Любовта нито е чувство, нито е между двама.
Моята тема ще бъде малко offTopic, понеже клони повече към езотериката на нашия форум.
Когато възникнал светът, Бог и Неговото творение започнали да упражняват всичките възможни вариации на съвършенството, в стила на един постоянно изброяващ се "кабалистичен" код (кабалистичен в кавички, защото се отърсвам от всякакви еврейски значения и се ограничавам само до едно окултно всеобхващане на числата). И така, проектът по изобразяване вариациите на съвършенството се развивал в цялото си възможно великолепие, като всеки от блажените му участници чувствал единство с останалите и всички действали в съзвучие. Днешната химнична музика е остатък от това съзвучие и показва пример, макар и само на материално-звуково ниво, за онези хармонии. По едно време обаче, един висш участник във вариациите поискал трона на Бога и така спотаил в себе си един гняв към Всевишния. После заграбил част от по-нищите и възникнала цялата адова история, с дяволи, падения и религии, които да напътстват човека по пътя му обратно нагоре, към Отца. Това унищожително разцепление породило огромна болка, понеже вече единството не съществувало и висшата хармония се счупила. Най-величествените фигури на съвършенството вече не можели да се осъществяват, а съзвучието слязло на една по-ниска октава, изобразяваща страданието по отцепилите се същности.
Любовьта нито е чувство, нито е между двама. Любовьта е съзидателната мощ, притегателната сила, източник на живота и захарта на този живот. Любовьта е енергийност. Всъщност, всичко е енергийност, а най-високата форма на енергийността, само милиметър преди да потънем в бездънната разумност на Бога, е Любовьта. Любовьта е върховният порив към единна съзвучност, чувстване на всичките частици и намиране на благодат за всяка от тях. Любовьта е липсата на его, пълната отдаденост на всичкото. Любовьта е сляпа в смисъл, че не вижда ни изгода, ни отделен обект, към който да се насочи - Любовьта е като слънцето и излъчва добронамерената си склонност във всичките възможни посоки едновременно и постоянно. Любовьта е състоянието на съзнанието отвъд всякакви аргументи и преценки - заради това казват, че е безумие. Любовьта е върховното единство, споделено и насочено към цялото. Това е истинската Любовь, прекрасната, неподправената. От там нататък идват пропаданията - постъпателни и все към една и съща посока - към загубване на усещането и разбирането за върховното единство, което да доведе в последна сметка до разрушаване на хармониите в онези вариации на съвършенството, които горе споменахме.
1. Първото и най-страховито престъпление, което подготвя почвата за всички следващи престъпления срещу Любовьта, е релативизирането на принципа за всеобщност. Любовь в истинския смисъл на думата може да има само към цялото, към всичкото, защото Любовьта е безрезервна и всеобхващаща. С това престъпление съществата се тласкат към частни идеали, които, макар и все още да съдържат някакво усещане за общност, загубват за любящото съзнание универсалността, която до скоро го е отпращала към самия Бог и го е свързвала пряко с Него. Сега се ражда възможността за омраза, понеже вече някои неща могат и да не бъдат вклрючени в [частичната] Любовь.
2. Второто престъпление, което окончателно се преборва с принципа за всеобщност в Любовьта, ограничава приложението на този най-висш израз до конкретен обект. Сега се ражда любов към нацията, любов към изобразителното изкуство, любов към партията... Така най-свещената функция на душата се затваря в една тясна килия на предпочетени обекти. Егоизмът, който започва да се развива още с първото престъпление, сега се проявява в още по-пълна степен и хората всъщност се разпадат на малки парчета, неорганизирани, несъзвучни по между си, като всяко от тях тегли в своя посока и злото свободно се промъква през зейналите помежду им пукнатини. (Ето защо е толкова важно да се изпълняват ритуали като българското хоро, където човеците са здраво хванати един за друг и са затворили плътен кръг с телата си - това не е само символ...)
3. Третото престъпление срещу Любовьта е обозначаването й като "чувство", като "емоция", като "наслада". Сега вече се посяга към самата същност на Любовьта като вид енергийна вибрация в реалността и бива сведена до едно психическо състояние, редом (или почти "редом") с останалите състояния на нашето съзнание. С това човекът бива откъснат от най-висшата си функция - да участва в хармонийния резонанс и да добавя в него своята съзвучаща вибрация... Постепенно този същностен аспект на Любовьта бива забравен и всъщност човешкото същество бива откъснато от това въобще да изпитва Любовь, заедно с всичките последици на такова ограничение. Най-могъщият източник на чистота и сила, ако не е напълно затворен, то поне е силно ограничен и освен че междучовешката общност вече е разнебитена, сега се застрашава самият човек като божествено същество.
4. Четвъртото, най-низово престъпление срещу Любовьта, което в днешната цивилизация достига най-адовите си октави, е заменянето на значението на тази категория с разбирането за едно плътско удоволствие, което в най-добрия случай наричаме "страст". Чрез това престъпление най-висшата същност на реалността, която стои само на крачка от самата божественост, бива завряна в гъза на "великата блудница". Това е може би най-голямата победа на Злото, надхвърляща дори разпъването на Единородния Син... С четвъртото престъпление срещу Любовьта се постига едно пълно сравняване на Човека с който и да било скот.
*
Една главна трудност в разбиране същността на Любовта е нежеланието на удоволствения човек да се откъсне от котилото на леко постигащото се наслаждение и да се отдаде на една аскетична дисциплина по усвояване на една окултна, безчовешка абстракция. От гледна точка на всекидневния човешки живот истинската същност на Любовьта изглежда като такава, независимо, че цялата вселена и всичко видимо и невидимо, съществуват чрез сдържащата ги като съществуване Любовь. Сегашната цивилизация усилено насажда порива към пряк телесен комфорт, като превръща човека в напълно зависим на вещите роб, неспособен за каквото и да било духовно усилие или страдание. Окултните същности обаче, безкомпромисно изискват полагането на усилия и приемането на несгоди, за да се отдадат на насочилия се към тях. Ето защо такава могъща пропаганда се насочва към овеличаване на желанието за удоволствие и комфорт, без да става дори и дума за някаква нравствена чистота. Това е по четвъртото и третото престъпление.
Друга, специално подготвяна и насаждана организирано от илюминатските власти трудност, е склонността към веществено персонифициране на Любовьта. Целта на тази трудност е да прегради пътя към разбиране на Любовьта като нещо, насочено към всички. Още по-непреодолима е трудността за разбиране на една напълно "безобектна" Любовь, което всъщност е единствената Любовь като такава - насочена към цялото. Това е по второто и първото престъпление. В комплект със засилването на егото, тази трудност обяснява например част от моите интимни несполуки ( :D ), при които тя се чувства страхотно засегната, когато се опитам да й обясня как центърът на Любовьта не е тя самата, в сегашния й частичен, временен и несъвършен вид, а една абсолютна цялост на всичките неща, където всяко присъства като част от общото хармонично единство... Дори изречението звучи твърде разстегливо в потвърждение на това колко много езикът ни, създаден за славословия, се е превърнал в контролен апарат и средство за разврат.
И, защо слагам един ер малък в края на думата "Любовь". През средата на миналия век, когато един престъпен режим завзема властта в Българското царство и унищожава почти целия ни духовен елит, посяга и на всичките ни културни ценности. Заедно с това, този импотентен откъм нравствени качества режим посяга върху българския правопис и ликвидира изконни достижения на езика ни. Едно от тях е използването на еровете в нашата азбука. Според редица окултисти, завършването с ер малък (Ьь) или ер голям (Ъъ) на някои от българските думи, има смисъл да предпазва нашата реч от зли сили. Без да твърдя непременно това, изразявам художественото си отношение към идеята за предпазване на Любовьта и я завършвамъ съ единъ малъкъ еръ. 8)
Днес, колкото и несвойствено за мен, да ви пусна един цитат. За Любовьта, един от любимите ми текстове в цитираната Книга.
Ако говоря с човешки и ангелски езици,
а любов нямам,
аз съм станал мед що звънти, или кимвал що дрънка.
И ако има пророческа дарба,
и зная всички тайни и всяко знание,
и ако имам пълна вяра, тъй щото и планини да премествам,
а любов нямам,
нищо не съм.
И ако раздам всичкия си имот за прехрана на сиромасите,
и ако предам тялото си на изгаряне,
а любов нямам,
никак не ме ползва.
Любовта дълго търпи и е милостива;
любовта не се превъзнася, не се гордее;
не безобразничи, не търси своето,
не се раздразнява, не държи сметка за зло,
не се радва на неправдата,
а се радва заедно с истината,
всичко премълчава, на всичко хваща вяра,
на всичко се надява, всичко търпи.
Любовта никога не отпада;
другите дарби обаче, пророчества ли са,
ще се прекратят;
езици ли са,
ще престанат;
знание ли е,
ще се прекрати.
Защото отчасти знаем и отчасти пророкуваме;
но когато дойде съвършеното,
това, което е частично,
ще се прекрати.
Когато бях дете,
като дете говорех, като дете чувствах, като дете разсъждавах;
откак станах мъж,
напуснал съм детинското.
Защото сега виждаме нещата неясно, като в огледало,
а тогава ще ги видим лице с лице;
сега познавам отчасти, а тогава ще позная напълно,
както и съм бил напълно познат.
И тъй, остават тия трите:
вяра,
надежда
и любов;
но най-голяма от тях е любовьта.
единение без единственост
Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи; - музика - лъчи.
Не искат и не обещават те. . .
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли!
Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.
Булото на срам и грях -
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли. . .
Не искат и не обещават те! -
Две хубави очи. Музика, лъчи
в две хубави очи. Душата на дете.
Яворов
Мисли на Учителя Петър Дънов за любовта между хората
Този, когото обичаш, трябва да бъде тъй свещен, както твоят образ и да не внасяш абсолютно никакво петно върху него.
Съвременните хора не могат да разберат любовта, понеже не могат да се разделят от старите схващания.Те мислят, че като обичаш един човек, трябва да го нахраниш, да го облечеш, да му дадеш легло и пр. Някой може да каже, че при любовта ще задоволиш нуждите на онзи, когото обичаш: ако е жаден, ще му дадеш вода; ако е беден, ще му дадеш условия; ако е невежа, ще му дадеш знание; ако е скръбен, ще го утешиш. Но ако той има всичко това, ако няма нужда от това?
Това е само външната страна на любовта. Любовта дава нещо повече от това, което можеш да дадеш или направиш външно на човека. Любовта си има една, по-велика, по-дълбока вътрешна страна. При любовта има взаимна обмяна между душите, преливане на душите.
Любовта е най-нежното цвете, което трябва да се развие далеч от погледите на хората. За любовта ти никой не трябва да знае. Любовта с език не се предава. Онзи, който те люби, не говори, но ти чувстваш, че в тази душа има любов. Проговори ли за любовта си, тя се изгубва.
Когато се обичат, хората предават настроенията и разположенията си един на друг. Когато между двама души съществува известно подобие, те взаимно предават своите мисли и чувства. Каквото мисли и чувства единият, ще го мисли и ще чувства и другият. Ако единият е добре или зле разположен, и другият ще има същото разположение.
Когато обичаш едно същество, макар то да е далеч, твоята любов ще го закриля, подкрепя и огражда.
Прояви своята любов, без да търсиш любовта на хората. Връзката е Божествена, когато човек има такава широка любов, че като обича, да не очаква да му дадат нещо в замяна.
Щом очаква, той не е никакъв извор. Той е щерна.
Като търсиш любовта на някого, ти всякога ще имаш терзание. Когато някой ти кажа, че те обича, кажи му: "Ти вършиш волята Божия". Не питай другите: "Ти обичаш ли ме?" Щом питаш, всичко ще изгубиш. Кой как ни обича, то не е наша работа. Това е работа на другите. А ние как обичаме, това е наша работа.
Престъпление е човек да изисква от някого той да не обича другиго, освен него.
Любовта носи изобилието.
При любовта между двама души единият е активен, а другият - пасивен. Двамата не могат да бъдат едновременно активни, това състояние не остава винаги в същото положение. Като люби известно време, човек става пасивен. У него има вече желание да го обичат. Ето, защо, който люби, след време става пасивен, а когото любят, от пасивен става активен и почва да люби.
Когато любовта между двама души е активна и в двамата, те стават положителни и се отблъскват. Ако са мъж и жена, в такъв случай остават бездетни.
Ако искате някой да ви обича, между него и вас трябва да има разлика, която да е хармонична, както между тоновете в музиката. В това правилно съчетание, в това различие именно седи хармонията, от която ние се възхищаваме.
Никой няма право да запита приятеля си или когото и да е, обича ли го. Зададе ли такъв въпрос на приятеля си, любовта между тях ще изчезне. Обичате ли някого, и той ви обича. Няма защо да го питате. Щом питаш, ти не вярваш вече.
Ако кажеш на някого, че го обичаш, с това все едно, че искаш да му кажеш: "Както аз те обичам, и ти трябва да ме обичаш".
Отрицателните сили в света не могат да докоснат човека на любовта. Те не намират храна в него, понеже не са в хармония с неговото естество.
Когато имаме любовта целият свят работи за нас, а когато я нямаме, ние сами работим, и затова работите ни не вървят.
Човешката любов, ако не е облагородена от Божествената, може да изсмуче соковете на онзи, когото обича.
За всеки човек е определено, кой да го обича. И всеки човек трябва да намери онзи, който го обича.
Искате ли да знаете, дали даден човек ви обича, спрете се в съзнанието си. Ако мисълта за този човек никога не изчезва от съзнанието ви, ще знаете, че той ви обича. Ако и вие не изчезвате от съзнанието му, и двамата се обичате.
Не може да мислиш за някого, ако той не мисли за теб.
Няма по-голямо нещастие от това, да видиш любовта и да я нямаш.
Снежинка и Пиленце пристъпват с Вяра и Надежда по Пътя на Любовта...
Божественият принцип на Любовта
“Любовта е свят, в който живее Божественият Дух” (Учителят П. Дънов)
1. Любовта – основа на взаимоотношенията между хората:
Любовта като градивен елемент съставлява дълбоката същност на човешкото естество. Тази изходна теза е потвърдена и в Словото на П. Дънов: “Любовта е качество на душата, т.е. вътрешно богатство на човека, към което той трябва да се стреми. ...Любовта е вложена в човешката душа. Достатъчно е човек само да отвори ума, сърцето и душата си за Божественото,за да изяви любовта си към всички живи същества! Човек трябва да обича, за да се прояви.”
В своята теоретична схема Учителят П. Дънов доразвива идеята на Христос за братство между всички хора, понеже те са чеда на Небесния Отец – Бога, и всички те са равни пред Него. (В същност окултизмът и езотеричното познание отхвърлят категорично равенството в този смисъл. И по-точно – те защитават тезата, че равенство съществува единствено по отношение на потенциала и възможностите за развитие. Но що се отнася до степента, в която е осъществен този потенциал – сиреч духовното стъпало или равнище, до което е достигнала в еволюцията си всяка монада, всяка индивидуалност в Битието - там равенство няма и не може да има!)
Изяснявайки взаимовръзките между Любовта и останалите четири Божествени принципа в светлината на междуличностното общение, П. Дънов подчертава: “Любовта обема всичко в себе си. Сама по себе си тя е безконечна, а всички неща вън от нея са конечни. И затова ние казваме: Вечна е само Любовта. От нея изтича животът. Любовта е, която носи пълния живот. Доброто, като плод на Любовта, се съдържа в нея. Мъдростта, и тя се съдържа в нея, защото представя формите, чрез които Божията Ллюбов се изявява. Истината също е включена в Любовта. Тя е най-чистият образ на любовта. Правдата, и тя е включена в Любовта. Ето защо абсолютната Божия Любов подразбира абсолютна Правда. Дето няма правда, няма любов. Физическата страна на Любовта е правдата. За да се изяви Любовта на земята, непременно трябва да има Правда. Любовта е дълго-търпелива, милостива, но абсолютната Любов изисква абсолютна Правда. И само човек, който е просветнал в Правдата, може да възприеме Божествената Любов.” В обхвата на тези разсъждения на Учителя П. Дънов Любовта включва целия комплекс от отношенията между хората и всички добродетели, които те трябва да култивират през земния си живот: търпение, благост, благородство, скромност, смирение, опрощение, справедливост, доверие, надежда, физическа и духовна издръжливост, устойчивост, твърдост, упование и много други (ср. І Кор. 13 гл.).
Божественото начало у човека – това е самият той. От тази позиция следва да изхождаме и във взаимоотношенията си с нашите ближни, понеже потенциалът на всекиго от нас произхожда от една съвършена Същност и сам я отразява в дълбините на естеството си. Затова Учителят казва: “Трябва да се определи понятието човек. Той е съчетание на добродетели. Само онзи може да се нарече човек и да носи същинското си име, който е дал път на Любовта, Мъдростта и Истината в себе си. Душата обитава в тялото от време на време. Всичкото богатство за вас е в присъствието на Бога във вашата душа.” И като важно допълнение, на друго място в Словото: “Методите на Любовта са написани в човешката душа. Разтворете душата си, всеки ден прочитайте по един от методите, написани в нея, и ги прилагайте.”
Според Учителя П. Дънов лоши хора няма. За него лошият човек е зелен, неузрял плод; нека да го изчакаме да узрее и тогава да установим истинската му същност: “Срещнеш един човек. Не казвай, че е лош, но кажи: Този човек не е проявен още, не е проявил доброто, което образува истинската му природа. Всички трябва да се проявим. Проявлението е в това, да изразим Божията Любов. Щом любовта не дойде в човека, и душата му не присъства в него.”
Без Любов няма да можем да прощаваме на всички за всичко и да обичаме дори враговете си, както ни напътства Христос. Учителят П. Дънов обогатява тези наставления на Божественото Слово, като ни уверява, че ако открием у даден човек дори една-единствена положителна черта, заради нея ние ще можем да го обикнем и така ще му помогнем да израсне в духовно-нравствено отношение.
2. Любовта – фундамент на отношението на човека към Бога:
У всеки човек е заложено като потенциал съвършенството на Твореца-Бог. Наш дълг е да го изявим в цялата му красота и пълнота. “Господ живее в твоята душа и в твоя дух, в твоето възвишено съзнание, което носи светлина. Призови този Господ и тогава ще можеш да направиш нещо. Подобни сме на Бога в това, че можем да мислим, да чувстваме и да обичаме като Него” (Учителят П. Дънов).
Любовта към Бога е първата и най-важна заповед в Божествения нравствен закон според Христос. Сам Бог е Любов (І Йоан 4:8,16). “И когато казваме, че Бог е Любов, подразбираме същината, от която всичко произлиза” (Учителят). Същевременно Бог е и вечният образец за човека като събирателен Обект на всички възможни съвършенства. Следователно дълг и на човека е да бъде изтъкан от Любов!
Нека тук предложим цитати от учението на П. Дънов, свързващи предидущата подтема (за любовта като основа на взаимоотношенията между хората) с настоящата: “Ако обичаш Първата Причина – казва той, - ще обичаш и формите, чрез които Тя се проявява. Свещена е формата, чрез която Тя се проявява. (“Формата е съдържателна!” – Г. В. Ф. Хегел.) Това е ближният! Хората са частица от Бога. Както любим Бога, тъй ще любим и всички хора. Ако не любим Бога, всякога ще правим разлика между този и онзи човек.” И действително – от любовта към Вечното Начало на Вселената следва и любовта към нашия ближен, понеже това Начало присъства във всяка форма и я изпълва с живот. Щом човек обикне Цялото, непременно той ще обича и частите, съграждащи това Цяло: “Абсолютната Любов включва следното: Човек люби Бога! Това е първото и главно отношение в живота му. Това отношение е от периферията към центъра по линията на радиуса. Второто отношение на човека е любов към ближния, към всяка точка на окръжността. В първото си отношение човек се стреми към Бога. Във второто си отношение – към всички живи същества, към ближните си, които са излезли от същото Начало, от Бога.”
Любовта към Бога включва и Любов към всичко сътворено от Него – т.е. към цялото Творение, към целия свят. “Вън от Любовта – казва П. Дънов – ние не познаваме Бога. Любовта е свързана с всички органически същества. Няма живо същество, няма жива материя в света, която да не се влияе по един или друг начин от Любовта, да не е тясно свързана с нея. Бог на Любовта не е само вън от нас, във Вселената, а и вътре в нас. Той е живата връзка на всичко, което е “вън” и “вътре”.
Като червена нишка в учението на ББ бива утвърждавана тезата, че Любовта към Бога до най-висока степен осмисля нашия живот. В този ред на мисли Учителят П. Дънов споделя: “Бог е Любов, Разумно Начало, Което е вложило всичко в живота. Умът, сърцето, душата и духът са ни дадени от Бога. Защо да не обичаме Онзи, Който ни е дал всичко? Смисълът на живота се заключава в Любовта към Бога.” Според него единствената стойностна връзка между човешката душа и Бога е именно Любовта: “Да възлюби човек Бога, това е най-славният момент в неговия живот. Аз наричам човек само онзи, който е възлюбил Бога. Моментът, в който той се е самоопределил и е възлюбил Бога, го определя като човек.”
Когато човешкото съзнание се издигне до степен да обикне Великото Разумно Начало на Вселената от все сърце, с цялото си същество, тогава именно личността е постигнала идеала на своята душа, вече е напълно наясно с предназначението си на тази Земя, със смисъла на своето съществувание. Това състояние на човека би могло да бъде определено като най-висока точка на неговото битие в света на материята. В този смисъл Любовта би трябвало да се разглежда и като определящо условие за постигане на нравствено и духовно съвършенство. По този повод Учителят П. Дънов заключава: “Дошло е вече време да възстановите връзките си с Онзи, Който ви е създал, Който ви обича и мисли за вас. Единствената привилегия на човека пред животните седи в това, че му е дадена възможност да люби Бога и да изпълнява волята Му. ...Най-първото нещо в света е: Всички да дойдем до този закон – да обикнем Бога. Хората обичат Бога, защото Той всеки момент се жертва за тях.”
3. Прояви на Любовта у човека:
“Крайните резултати на Любовта – това е да се опознаем.” “Без Любовта не можем да проучваме човешката душа. Любовта е единствената светлина, с която разполагаме, за да познаваме живите същества, с които сме заобиколени. За да познаваш хората в същинския смисъл на думата, трябва да ги обичаш!” (Учителят П.Дънов).
Любовта мотивира човешкото същество да разкрие най-доброто от себе си. Тя преизпълва сърцето със светла радост и импулсира любещия да обхване в прегръдка целия свят. Когато чувството на обич е отправено към един конкретен човек, тогава ние съзираме най-хубавото, най-извисеното, което се таи дълбоко в неговия ум, в сърцето и душата му. В тази връзка Учителят П. Дънов казва: “Човек иде от един възвишен свят на Любовта, Мъдростта, дето светлината царува, от онзи светъл свят, дето свободата, братството и равенството царуват, за които хората копнеят, от онзи светъл свят, гдето хората се познават, за другите живота си полагат, с Любов се ограждат, за Бога живеят. И когато човек обича някого, обича този Божествен, възвишен свят в него.”
Едва ли има по-вълнуващ момент в живота на всекиго от нас от мига, в който прекрасната птица на Любовта кацне на рамото ни. Това променя всичко. И най-обикновените неща от ежедневието придобиват особен блясък. А поривът да полетиш и да споделиш щастието си навсякъде и с всички сякаш те дарява с криле. Ето как това състояние на струяща лъчезарност е описано в Словото на П. Дънов: “Когато в един момент Любовта те посети, то е момент, който никога няма да забравиш. Тогава ти ще почувстваш такова разширение, че ще слееш с всички същества, ще искаш на всички да дадеш и да им направиш добро. Този момент ще остане за тебе като една любима мечта, най-много ще мислиш, ще го пазиш свято и никога няма да говориш за него, но той ще ти дава най-голямата сила и живот.”
Любовта помага по най-непосредствения начин да бъде разкрита красотата на външното, на заобикалящата ни реалност, както и на облика, който самите ние предлагаме на околните. Ала в същото време тя крие в себе си и заряда на една разтваряща съзнанието мистичност, проникването до най-дълбинните пластове на личността. В същност именно това е най-истинската, Божествената Любов – вътрешният извор на човешкото пресътворение. В много от случаите нейните външни прояви представляват само сянка на действителната Любов. В тази насока Учителят П. Дънов споделя следното: “Досега вие нито сте обичали, нито сте били обичани. Вие имате любов, но не такава, за която аз говоря. Достатъчно е да проникне Любовта в човека за един момент, за да се почувства в хармония с цялата Вселена, с всички същества. Чувствали ли сте вие подкрепата на Любовта? То е едно мистично преживяване. Като че ли сте в съгласие с целия свят, с всички велики мисли. Ти едновременно присъстваш на небето и на земята. Желая ви да имате тази опитност, да се свържете с тази реалност, да се домогнете до нея.”
Странно нещо е любовта... Никога не разбираш как идва и кога си отива. Едва по-късно ти ставя ясно, че (в повечето случаи) това е била онази преходна човешка устременост към единение с обекта на въжделенията, която обикновено назоваваме погрешно “любов”. Учителят П. Дънов я определя като проява на магнетично привличане между половете. Тя няма нищо общо с истинската, Божествена Любов, която е твърде рядък гост в нашия живот. Затова и не бива на никаква цена да пропуснем времето, когато тя ни е посетила – да бъдем неизменно будни за мига, в който тя ще се роди за живот в сърцето ни: “Събуждането на Любовта е новораждане. Когато Любовта се пробуди в човека, животът му вече не изгасва. Той влиза в по-висока гама на живота. Светлината на това място е голяма, вследствие на което той вижда нещата ясно. Следователно светлината на Любовта осмисля както физическия свят, тъй и духовния и Божествения. Докато светлината на Любовта не огрее ума и сърцето, т.е. върха и долината, човек не може да бъде буден, поради което не вижда ясно. Идеалът е да дойде за вас този тържествен ден, да се стопли вашата душа и да почувствате поне за един момент какво нещо е великата Божия Любов, която може да ви разшири толкова, че да обхванете в себе си целия свят.”
4. Божествената Любов – висшето проявление на Любовта в света:
“Любовта в Божествен смисъл е разумна проява между две възвишени души, които стоят на еднакъв уровен и по ум, и по сърце, и по стремежи – души еднакво благородни, еднакво повдигнати духовно” (Учителят П. Дънов). Божествената Любов е достояние на онези души, които са завършили своята еволюция и са по-стигнали съвършенство, които завинаги са победили в битката с материята, с низшето начало у човека. За останалите хора Божествената Любов е цел и стремление, път на духовно развитие.
Учителят на ББ в България предлага точен критерий за различаването на тази най-велика форма на Любов: “Дали любовта ти към един човек е Божествена, се познава по това: ако тя роди в тебе любов към всички, тя е Божествена. Щом обичаш едного, сърцето ти се отваря за всички, към всички си разположен, във всички виждаш доброто и красивото.” За истинската Любов не съществува разстояние между тези, които я споделят. Тя преодолява с най-високата възможна скорост всички прегради, всички ограничения и свързва в едно сърцата, туптещи в нейния животворен ритъм: “Когато аз ви обичам, където и да сте в света, ще почувствате моята Любов, всичко ще ви върви, ще ви помагам във всичко. За Любовта има само един израз: тя е всесилна!” По този начин между съществата, които искрено се обичат, се изгражда мощна, неразкъсваема връзка. Това е факт на духовната комуникация във Вселената, закон на невидимия свят. Учителят П. Дънов го дефинира по следния начин: “Когато се обичат, хората предават настроенията и разположенията си един на друг. Когато между двама души съществува известно подобие, те взаимно си предават своите мисли и чувства. Каквото мисли и чувства единият, ще го мисли и чувства и другият. Ако единият е добре или зле разположен, и другият ще има същото разположение.”
Ако в контакта помежду си човешките същества достигнат равнището на проявление на Божествената Любов, то в нейния благодатен огън неминуемо ще изгорят всички елементи на егоизъм, дребнавост, самолюбие – въобще на всички форми, с които се отличава низшата човешка природа. Ще изгори без остатък и един от най-яростните врагове на любовта между мъжа и жената – ревността. Божествената Любов изключва ревността: “Кога ревнува човек? Когато иска да задържи нещо за себе си. Когато обичаш някого, ти го пазиш за себе си, обсебваш го. Това не е любов. Истинската Любов внася разширение в човешката душа. Щом обичаш някой човек, остави го свободен! Божествената Любов се отличава по това, че оставя човека свободен” (Учителят П. Дънов).
За да съхраним Любовта, следва да й предоставим достатъчно духовно пространство, в което тя да се разгърне и да роди красивите плодове, заложени в същността й. Това изисква, освен всичко останало, и спазването на определена дистанция между субектите на Любовта. Учителят издига това изискване в ранг на закон за общуването: “При Любовта трябва да пазим точно определено разстояние от този, когото любим!” На друго място в учението си той обяснява този закон с думите: “При Любовта не трябва да упражняваш никакво насилие, от какъвто и да е вид, върху този, когото обичаш.”
Божествената Любов – за разлика от преходната човешка – изпъква и със своето постоянство: “Човешката любов се променя и изменя. Духовната се променя, без да се изменя. А Божествената нито се променя, нито се изменя. Тя само расте. ...Когато любовта на човека се мени, това показва, че той не оценява благото, което Бог му е дал. Човекът на Любовта се отличава по това, че той никога не се разочарова. Човек никога не трябва да губи Любовта си.” (Учителят).
Едно от най-важните качества на Божествената Любов е способността й непрекъснато да нараства. Поради заряда на безграничност в себе си тя не само че не отслабва с времето, а, напротив – укрепва, усилва се и се разширява. Този процес на вътрешно разрастване е описан от Учителя П. Дънов с пестеливи, но ярки щрихи: “Когато обичаш човешката душа, любовта непрестанно расте и разкрива все нови и нови ценности в нея. Ако увеличаваш любовта си, имаш бъдеще. Ако я намаляваш, нямаш бъдеще. Любовта на човека трябва да бъде във възходяща степен, т.е. всеки ден той да има ново прозрение, ново откровение за нея. Любовта е един безграничен свят! Човек трябва да увеличава Любовта си, без да говори на хората за нея.” И още: “Божествената Любов има и следната отличителна черта: тя постоянно расте. В нея има вечен растеж: като обичаш някого, тази любов трябва да се увеличава. Любов, която не се увеличава непрестанно, не е Божествена. Тя ще изчезне.”