.
Така всеки Азов учител първо трябва да убие Еговия учител, в който учениците му искат да го превърнат. След като това се случи Азовият учител трябва да постави ученика до себе си и да му обясни, че той не е ученик, а че сам е учител и че единственият път е двамата да бъдат рамо до рамо. И никой не може да измине пътя ти и няма утъпкани пътеки и всеки сам се бори за пътя си и за това да бъде знаещ.
Така Азовият учител няма ученици, а изгражда Азови учители.
Преди много години имах проблем. Чувствах, че трябва да бъда учител. Вече бях извел идеите за Егов и Азов учител и исках да бъда Азов учител. За нищо на света не исках да бъда Егов учител. Тогава погледнах хората, всички те отправяха призив за учители, но никой от тях не искаше Азов учител, всички те търсеха поредната задоволяване на Егото си. Те търсеха псевдоучители и не искаха истинско учение, което да ги научи и да ги промени. Учениците търсеха само Егови учители и това е нормално, но аз не исках да ставам такъв. Така ние с тях не можехме да се срещнем.
Мина време докато разбера, че Азовия учител трябва да слезе при хората и така да се опитва да ги изтегли със себе си до идеята за Азов учител.
На другия ден Риз баба каза:
- Има едно деление сред хората - това на възрастни и деца. То обаче няма нищо общо с възрастта и това на колко години си. Децата или малките хора са егоисти и егоцентрици, те мислят, че света се върти около тях. Смятат, че всички са длъжни да вършат неща, за да се чувстват те добре. Децата са подчинени на егото си, те винаги смятат, че другите им хора им дължат нещо и искат – още и повече. Всички хора в определен етап от развитието си са деца. Повечето от тях никога не порастват духовно и винаги остават на това ниво, те винаги искат, заповядват, командват, сърдят се, обвиняват другите за неуспехите си. Това са те - децата.
Възрастните хора са тези, които могат да се контролират, да мислят и се стремят към будност. Възрастните хора са духовно будните. Те познават себе си, могат да подтискат първичните си импулси и са по-зрели, съсредоточени и уравновесени. Истинските хора са възрастните, децата трябва да бъдат преходен етап в човешкото развитие. За съжаление днес почти не съм виждал възрастни хора. Днес всички, които идваха при мен бяха деца, а възрастните хора вече не са на този свят.
Друг път докато отново си изясняваха въпроса с вярата, Риз баба каза:
- Вяра означава, когато нещо не можеш да го анализираш, да го приемеш, но без сам да можеш да го проникнеш с разбирането си. Вяра означава да приемеш нещата, без да ги подложиш на анализ и осмисляне. Вярата сама по себе си е проява на слабост. Много хора ще кажат, че без вяра не може. Винаги има неща, които са толкова велики или малки, че ги приемаме на вяра. Според тях без вяра не може да се мине. Ако ви кажа, че може без вяра това означава да ви излъжа, но забележете, че там, където за някои хора е неприкосновената територия на вярата, за други тече процес на самоусъвършенстване. Няма неприкосновени места в човешката душа. Ето защо този път е само за смелите, но не за тези, които наричат себе си войници и са само привидно смели, а за воините дръзващи да се изравят пред себе си, собствените си страхове и неизследваните си територии. И тази борба съвсем не е по-лесна от борбата преди битка.
Има хора склонни към това да бъдат вярващи, както има хора склонни към мистицизъм. Това са слаби, незначителни хора, те предпочитат да са вярващи, отколкото да се борят за живота си. Вярата означава, че човекът не е духовно буден. Той е в предначертаното (кълъпа) и е окован от предразсъдъци, с които се предначертава. Вярващите хора, са сънуващи, те не са хора на пътя. Вярващият човек е последовател, той има нужда да бъде воден, но не е творец и не контролира живота си.
Вярата започва, когато сме още деца. Тогава хората около нас ни предоставят наготово онова, което приемаме и така вярването започва в живота на всеки човек. Когато сме били „деца” то е било неизбежност в условията, в които израстваме. Въпросът е, че вместо да е само етап от живота на човека, повечето хора остават в него. Именно защото във всеки човек вярването започва още от съвсем ранна възраст, то е толкова неуловимо, неусетно. За повечето хора то е естествено състояние, то е нещо като въздуха, който дишат. Залъгват се, че вярата е голяма сила, защото тя наистина е такава… тя е тяхната златна клетка. Клетка, която им дава убежище, дава им сигурност, яснота, възможност да останат защитени. Но остава затвор, в който те остават. Това е капан, маскиран като златна защита.
