Как богатството създава бедността в света
Майкъл ПАРЕНТИ
Наложително е да обясним как увеличаването на корпоративните инвестиции, чуждестранната “помощ” и заемите за бедните страни през последния половин век драматично увеличиха и бедността в целия свят. Броят на хората, живеещи в бедност, се увеличава с много по-бързи темпове от населението на света. Как да разбираме този странен факт?
През последния половин век промишлеността и банките на САЩ (и други чуждестранни корпорации) направиха огромни инвестиции в по-бедни райони на Азия, Африка и Латинска Америка, известни под общото название “третия свят”. Транснационалните корпорации са привлечени от богатите природни ресурси, големите печалби от нископлатения труд и почти пълната липса на данъци, закони за защита на околната среда, социална защита на работниците и ниските разходи за охрана.
Правителството на САЩ субсидира това “бягство на капитала”, като дарява корпорациите с намаляване на данъците върху инвестициите им в чужбина – и дори изплаща някои от разходите, свързани с преместването на бизнеса им – предизвиквайки гнева на американските профсъюзи, чиито членове безпомощно наблюдават как работните места се изпаряват пред очите им.
Транснационалните корпорации убиват местните предприятия в Третия свят и превземат пазарите им. Американските аграрни картели – щедро субсидирани от данъкоплатците на САЩ – стоварват свръхпроизводството си в други страни, на ниски цени. Те поставят на колене местните производители на земеделски продукти.
Както описва Кристъфър Кук в книгата си “Храна за една мъртва планета”, тези картели отнемат най-плодородните земни парцели в страните заради производство на експортни търговски производства, а еднообразните култури изискват огромни количества пестициди. Така все по-малко и по-малко земя остава за стотиците местни видове естествено отглеждани храни, с които живее населението.
Като изместват местното населенио от земите им и го лишава от възможността да се самоиздържа, корпорациите формират пазари на работна ръка, гъмжащи от отчаяни хора, насилствено “избрали” бедните бидонвилите на градовете, робуващи (ако случайно намерят работа) срещу мизерно заплащане и често в нарушение на местните закони за минимална надница.
В Хаити например корпоративните гиганти “Дисни”, “Уол-Март” и “Дж. С. Пени” плащат 11 цента на час на местните работници. Съединените щати е една от малкото страни, които отказаха да подпишат международната конвенция за отмяна на детския труд и робския, насилствен труд. Тази позиция се корени в практиките на корпорациите на САЩ по целия Трети свят и в самите щати – практика, където богатството идва след жестока експлоатация на детски труд. В тези страни нивото на наранявания и смърт сред работещи деца на възраст 12 години е изключително високо – при това тези беззащитни деца-роби получават почти винаги по-малко и от минималната надница.
Спестяванията на големия бизнес от евтина работна ръка в чужбина не се компенсира от по-ниски цени за клиентите им в САЩ и другаде. Корпорациите не организират производство в далечни страни, за да дадат възможност на клиентите им в Съединените щати да спестяват пари. Както винаги, целта е да си осигурят максимална печалба за минимално време.
През 1990 г. фактическата стойност на обувките, изработени от индонезийските деца, работещи по дванадесет часа на ден за 13 цента на час, е само 2.60 долара, но същите тези обувки все още се продават в Съединените щати по 100 долара чифта.
“Помощта” на САЩ обикновено работи ръка за ръка с инвестициите на транснационалните корпорации. Тя субсидира изграждането на инфраструктурата, нужна на същите тези корпорации в съответната страна: пристанища, магистрали и рафинерии.
Освен това САЩ дават помощи на правителствата на страните от Третия свят на базата на определени условия. Тази помощ например трябва да се харчи за продукти на САЩ, от получаващите помощта страни се изисква да дават инвеститорски преференции на корпорациите на САЩ, и така тръгва процес на изместване на търсенето на месни продукти и стоки в интерес на вносните такива. Тоест, създава още по-голяма зависимост и глад сред местното население и се увеличава външният дълг на страната.
Голяма част от “помощта” отива право в личните сметки на корумпирани правителствени лица в съответните страни.
“Помощ” идва и от други източници. През 1944 г. на една конференция в Бретън УУД бе създадена Световната банка и Международния валутен фонд (МВФ). Степента на въздействие върху крайното решение и в двете организации се определя от размера на финансовия принос на страната-член. Съединените щати – като най-голям “донор” – имат доминиращ глас, следвани от Германия, Япония, Франция и Англия.
МВФ действа чрез тайни споразумения с избрана група банкери и представители на финансовите министерства на богатите страни.
Предполага се, че Световната банка и МВФ трябва да подпомагат развитието на бедните страни. В действителност обаче се случва друго нещо.
Дадена бедна страна взема заем от Световната банка, за да изгради някакъв клон на икономиката си. Но ако не успее да изплати огромната лихва поради намаляване на експорта или по някаква друга причина, тя е длъжна да направи нов заем – този път от МВФ.
Но МВФ налага т.нар. “структурна реформа”, която изисква от задлъжнелите страни да освободят “временно” от данъци транснационалните корпорации, да намалят законово надниците и да не се опитват да защитават местните производства от чуждия внос и евентуално поглъщане от външни компании.
Върху задлъжнелите страни се упражнява натиск да приватизират икономиките си, да разпродават на скандално ниски цени държавните мини, железопътен транспорт и обществените услуги на частни корпорации.
Правителствата на задлъжнелите страни са принудени да предадат горите си за чудовищно цялостно изсичане, а земите си – за изтегляне на наличните там подземни богатства чрез методи, унищожаващи невъзвратимо околната среда.
От страните-длъжници се изисква освен това да намалят държавните субсидии за здравеопазване, образование, транспорт и храна – да харчат по-малко за народите си, за да имат повече пари, с които да посрещат плащанията по дълга си. Принудени да отглеждат земеделски продукти с търговска цел за експорт, тези страни са все по-малко способни да изхранват народите си.
Ето как в страните от Третия свят реалните надници се сринаха, а националният дълг нарасна до точка, в която плащанията по него поглъщат почти изцяло експортните постъпления на страните. Така се получава вторично, допълнително обедняване – страната-длъжник е още по-малко способна да осигури задоволяване на основните нужди на населението си.
“Тайната” на обедняването независимо от инвестициите и чуждите помощи с различен произход, е разкрита и обяснена. Всъщност няма никаква тайна, ако човек не обръща внимание на целенасочените манипулативни мистификации.
- Защо бедността се задълбочи, когато чуждестранните помощи, заеми и инвестиции за бедните страни се увеличиха?
- Заемите, инвестициите и помощите не са предназначени да се борят с бедността, а да увеличат богатството на транснационалните корпорации за сметка на местните населения.
Свидетели сме на стройна система за източване на средства от трудещото се мнозинство в интерес на богатото малцинство.
Някои либерални критици, неспособни на ясна, критична мисъл, заключават, че т.нар. “структурни реформи” на МВФ и Световната банка “не работят”; че крайният резултат е отрицателен – по-ниска степен на самозадоволяване и по-голяма бедност в съответните страни. И се чудят защо тогава богатите членове на двете организации продължават да финансират МВФ и Световната банка. Нима политическите лидери на тези богати страни са по-малко интелигентни от тези разтревожени критици, които неуморно им посочват, че финансовата им политика е с обратно въздействие?
Не, глупави и ограничени са критиците, не западните политически лидери и инвеститори, които притежават огромна част от света и се опиват от огромните богатства на тяхно разположение и от постигнатия успех на разработената от тях забележителна система на източване. Те подкрепят програмите си за помощи и заеми именно защото тези програми работят отлично. Да, наистина – но за кого?
Cui bono?
Целта зад техните инвестиции – заеми – програми за помощи – не е повишаване на благосъстоянието на широките маси в тези страни. Това няма нищо общо с основния бизнес на създадените и поддържани от тях Световна банка и МВФ, чиято цел е да служат на интересите на глобалното натрупване на капитала, да присвояват земите и местните икономики на народите от Третия свят, да превземат пазарите им, да намалят надниците им и ги превърнат в роби, да ги обременят с огромни дългове, да приватизират обществени услуги и да попречат на тези народи да се превърнат един ден в търговски конкуренти, като целенасочено ги лишават от всички възможности за нормално развитие.
Предвид на изброеното в горния пасаж, инвестициите, чуждестранните заеми и структурните реформи работят наистина превъзходно.
Истински странното е защо някои хора отхвърлят такъв един анализ със странното обвинение за някакво си “конспиративно” въображение. Защо тези хора се отнасят толкова скептично към твърдението, че управниците на САЩ напълно съзнателно и целенасочено провеждат точно такава чудовищно жестока политика в страните от Третия свят – потискане на надниците, отстраняване на защитата на околната среда, унищожаване на обществения сектор и услуги за хората? Та тези същите управници провеждат същата политика и тук – в собствената си страна!
Не е ли време въпросните либерални критици да престанат да мислят, че владетелите на такава огромна част от света – и които желаят да го превземат изцяло! – са “некомпетентни”, “заблудени” или “неспособни да видят неочакваните последствия от политиката си”? Не си много умен, ако смяташ, че враговете ти са по-малко умни от тебе.
Те знаят къде са техните интереси – същото сме длъжни да разберем и ние.
http://angeligdb.wordpress.com/news/%D0%BD%D1%8F%D0%BA%D0%BE%D0%B8-%D0%BF%D1%80%D0%BE%D0%B2%D0%BE%D0%BA%D0%B8%D1%80%D0%B0%D1%89%D0%B8-%D0%BC%D0%B8%D1%81%D1%8A%D0%BB%D1%82%D0%B0-%D1%81%D1%82%D0%B0%D1%82%D0%B8%D0%B8-%D0%B8%D0%B7-%D0%BC/