Още с първите изречения „Войната е нашата майка“ отстрелва псевдопацифизма на МК и другите гнили миролюбци.
Но това не им пречи,защото привидната им шизофрения е служебна - тяхното „миролюбство“ обслужва интересите на държавата-агресор-мафия-терорист.
Московска Хазария,представяща се за Русия...като чорната сиганка в приказката за Неродена мома - Украина,наследница на Киевска Русь,оригиналът.
Скритата динамка на тази война а и на геополитиката като цяло може да бъде разбрана чрез някои приказки,които са нещо като „инстанция“ на митологията,която пък е проявление на „играта“ на архетипните „богове“.
(Този абзац мислех да го напиша в темата "Войната - Майка", но той плавно се преля тук,понеже онази тема заимства заглавието си от текста на Дугин,както правилно може да са си помислили някои Читател(к)и.)
Но това е личното ми НЕекспертно мнение и никой не е длъжен да се съобразява с него.
Така както аз не се чувствам длъжен да се съобразявам с експертизмите на флейтуващи по поръчка експерторасти.
Но нека най-подир да дадем думата на класиката.
. . .
Войната е нашата майкаАлександър Дугин
Източник:
https://www.geopolitika.ru/article/voyna-nasha-matВойна и мирСъществува досадно предубеждение, че мирът винаги е за предпочитане пред войната. И въпреки обективната картина на човешката история, въпреки постоянното и все по-често опровергаване на пацифистките утопии, тази наивна, крайно безотговорна позиция не показва никакви признаци на изпаряване. Напротив, аргументът за мир – „стига да няма война“ – става все по-решаващ при вземането на най-важните съдбоносни решения.
Доста често апологетите на „мира на всяка цена“ се опитват да потвърдят убеждението си с препратки към Евангелието и антимилитаристичния характер на християнската етика. Но в това има важна семантична подмяна. Нека си спомним думите на Спасителя: „Мир ви оставям, Моя мир ви давам; не както светът ви дава, Аз ви давам“ (Лука 14:27). ( “Мир оставляю вам, мир Мой даю вам: не так как мiр дает вам, я даю вам”)
Жалко е, че в съвременния руски език думите „мир“ като мир, като не-война и „мир“ като вселена се пишат по един и същи начин, въпреки че имат съвсем различни значения. Преди реформата на Луначарски, която премахна „i“-то в руския език, имаше ясна разлика в изписването на тези думи: „мир“ като не-война се пишеше точно както днес, с обичайното „и“, а „мир“ като вселена, като пространство, с „i“ — „мiр“.
Ето защо е важно “ че мирът“, даден от Христос е “мир немiрской, надмiрный, горний”. (мир несветски,надсветовен,г
орен)
Нещо повече, в цитирания по-горе пасаж от евангелския текст този контраст е подчертан - качеството на „мира“ на Христос е напълно различно от „мира“ на „този свят“. / “мiра сего”.
Лесно е да се различи противопоставянето между тези понятия: вечният мир на небесния рай е противопоставен на основната характеристика на долния свят, който е постоянно движен от бурния бунт на стихиите. Тук си спомняме Хераклит: „враждата е баща на нещата“. И следователно „светът на Христос“ се противопоставя не на едно от състоянията на нисшата реалност, а на цялата тази реалност, взета заедно. Парадоксално е, че небесният свят, светът на истинския мир, е във война с долния свят, който е попаднал под властта на дявола. И отново самият Спасителят недвусмислено потвърждава това: „Мислите ли, че дойдох да дам мир на земята? Не, казвам ви, а разделение.“
Разделянето на агнета и козли, на тези, които са последвали Христос, Божия Син, и тези, които са останали в лапите на дявола.
И тези две групи, два лагера ще бъдат в постоянна враждебност помежду си до края на времето. Примирие между тях е невъзможно, а призивите за него са богохулни - няма консенсус между злото и доброто. Едното от тях съответства на истината, едното наистина съществува, а другото е просто сложна, експериментална привидност. И „миротворците“ са благословени само дотолкова, доколкото носят със себе си именно несветския Христов мир“, а не напразни призиви двете страни да се споразумеят за нещо средно, за компромис, за взаимни отстъпки.
Следователно, извеждането на съвременния пацифизъм от християнството е напълно неправилно от богословска гледна точка.
Любов към враговете, отказ от приемане на правилата, диктувани от падналото земно царство, т.е. от свеждане на всичко до конфронтация в тясно материална, иманентна сфера - да, това пряко следва от християнството и неговата етика. Но любовта към враговете все още не отменя факта на враждебност и битка, а отказът да се проверяват победените и победителите по тесни земни стандарти не означава край на всяка война. Християнската духовна армия на Новия Йерусалим, всички онези, които искрено и пламенно очакват Светлия град, водят битката си с Антихриста и неговите слуги, мразейки първия и съжалявайки за падението на вторите.. Но всичко това по никакъв начин не намалява интензивността на трансценденталната агресия на светлината.
„Не мир, а меч.“
Ако не бяха фалшивите вопли на съвременните псевдорелигиозни пацифисти, нямаше да има нужда да се напомня на вярващите за такива прости неща. В края на краищата, самият израз „Господ Саваот" се превежда от древноеврейски като „Бог на Воинствата“ (нека също отбележим, че в литургичната практика древните евреи често са наричали звездите и светилата „небесно войнство“).
Мобилизирани чрез „раждане долу“Можете да наказвате „военната пропаганда“ колкото искате сурово, но войната не може да бъде избегната. Няма бягство от това, няма начин да се заобиколи. Основите на този свят, които съставляват най-важното му качество, са изградени върху войната и битките. Хвърлени в земния свят, ние сме мобилизирани на фронта против волята си. И ние трябва да приемем този факт. И без да решим на практика проблема с войната, без да отговорим по един или друг начин на нейното предизвикателство, ние не сме способни да се движим в никоя посока на съществуване.
Раждайки се, ние сме обречени да принадлежим към регион на този свят (мiра сего), който е винаги под заплаха. И следователно, ние автоматично сме мобилизирани да го защитаваме, да отстояваме общността, обществото и техните интереси. Не може да бъде другояче в тази несъвършена сфера. Разбира се, има и такива, призовани към „духовна война“, стремящи се да постигнат най-висшия подвиг – да победят света, следвайки Христос.Любопитно е, че подобни борци срещу света съществуват не само в християнската църква, но и в други религии, и най-често те са обособени като специална каста. Така че, в индуизма, такава каста са „брамините“, „свещениците“. И е показателно, че кастовата добродетел на жреците е „ахимса“, т.е. „непричиняване на вреда на живи същества, дори с цената на собствената смърт“. Същата тази „ненасилствена“ етика е характерна и за будистките монаси, особено за висшите йерарси на ламаизма, които се смятат за виновни за голям грях, дори за неволно убийство и на най-малката
поради небрежен жест.
Ето защо на най-висшите тибетски духовни авторитети когато са настинали,дори носовете им ги бършат техните послушници - от страх, че ламата може случайно да нарани насекомо или комар с размахване на кърпичката си. Между другото, подобно отношение срещаме и в някои форми на християнско монашество, особено сред стълпниците(*), исихастите и т.н. Но това миротворчество е в известен смисъл и война – война (и то много брутална) срещу самата структура на природата.
(*).
https://bg.wiktionary.org/wiki/%D1%81%D1%82%D1%8A%D0%BB%D0%BF%D0%BD%D0%B8%D0%BA
А всички останали типове хора са потопени в непрестанни битки от по-незначителен порядък. - те са принудени да защитават семействата си, земята си, народа си, държавата си, себе си от агресивните вълни на нисшата реалност. Но дори и в този случай човекът е, така да се каже, роден от войната, утвърден от нея, оформен според нейните стандарти, закален от нейния огън.
Признаването на всеобщото военно задължение на човешкия вид не е било трудно за древните, които са разбирали и приемали живота с много по-голям реализъм и отговорност от нас. И ето какво е странно: колкото по-упорито бяга съвременното човечество от реализма на войната, от приемането на нейното предизвикателство, колкото по-страшни и нечовешки конфликти разпалва,
толкова по-дълбоко се спуска по спиралата на ужаса в мерзостта на мръсното механично клане, срамно, скрито от очите на лицемерното мнозинство. Оттук и фарисейската правна позиция, забраняваща „военната пропаганда“. Каква долна лъжа! Само ако войната можеше да бъде забранена с декрет, само ако колективно споразумение на посредствени граждани можеше толкова лесно да коригира същността на елементите на сегашното съществуване!
Войната се смее на тези жалки опити. И си отмъщава. Тя е толкова неотменима, колкото самата смърт. И ако някъде отвъд хоризонтите на плътта има тесни порти на безсмъртието, очевидно не е дадено на всеки да премине през тях и обикновените хора дори не бива да мечтаят за това. Който не се готви да участва в битка, който отказва ролята на войник, не се записва като дезертьор, а като жертва. Рано или късно войната ще го застигне. Но няма да го застигне като живо и свободно същество, не като благородно същество, достойно предизвикало съдбата, съзнателно приело бремето на отговорността, наложено от условията на раждане в земния свят, а като жалка неодушевена кукла, като пасивен обект, възнамеряващ евтино да се измъкне от могъща предопределеност.
От войната не може да се избяга и не трябва да се опитваме. Важно е, напротив, да се опитаме да определим точно принадлежността си към своята армия и своето подразделение, да научим уменията на бойното изкуство и да се запознаем с най-близкия си командир. Няма значение дали вече е обявена или все още не. Войната няма да закъснее. Това е предварително определено. Тя е зад нас, тя е пред нас. Тя е наоколо. Друг въпрос е каква война, за какво, с кого и къде? Но това е второстепенно. Това ще стане ясно с течение на времето.
Главното е да се осъзнае фактът на мобилизацията, да се приеме и да се живее с нея. И тогава започва една съвсем различна история.
Смъртта като учителВойната е не по-малко неморална от всички други аспекти на земното съществуване. Тя просто разкрива, усилва и излага на показ това, което е скрито, завоалирано и припудрено в други области. Човешката смъртност, като една от фундаменталните характеристики на неговата структура, излиза на преден план тук. В едно мирно, гражданско общество смъртта е замъглена, изместена в периферията, представена като нещо далечно и чуждо.Във войната смъртта се разкрива голо и интимно, като даденост от
пряко преживяване. Крайността на човешкото същество се разкрива там в пълна степен. Следователно, прекият екзистенциален опит във войната се превръща във философски факт. Всеки може да бъде убит по всяко време, но всеки може и да причини смъртта на друго същество. Смъртта, като най-значимият и дълбок момент от съдбата на човек, е богато разкрита като двустранен механизъм – като субект и обект. Смъртта е персонифицирана, навлиза в хората, подчинява ги на своята особена логика, на своето уникално настроение.
В матовата светлина на смъртта реалността се трансформира, познатите понятия променят очертанията си. През мръсотията и агонията, през разкъсаните купчини трупове, през лепкавите купчини страх и сърцераздирателни пристъпи на ярост се появяват спокойните, „готически“, умиротворени сводове на Другото. Във войната има таен покой, едно по-тревожно „да“, казано на живота.
Ернст Юнгер, голям познавач на войната, автор на най-искрените думи за нея, в най-хубавото стихотворение, написано за войната, в известната книга „Войната е нашата майка“(*), казва, „че войната ни разкрива това, което гробът грижливо крие“. Крайната съдба на плътта, фосфоресциращата, разлагаща се, сладко ухаеща човешка телесност, се разкрива в битката и особено след нея като нагледен урок в практическата теология. Съвременният човек е загубил от поглед корените си, етапите на своето възникване и искрено е вярвал, че формата му винаги е била там, че той е свой собствен създател. Той е забравил какво го е предшествало - прахът на земята, и към какво ще се върне - в праха на земята.
(*). (*). Не намерих такава книга от Ернст Юнгер.Дали Дугин неволно е написал заглавието на своята статия...?
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%95%D1%80%D0%BD%D1%81%D1%82_%D0%AE%D0%BD%D0%B3%D0%B5%D1%80Намерих,че има и друг Юнгер,който му е брат:
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A4%D1%80%D0%B8%D0%B4%D1%80%D0%B8%D1%85_%D0%93%D0%B5%D0%BE%D1%80%D0%B3_%D0%AE%D0%BD%D0%B3%D0%B5%D1%80
Илюзионът(*) на погребалните агенции, ритуалите и светът на живите отнемат от човека конкретността на труп, което логично завършва кръговрата на трансформациите. Само маниаци и перверзници, на които им липсва оправдание, се интересуват от тази страна на съществуването. И същевременно именно „паметта за смъртта“, споменът за смъртта, педагогиката на съзерцанието на труп е най-важната част от духовното съзряване на индивида. Вярно е, че войната довежда това до крайности. Но е възможно самият факт на подобен излишък да е отговорът на органичното битие на лицемерното, страхливо отвращение, което нашите съвременници проявяват към световете на смъртта. Като отказват да обръщат внимание на смъртта в религиозни форми, те се обричат да се изправят пред нея при по-зловещи и брутални обстоятелства.
(*).Така в Русия са наричали киното в началото на появата му.В по-широк смисъл може да означава илюзия,заблуждение.
Толкова много сме забравили за смъртта, че съзнанието ни не е в състояние да спре дори за миг върху това преживяване.
Оттук и манията в съвременната масова култура е темата за „живите мъртви“, „тези, които са се завърнали от ада“ и т.н.
Не можем да си представим нещо наистина мъртво, „мъртъв труп“. Трупът винаги остава малко „жив“ за нас. И войната, със своята безразборност, с изящната си слепота, с фаталния си мащаб, ни връща към нашите суверенно описани граници - тук човекът свършва и започва неговата Смърт.
Течно „аз“Ако разрежете човек, първото нещо, което излиза, е кръв. Червена солена топла влага. Древните са го смятали за концентрат на душата, специална удивителна субстанция, в която материалното преминава в нематериално, плътското в повече от плътско, земното в свръхземно. Оттук и многото табута и ритуални ограничения, свързани с кръвта и нейната употреба. Кръвта е мистерия, енигматичното съдържание на човешкия съсъд, неговото фино, течно „аз“. Кръвта е живот, неговата тайна. Не е случайно, че сред някои мистично ориентирани болшевики (Богданов) е била популярна идеята, че равното разделяне (чрез преливане) на кръвта на цялото човечество трябва да доведе до постигане на всеобщо безсмъртие. Богданов описва това в уникалния си научнофантастичен роман „Червена звезда“ (между другото, самият той умира по време на експеримент по кръвопреливане, когато след революцията ръководи „Кръвния институт“!). В нашия век, сред болшевишките боготворци, както и сред древните скити или трансилванските вампири, мистерията на кръвта отново се превърна, за кратък миг, в център на културно и социално внимание.
Войната е брилянтна възможност да се демонстрира силата на тази древна чувствителност. Мистерията на войната е свързана с мистерията на кръвта.
И отново се да се обърнем към блестящия Юнгер, който пише за това въз основа на своя потресаващ личен военен и екзистенциален опит:
„Да, тази жажда за кръв. Тя е осолена с ужас, но е опиянение. Такава ненаситна жажда за кръв. Тя разкъсва воина, покрива го с вълни от червени вълни, когато въздишащите облаци на смъртта се носят над полетата на жестоки битки. Човек, който никога не се е борил за живота си, не може да вкуси тези цветове. Странно нещо е, но появата на враг на хоризонта носи, заедно с последната степен на страх, облекчение от най-тежкото, почти непоносимо очакване. Сладострастието на кръвта плющи над войната като червеното платно на мрачна галера. Безкрайността на нейното желание я доближава до топлината на любовта. Тя пренапряга нервите, когато в трескави градове, под дъжд от цветя, колоните от „morituri“, „маршируващи към смъртта“, маршируват във фронтов марш към гарата с последния ешелон. Кипи в тълпите, издавайки сърцераздирателни викове на победа, отправени към тези хора.
Тя е част от емоционалното съдържание на войниците, маршируващи като хекатомба(*), обещана на смъртта. Натрупана през дните, предхождащи битката, през болезнено напрегнатите часове на нощните дежурства, когато проблясъците на залповете осветяват редовете на стрелците, жаждата за кръв бие като пенеща се ярост, докато човешките вълни не се втурнат в клането на мръсната зона на близък бой, в ръкопашен бой. Всички желания тогава се сливат в едно единствено желание: да се втурнеш към врага, подчинявайки се на зова на кръвта, да се втурнеш към него, без оръжия, в замаяно опиянение, с единичната сила на стегнатите юмруци. Винаги е било така.“ („Войната е нашата майка“, глава 1(*)
(*).Пак да напомня,че такова заглавие не открих,превеждам както е написано на сайта.
> (За да не се окаже че заради един абзац съм надминал броя на знаците за публикуване,решик да разделя текста на две.)
Продължава в следващия пост.
