Смърт от глъбините
Най-вероятно не астероидите, а убийствената горещина и отровните газове от разлагащите се обитатели на океаните са били причина за повечето от масовите измирания в миналото. Дали и сега Земята отново се е устремила към подобен парников свят?
Накратко
♦ При повечето масови измирания през последните 500 милиона години е унищожавана повече от половината от земния живот.
♦ Една от тези катастрофи, при която между другото са измрели и динозаврите, би трябвало да се дължи на падането върху Земята на астероид. За другите досега няма убедително обяснение.
♦ Нови находки на фосили и геохимични данни сочат за съществуването на екологичен механизъм, който е предизвикал повечето от по-големите и вероятно някои по-малки масови измирания: Като последица от силно глобално затопляне лишените от кислород океани са отравяли въздуха с отровен сероводород.
------
Философът и теоретикът в научната област Томас С. Кун твърди, че научната конструкция на идеите има същото поведение като живите организми: Вместо да се развиват бавно и постепенно, те преминават през дълги фази на стагнация, прекъснати от редки революции, при които всеобщо призната теория внезапно бива заменена от нова „парадигма" - нещо като аналог на изчезването на господствалите дълго време на Земята динозаври и възхода на бозайниците.
Тази характеристика с особена сила важи за изследването на причините и последствията от масовите измирания. При тези периодично настъпващи биологични сривове са измрели голяма част от живите организми на Земята. След това всичко се е променяло из основи.
След като в края на XVIII век палеонтолозите откриха в земната история на тези епизоди на масови измирания на определени видове, те предположиха, че причините за тях са процеси, протичали в продължение на големи периоди от време и предизвикани от изменение на климата или фази на активна вулканична дейност. Но през 1980 г. се получи смяна на парадигмата на Кун, когато геологът Валтер Алварес и неговите сътрудници от Калифорнийския университет в Бъркли представиха прословутото измиране на динозаврите преди 65 милиона години като резултат от внезапна екологична катастрофа, причинена от падането на астероид на Земята.
През следващите десетилетия идеята, че „бомба" от Космоса е изличила голяма част от живота от лицето на Земята, намира все повече привърженици по цял свят. Мнозина изследователи дори решиха, че поне три други от общо петте големи измирания са причинени от паднали космически тела. Холивудски хитове като „Армагедон" и др. популяризираха тази идея сред обществеността.
В момента сме пред прага на нов срив във възгледите по отношение на масовите измирания в древността. Повод за това са нови геохимични доказателства в скалните слоеве, в които катастрофите са се отразили стратиграфски. Най-голямо вълнение предизвиква откриването на органични биомаркери. Под това се разбират химични остатъци от малки форми на живот, които по правило не оставят фосили.
Според новите данни ударите с големи астероиди или метеорити са причина само за една част от масовите измирания. В повечето случаи обаче, изглежда, Земята сама се е превърнала в най-страшния враг на живота - по начин, какъвто никой досега не си е представял. Това, което предизвиква най-голямо безпокойство е, че човешката дейност днес би могла отново да застраши биосферата.
Основа за създаването на теорията за ударите с космически тела бе откриването на иридий, който се е отложил в необичайно висока концентрация в слой прах, маркиращ границата между кредата и терциера. От количеството на този елемент, който на Земята е изключително рядък, но в извънземните скали се среща доста често, Алварес заедно с баща си - физикът Луис В. Алварес, както и ядрените химици Хелън Мичъл и Франк Асаро заключават, че преди 65 милиона години астероид с диаметър около 10 км е паднал върху Земята. Екологичните последствия от този удар унищожили повече от половината от всички растителни и животински видове.
Десет години по-късно е открито и мястото, където е паднал предполагаемият астероид: Кратерът Чиксулуб пред полуостров Юкатан в Мексико. Откриването му разпръсна и последните съмнения, че на господството на динозаврите е бил сложен край с гигантски фойерверк. Същевременно се поставя въпросът, дали и другите известни масови измирания също са били причинени от удар с астероиди. Пет пъти през последните 500 милиона години повечето земни форми на живот просто преставали да съществуват.
Първото масово измиране е през края на ордовика преди около 443 милиона години. втората такава катастрофа е била преди 374 милиона години в края на девона. В края на перма преди 251 милиона години най-голямото масово измиране поразява деветдесет процента от морските обитатели и седемдесет процента от растенията и животните (дори и насекомите) на сушата. Друго голямо масово измиране има преди 201 милиона години в края на триаса. През петото и последно измиране преди 65 милиона години изчезват динозаврите.
В началото на 90-те години Дейвид Рауп в книгата си „Измрели. Случайност или Провидение?" допуска, че причина за тези масови измирания може да се окажат ударите с астероиди. Доказателствата за подобен сблъсък с астероид през прехода между кредата и терциера са убедителни. Освен кратера Чиксулуб и необичайния иридиев слой има още множество срещащи се по цял свят следи от удара като увредени кварцови кристали и деформирани от ударните вълни скали. Химическите анализи на стари седименти документират бързи изменения в състава на земната атмосфера и на климата като последица от въздействието.
ПОРЕДИЦА ОТ СБЛЪСЪЦИ С НЕБЕСНИ ТЕЛА?
За някои от другите масови измирания уликите по онова време също сякаш сочеха към Космоса. Още в началото на 70-те години геолози откриха тънък слой иридий, свързан с масовото измиране в края на девона. През 2002 г. множество открития независимо едно от друго доказаха сблъсъци с астероиди на границите на перма/триаса и триаса/юрата. В скалните слоеве от горния триас са открити малки следи от иридий. По отношение на перма основната улика представляват фулерените, в чийто подобен на футболна топка въглероден „кафез" са уловени извънземни газове.
Затова много от учените смятаха, че най-вероятно астероиди или комети са причинили четири от петте масови измирания. Изключение правеше само голямото измиране в края на ордовиция. Тази катастрофа учените приписваха на звезда, която експлодирала недалеч от Слънцето.
По-точният анализ на данните в последно време обаче показа някои несъответствия. Така например прецизни изследвания на фосили показаха, че масовите измирания в края на перма и през триаса са продължили в течение на стотици хиляди години. Същевременно нови знания за силното колебание на съдържанието на въглероден диоксид в атмосферата след това дадоха повод за заключения, че биосферата е била подложена на продължителна серия силни въздействия, а не само на един-единствен катастрофален удар.
Масовото измиране на границата креда - терциер показва, че ударът на голямо небесно тяло прилича на унищожително земетресение, което изравнява с лицето на земята голям град. Катастрофата настъпва внезапно, разрушава всичко, но не продължава дълго. Само няколко дни по-късно започва новият; живот. При явлението през креда-терциера бързото темпо на разрушение и последващо възраждане се отразява както в данните от изотопите на въглерода, така и в последователността на фосилите.
За доказването на последното на учените бе необходимо повече време. Внезапното измиране на границата креда-терциер може ясно да се открие при най-малките и най-често срещани фосили - планктон и спори на растения. Колкото по-големи обаче са били видовете, толкова по-дълго е траело измирането им.
Постепенно палеонтолозите започват да разбират, че тук вероятно става дума за заблуда. Впечатлението за масово измиране се създава очевидно поради факта, че големите фосили са много редки в повечето изследвани почвени и скални слоеве. Палеонтологът Чарлз Маршал от Харвардския университет в Кеймбридж, Масачузетс разработва нов метод за статистически анализ на разпространението на фосилни останки. Методът на вероятността показва дали определен вид е измрял в даден период от време или не е, и дори от редки фосили извлича максимум информация.
През 1996 г. Маршал изпробва системата си при стратиграфски профили на границата на креда-терциер заедно с Питър Уорд, професор по геология във Вашингтонския университет в Сиатъл. Разгледани са специално откритите в Европа амонити. Тези мекотели с черупки, подобни на тези на охлюв, които са сродни със съвременния Nautilus, се срещат най-често сред по-големите фосилни морски животни. Дълго време се смяташе, че тяхното измиране е било продължителен процес. Сега обаче се оказва, че то може да се сравни с внезапното измиране на границата на кредата и терциера.
При по-ранните измирания аналогични изследвания, проведени от различни учени, дават друга картина. Изследвания на скални слоеве от морска и неморска среда от края на перма и терциера показват данни за бавно измиране, което при стратиграфската граница достига кулминация.
Същото се отнася и до разпределението на въглеродните изотопи - друг признак за скоростта на измиране. Въглеродът има три изотопа, които се различават по броя на неутроните в ядрата си. Мнозина познават изотопа С-14, защото неговият период на полуразпад често се използва за датиране на фосилни скелети или стари седиментни проби. За продължителността на процеса на измиране обаче меродавно е съотношението между изотопите С-13 и С-12, тъй като то отразява как се е развивал растителният свят през въпросния период. Чрез фотосинтезата това съотношение значително се измества.
С помощта на слънчевата енергия растенията произвеждат от въглероден диоксид С02 и вода органични съединения, които служат за изграждане на техните клетки или като енергиен източник. Предпочитан е С02 с изотоп С-12, защото поради по-малката си маса той реагира по-лесно от молекулата с тежкия С-13. При наличие на много растителност - независимо дали под формата на микроби, извършващи фотосинтеза, на реещи се в морето водорасли или по-висши растения на сушата, в атмосферата остава по-голямо количество С-13 и делът му в С02 във въздуха нараства.
Съотношението между изотопите на въглерода от времето преди, по време и след дадено масово измиране дава надежден индикатор за това, как не е променил количествено растителният свят както на сушата, така и на морето. Съответната графика за измирането на границата на кредата и терциера е ясна. Практически с отлагането на слоя, който съдържа минералогично доказателство за удара на небесното тяло, делът на С-13 драстично е спаднал, скоро обаче отново се покачва. Това говори за внезапно измиране на растителността и бързо възстановяване - в съответствие с честотата на фосилите от по-големи растения и микроскопично дребен морски планктон. И двете групи са претърпели тежки поражения при масовото измиране в края на кредата - началото на терциера, но след това бързо са започнали отново да се размножават.
КАТАСТРОФИ НА ПОРЦИИ
За разлика от това въглеродните профили, които са изследвани през 2005 г. за перма и за триаса, показват съвсем различна съдба за растенията и планктона през двете фази на измиране. В двата случая многократни измествания на дела на изотопите, които са продължавали през периоди от 50 000 до над 100 000 години показват, че растителността е намалявала силно, после се е възстановявала и отново почти е измирала.
За да се получи подобен модел, трябва през период от няколко хилядолетия астероиди да са се сблъсквали със Земята. Липсват обаче минералогични доказателства за серия от удари през въпросните периоди. Вместо това новите изследвания пораждат съмнения, дали тогава изобщо е имало сблъсъци с космически тела. Няма никакви научни доказателства за такива колизии освен доклада, според който слоеве от горния перм съдържали фулерени, изпълнени с извънземен газ. Също така няма съгласие дали кратери или езера в Австралия или под антарктическия лед, които би трябвало да са се получили в резултат от предполагаемия удар, всъщност на са обикновени естествени образувания. Откритият в горния триас иридий е в толкова малка концентрация, че би могъл да свидетелства за сблъсъка с малко космическо тяло, но не и със скален къс с диаметър километри, който - както това е станало на границата на кредата с терциера - е унищожил почти напълно живота на Земята.
Ако тези масови измирания не са били причинени от космически бомби, какво ги е предизвикало? Напоследък има признаци, че Земята сама може почти напълно да унищожи своите обитатели и го е правила многократно в миналото.
Преди около пет години малка група геолози и органични химици започнаха да изследват екологичните условия в критичните моменти от земната история. Идеята бе да се екстрахират органични останки от стари слоеве, за да се открият по този начин „химични фосили". Някои живи същества оставят устойчиви органични молекули, които надживяват разпада на техните тела и се запечатват в седиментните слоеве. Тези така наречени биомаркери могат да служат за доказателство за някогашните форми на живот, които не са оставили скелетни фосили. Това важи например за едноклетъчните. От някои видове микроби се запазват следи от липиди (мазнини и подобни на мазнини вещества) от клетъчните им мембрани, които могат да се открият с нови методи на масовата спектрометрия. Молекулите могат да бъдат разделени по тяхната маса и идентифицирани.
БИОМАРКЕРИТЕ ПОКАЗВАТ НАЛИЧИЕТО НА МОРЕТА БЕЗ КИСЛОРОД
Първоначално търсенето се концентрира върху търсене на биомаркери в скалите, образували се по времето, когато на Земята все още не е имало животни и растения. Целта е да се установи при какви условия се е формирал животът на планетата ни. През последните години обаче учените анализират все повече скални проби от граници между слоевете, при които е имало масово измиране на видове. За огромна изненада получените данни говорят, че тогава - с изключение на прехода между кредата и терциера - океаните отново са се върнали в същото лишено от кислород състояние, както преди възникването на растения и животни на планетата ни.
Сред откритите биомаркери са останки от безброй извършващи фотосинтеза зелени серни бактерии. Днес тези микроби живеят заедно със своите роднини - фототрофните серни пурпурни бактерии, във води без кислород в глъбините на езерата и в Черно море. Като източник на електрони за фотосинтезата те използват вместо вода газообразен сероводород (H2S), който за повечето останали организми е отровен, и го превръщат в сяра. Огромното им количество във времена на масово измиране сочат нов подход към причината за тези катастрофи.
Отдавна беше известно, че по времето на големите измирания океаните са съдържали по-малко кислород от днес. Причината за това обаче не беше достатъчно изяснена. Мащабната вулканична дейност, каквато се забелязва по време на повечето масови измирания, би могла да предизвика увеличаване на концентрацията на С02 в атмосферата и по този начин силно глобално затопляне. Дълго време това бе алтернативна теория на теорията за сблъсъците с астероиди. Въздействията на вулканизма обаче не изясняват напълно защо в края на перма в моретата масово са измрели живите организми. С това трудно може да се обясни и измирането на растенията на сушата, защото те всъщност би трябвало да се развиват по-добре при увеличена концентрация на С02 в атмосферата и по този начин да преживеят фазата на затопляне.
Биомаркерите в морските седименти от края на перма и от най-младите скали на триаса съдържат химически доказателства за разцвет на консумиращите H2S бактерии във всички океани. Тези микроби могат да живеят само в безкислородна среда, но се нуждаят от слънчева светлина за фотосинтезата. Откриването им в слоеве, които представляват отложенията в плитките морета, е признак, че близките до повърхността води на океаните в края на перма са били безкислородни и наситени с H2S.
РАЗРУШАВАНЕ НА ОЗОНОВИЯ СЛОЙ
Съвременните морета съдържат кислород в достатъчна за поддържане на живота постоянна концентрация от повърхността до дъното, тъй като водата поема газа от атмосферата и го транспортира в дълбочина чрез циркулационни течения. Само при необичайни условия като тези в Черно море от дълбочина от около 150 м надолу водата вече не съдържа кислород, а е наситена с H2S, така че там виреят редица организми, които не могат да съществуват в кислородна среда.
Живеещите на голяма дълбочина анаеробни микроби произвеждат постоянно големи количества серен диоксид, който се разтваря в морската вода. С нарастването на концентрацията си H2S се издига нагоре, където в крайна сметка се „среща" с кислорода. Той от своя страна дифундира надолу. Появява се граничен слой, наричан хемоклин.
Разположението на този слой, разделящ богатата на кислород вода от тази, наситена със сероводород, остава стабилно, докато не настъпи смущение в равновесието. Тук по правило живеят зелените и пурпурните серни бактерии, които получават отдолу сероводород, а отгоре - слънчева светлина.
При намаляване на концентрацията на кислорода в океаните условията за живеещите в дълбочините анаеробни бактерии стават, естествено, по-благоприятни, така че те започват бурно да се размножават и да произвеждат все по-големи количества сероводород. Учените Лий Къмп и Майкъл Артър от Пенсилванския Държавен университет в Юнивърсити парк изследваха с компютърен модел такава безкислородна фаза. В резултат получиха, че когато концентрацията на H2S в дълбоките водни слоеве достигне критична стойност, хемоклинът може внезапно да се издигне на повърхността. Тогава морето се превръща в смърдяща клоака, от която бълва отровен сероводород и отравя атмосферата.
Според изчисленията на учените сероводородът, който при подобни условия е бил произвеждан в края на перма, трябва да е бил достатъчен, за да предизвика масово измиране както в океаните, така и на сушата. Това обаче не е всичко. Както показват моделите на Александър Павлов от Аризонския университет в Туксон, сероводородът е атакувал и озоновия слой, който предпазва живота на Земята от ултравиолетовото лъчене.
Действително фосилни спори от Гренландия показват разрушаване на този слой в края на перма. Малформациите при тях свидетелстват, че в продължителен период от време са били изложени на въздействието на ултравиолетово лъчене. По същата причина, както показаха изследванията, днес под озоновата дупка в Антарктида намалява биомасата на растителния планктон. Ако обаче се разруши основата на хранителната верига, рано или късно са засегнати и формите на живот на по-високите нива.
Според преценките на Къмп и Артър в края на перма от океаните в атмосферата достига количество сероводород, което е над две хиляди пъти повече от това, което днес изхвърлят съвременните вулкани. Така газът достига в атмосферата концентрация, при която е смъртоносен за множество животни и растения. Това важи с още по-голяма сила при затопляне, тъй като с увеличаване на температурата се засилва и отровното му действие. Други по-големи и по-малки измирания са ставали през време на кратки интервали на глобално затопляне. За тях е виновна вулканичната дейност.
Приблизително по времето на големите измирания е имало и изключително активна вулканична дейност. Тогава са се изливали огромни количества лава, която покривала хиляди квадратни километри от сушата или морското дъно. Освен това са изхвърляни изключително големи количества вулканични газове - основно въглероден диоксид, но и метан, които предизвикали бързо глобално затопляне. Действително, както показва анализът на съответните изотопи на въглерода в съответните слоеве, в края на девона, на перма и на триаса и през ранната юра, в края на палеоцена и в други периоди, през които е имало масови измирания, малко преди това концентрацията на въглероден диоксид в атмосферата се е увеличавала и се е задържала на това ниво в продължение на стотици хиляди до няколко милиона години.
НИТО ЕДНА ФОРМА НА ЖИВОТ НЕ Е БИЛА ПОЩАДЕНА
От решаващо значение обаче е било въздействието върху океаните. Топлата вода поглъща по-малко кислород от въздуха. Това е благоприятствало безкислородните условия в морето. Така анаеробните дълбоководни бактерии са се развивали по-добре и са произвеждали повече H2S, който се издигал нагоре. Най-напред и най-сериозно са били засегнати дишащите кислород живи същества в океаните. За извършващите фотосинтеза зелени и пурпурни серни бактерии условията за живот на повърхността на безкислородното море обаче са били идеални.
Тъй като сероводородът задушил живите организми на сушата и увредил предпазния озонов слой на Земята, нито една форма на живот не е била пощадена. Хипотезата на Къмп свързва масовите измирания в моретата и на сушата. Вулканичната дейност и увеличаването на концентрацията на въглеродния диоксид може да са предизвикали и двете. Тази теория обяснява също, защо например в стари находища от края на перма се открива сяра, което е твърде необичайно. Обстоятелството, че както океанът, така и атмосферата са били отровени, обяснява защо след масовите измирания животът се е възстановявал твърде бавно.
Интересното е, че учените още преди приписваха не толкова масовото измиране в края на палеоцена преди 54 милиона години на липсата на достатъчно кислород в океаните поради временно глобално затопляне. Ако разгледаме обсъжданите тук многобройни случаи, явно екстремните измирания, причинени от парниковия ефект, представляват повтарящ се характерен за Земята феномен.
Това поставя въпроса, дали видът ни е застрашен от този механизъм. Онова, което се е случвало многократно в миналото, може да се случи и днес. Все още изчисленията, колко бързо се е увеличавало съдържанието на въглероден диоксид в атмосферата по време на масовите измирания в миналото, са доста неточни. Но са известни граничните стойности, след които се е стигало до катастрофа.
По време на температурния максимум в късния палеоцен концентрацията на въглероден диоксид в атмосферата е била малко под 1000 ppm (части за милион - part per million), през триаса - малко повече. Днес при 385 ppm, изглежда, че не сме застрашени. Ако обаче тази стойност, както се предвижда, расте с две или дори три ppm годишно, в края на следващия век ще достигнем до 900 ppm. Тази стойност наистина крие опасност от възникването на безкислородни условия в океаните. Колко време ни остава до ново, предизвикано от парниковия ефект масово измиране? Не бива да допускаме да се стигне дотам.
По материали от чуждестранния печат
ВНТ
Не съм рекламен агент и нямам нищо общо, но препоръчвам списание Вселена наука и техника