В Родопа – Орфеевата планина – изворът е Бог. А който върви към извора и търси Върха – мислите му са чисти. Да се изкачиш на връх то е досег до изгрева, до широкия хоризонт и до божествените небеса.
А какви гледки се откриват от връх „Орфей“! Застанеш ли на върха – допираш с глава облаците. И сякаш искаш да кажеш:
„ Аз дойдох тук – да коленича пред Родопееца, да се изправя на крака, да се повдигна на пръсти и да целуна Орфеевите небеса.Тук моята душа пее.“
Долу Гелската долина диша с изумрудените си ливади и библейски времена. Върховете Преспа, Снежанка, Свети Врач, Сулийски връх, Турлата идват към нас като за поклон. Те са керван на зората.Чернатица се гъне на север, Боздаг на югозапад, а на запад се редят Чамла, Триградските скали – та чак до силуетите на Рила и Пирин. Тишината е звънка с ангелогласни пения. Зората е дом.Бял тюл се носи от мъгли и облаци. По ръбовете на върховете светят гирлянди капчици роса. Скалите са лъснати от вятъра.Тук любовта е по-силна от смъртта – и в ада си готов да влезнеш заради любовта си. И самата Родопа проговаря на Орфей:
„ – Аз те желая до смърт, защото в тоите жили тече слънце,
а не кръв на убити зверове. Ти си чист ! “
Планината се гъне като живо родопско халище. Мъглите се точат като Златни руна. Потоците сребреят, бързайки като агронавти. Боровете бдят, изправени пред вечността и сресват зората.А вечер звездоброят на небето прилича на разтворена огромна нотна Орфеева тетрадка. Магнитен, тръпен, ненагледен връх!
Зеленият океан иде на вълни. Чанове се възнасят и прогалват върховете. Животът и изкуството тук са заедно – мелодията на гората е мелодия на живота. И топъл вятър свири в арфата на тревите.
Вали не дъжд, а летят пеещи ноти. Музиката на Орфей и неговите стихове шепнат на Евридика вече 3300 години:
Искам да бъда небе – звездно, всевиждащо,
за да те гледам със всички небесни очи.
Две очи са малко за божествената любов. Слънцето е флейтист, луната – накит, а звездоброят – водач към бъдното. Поетът е ранено и пеещо сърце и в своя подвиг той обяздва легенди ипритчи. Птиче-чуруличе е той, венец от светкавици, перуников спомен и лилава мечта. Поетът е жива Божия поема – с дневни звезди и нощни слънца. Той пее по петолиния от лъчи и пише с макови зори. Лекува и ободрява душите, защото е вестител на
любовта.И в тая звънка тишина дочуваш Орфеевия глас – „ като лилия нежен “. Цветята са Орфееви акорди – цъфнали мечтания.
Сред тях е и Орфеевото цвете , поникнало от капките кръв на Родопееца.
Връх „Орфей“ лекува с музика, поезия и красота. Лекува с билките и цветята, с ароматите и уханията, с мечтите и спомените. И свободната душа – облетяла три пъти връх „Орфей“с крилете на музиката и поезията – пише своите небесни признания:
Орфей е тук – като сълза и нота.
Орфей е тук – въздишка и роса.
Мелодия и песен на живота.
Стозвучие в родопски небеса.
(http://home.comcast.net/~m.adova/wsb/media/180301/site1139.jpg)
ОРФЕЕВОТО ЦВЕТЕ
Вакханките нападнали Орфей, заговорниците го замервали с камъни, хвърляли срещу него копия, един заговорник с меден меч отсякъл главата му. Тялото му разкъсали... И от всяка капка кръв на Певеца, капнала по тревата, поникнало Орфеевото цвете.
Имах образа на Орфеевото цвете на монета, сечена от Рим. Така открих Орфеевото цвете край село Гела, Смолянско. Ботаници – унгарски, руски и български – са правели такива опити с него: изскубвали Орфеевото цвете с корените, държали го в хербарий две години и половина, а след това пак го посаждали в естествената му среда. То се прихващало и възстановявало своя живот. Разлиствало се отново, разцъфтявало. Орфеевото цвете е единственото цвете в света, което изпада в анабиоза (мнима смърт) и крие тайната на безсмъртието. То е ендемит от ледниковия период.
Римляните изсекли това цвете на монети. Императори идвали в Родопите да му се поклонят. Музиката и любовта се носели в самия родопски въздух.
С часове съм гледал Орфеевото цвете. То расте в пукнатините на скали и цъфти през юни-август. Стръкчетата му са високи около 15 сантиметра. Цветчетата му са с по 3 или 5 камбанки. По цвят са бели (Орфеевия цвят) и имат лилави оттенъци.
Цветето е свръхчувствително. Ако облак премине пред слънцето и сянка пропълзи по него, то мигом и видимо свива цветчета. А щом сянката премине и слънцето изгрее пак, Орфеевото цвете се разпуска, разтваря – сякаш поглъща светлината. То е като стих и музика – сътворено от родопската природа, същата, която роди и Орфей.
Пресадих го и проверих дали наистина издържа. Вече от 20 години го имам – посадено от мене на скала. Когато го поливам с вода, то пие като жадниче, на глътки. В основата си има извита чаша от зелени листа. Сякаш не е само цвете, а бленуваща душа.
Това цвете е най-лековитото и най-красивото. Дълго се рових, докато установя, че през вековете то е имало 6 различни имена: китара, стирака, шап, родопски силивряк, хаберлея родопензис, Орфеевото цвете.
Древните траки са знаели лечебните свойства на растението. В книгата си Магическа ботаника Орфей е предал знанията си на посветените.
Столетничката Албена Чуралска от село Водни пад е съхранила народната памет за Орфеевото цвете. Но тя го нарича “Шапива билка”, защото с тази билка са лекували добитъка от болестта шап. Ето какво говори тя за цветето: “Отколе старите люде тросили шапива билка. С нея закичвахме люлките – да не урочасат децата, болка да ги не находо, млогу да живот. Закичваха се и понниците – да се множи и не крати хайванете (добитъка). С шапива билка и с други цветя се виеха китки. Момине скришом правеха китки за изгори. И скришом ги даваха на избраника си, та вечна да е любовта им.”
В Египет и Родопите са знаели за ароматотерапията и благовонията. На растенията има божествени знаци като йероглифи, чрез които се открива коя билка каква болест лекува. Ето защо болните животни, без да имат никакви знания, откриват тези билки за болестта си (кон, куче, крава, коза, овца). Излиза, че животните при болест могат да разкодират божествения знак върху растението и сами откриват лечебната билка. И човекът, като върви по пътя на животните, може да разкодира тези божествени лечебни знаци. По този път вървеше и сляпата ясновидка Ванга.
Чрез растенията, животните и птиците, ние, човеците, ще се доближим до Божествената природа.
Втората експедиция за Орфеевото цвете е била през 1834 г. от унгарския ботаник Емерих Фривалдски. Той открил това цвете по поречието на Чая, край Бачково. И е записал: “Най-интересни растения се получиха от планинската верига между Родопите и Станимака (Асеновград). Тука между новите и редки видове се намери и онзи вид растение, което през 1835 г. нарекох Родопей хаберлея, в чест на моя учител, отличния ботаник Хаберлей Кароли.” По-късно науката преобръща двете думи и цветето се нарича Хаберлея родопензис.
Цветето обича варовитите места и скалните пукнатини. То обича и високата въздушна влага. В трактата си За реките Псевдоплутарх (III век) пише: “И в планината Пангей се ражда едно растение, наречено китара, поради следната причина. Жените, след като разкъсали Орфей, хвърлили частите му в реката Хебър (Марица). Главата му по волята на боговете приела образа на змей, а лирата му по желание на Аполон се превърнала в звезда. От течащата му кръв се родило растение, наречено китара. Когато се празнували Дионисовите празници, то издавало звук на китара.”
Орфеевата пентаграма е графичният образ на Орфей и орфизма, родопската пентатоника е нотният знак на Орфей и орфизма, а Орфеевото цвете е спомен за кръвта и музиката на Орфей. Това е музиката на обичта.
НИКОЛА ГИГОВ
Понеже е вече сезонът на Зюмбюла, а е и едно от любимите ми цветя, заслужава поне малко нашето внимание скъпи любители/ки на цветята.
Зюмбюл (Hyacinthus)
(http://farm1.static.flickr.com/187/381114687_482ae53140.jpg)
Зюмбюлът е едно от най-популярните и най-обичани цветя в българския двор.
Наречен е на името на прекрасния юноша Хиацинт от гръцката митология.
Зюмбюлът (Hyacibthus orientalis) е едно от най-разпространените многогодишни луковични растения. Той е с прости кичести камбанковидни цветове, които имат силен приятен аромат. Разположени са в плътни или рехкави гроздовидни съцветия и са различно оцветени - бели, жълти, розови, червени, сини и пр. Добре развитият зюмбюл трябва да има най-малко 12 цветчета на цветоносното си стъбло, които може да достигат и до 50. Листата са широколинейни, сочни, лъскави, на върха слабо заострени.
Народите от Западна Европа са го внесли от Западна Азия преди повече от три столетия и веднага са започнали да го подобряват. Днес съществуват множество соротве, отличаващи се от оригинала с едрите си съцветия и цветове и нежните и разнообразни багрите – сини, виолетови, бели, розови, морави...
Цъфти от края на март до май. Достига 20-30 см височина.
Зюмбюлите дават семена, но се размножават по вегетативен начин – чрез отделяне на дребните луковички. При някои сортове обаче размножаването става твърде бавно, понеже се образуват много, но дребни луковички. Затова използвайте малка хитрост – преди засаждането цепнете дъното на старата луковичка кръстообразно. Засаждането трябва да стане през есента.
Зюмбюлът не е придирчиво цвете – той може да расте и на слънчеви места, и на полусянка. Добре е луковиците му да се изваждат всяка година след прецъфтяването и веднага да се засаждат на ново място, като се заравят с около 12 см пръст.
След засаждането разхвърляйте върху насаждението едра слама или листа от дървета. Те ще ги предпазят от измръзване през зимата.
Освен като градинско цвете, можете да използвате зюмбюла и за получаване на цвят вкъщи още през зимaтa.
източник:
http://zeleno.bg/bg/articles/172-zyumbyul.html
Ето и легендата:
Легенда за зюмбюла
През ранна пролет, когато снегът все още не се е разтопил, на повърхността на земята се появяват стъблата на зюмбюла. Сините, белите или розовите съцветия били известни на човека още преди 2-3 хиляди години. В древна Гърция зюмбюлът наричали цвете на тъгата. Според преданието зюмбюлът носи названието на равния по красота на боговете момък Хиацинт. Заедно с бог Аполон двамата другари безгрижно ловували и спортували. Веднъж по време на състезание по хвърляне на диск Хиацинт бил смъртно ранен. Юношата с всяка измината минута побледнявал, очите му потъмнявали. Главата като венче на полски цветец клюмвала все по-ниско и по-ниско. Аполон здраво държал в ръцете си умиращия Хиацинт, а сълзите му падали върху окървавените къдрици. Разделяйки се със своя другар, той тихо прошепнал: "Ти винаги ще живееш в сърцето ми, прекрасни Хиацинт! Нека споменът за тебе остане вечно в душите на хората!". След смъртта на юношата от кръвта му израснало прекрасно цвете. То и до днес краси нашите градини.
Източник: http://bloomflowers.blogspot.com/2009/02/blog-post_12.html