www.capital.bg (http://www.capital.bg)
Латиномарш вляво - Червената вълна в Южна Америка дразни САЩ и плаши чуждестранните инвеститори
Те наричат себе си оста на доброто и поставят САЩ в ролята на лошия и злия.
Вероятно в други времена съюзът между затънал в петродолари устат революционер във Венецуела, застаряващ диктатор в Куба и облечен в пуловер боливийски лидер от индиански произход трудно би успял да привлече вниманието на света. Днес обаче с високите цени на суровините, левият завой в Латинска Америка и появата на авторитарни популисти с вкус към ресурсен национализъм няма как да не предизвика загриженост във Вашингтон и международните финансови кръгове.
По-голямото и по-малкото зло
На този фон вторият тур на президентските избори в Перу на 4 юни се превърна в битка с глобален залог. Донякъде парадоксално стратезите в Белия дом са принудени да стискат палци за победа на Алан Гарсия - човек, когото в. New York Times определя като „забележително безотговорен и корумпиран“. Управлението на Гарсия между 1985 и 1990 г. е белязано от икономическа разруха, национализация, достигаща 7000% инфлация, преустановяване на плащанията по външния дълг и мащабна престъпност. По всички политически стандарти Гарсия е ляв популист, който обещава засилена държавна намеса в икономиката и увеличаване на данъците на добивните компании, които трупат „прекомерни печалби“.
Единствената причина подобен кандидат да печели ако не симпатии, то поне неохотна подкрепа във Вашингтон е, че алтернативата е още по-стряскаща. Съперникът на Гарсия беше Олянта Умала, бивш офицер от армията, проповядващ борба срещу американското влияние, анулиране на споразумението за свободна търговия със САЩ, легализиране отглеждането на кока, както и заставяне на мултинационалните компании да „плащат за експлоатирането на богатствата, които бог е дал на всички перуанци“. Това прави Умала перфектното ново попълнение на „оста на доброто“.
Гарсия, от друга страна, при всичките си недостатъци е един от малкото южноамерикански политици, които публично критикуват Чавес и амбициите му за доминация в региона.
Чавес и неговата команда
До неотдавна малцина възприемаха насериозно управляващия вече седем години Чавес. Наскоро обаче американското списание Time дори го включи в последната си класация на 100-те най-влиятелни личности в света. Неговата мечта подобно на идола му Симон Боливар да създаде властови блок в Латинска Америка печели все повече последователи. За разлика от времето на Боливар този път външният враг са не испанските колонизатори, а капиталистическият империализъм на американския президент Джордж Буш, по думите на Чавес.
По ирония на съдбата Вашингтон е в деликатната ситуация да търси баланс между петролните си нужди и нарастващата загриженост от политиката на Чавес. Колоритният радикал не само превърна словесните атаки срещу Буш в национален спорт във Венецуела, но и се издигна до статута на емблема за левите и антиглобалистите. Мощната комбинацията от идеология, пламенна антиамериканска реторика и рекордни петролни приходи осигуриха на Чавес далеч по-голяма тежест на дипломатическата сцена от обичайната за лидер на средноголяма латиноамериканска държава.
Едно от последните доказателства за нарастващото влияние на Чавес е неотдавнашната национализация на газовата индустрия в Боливия. Боливийският лидер Ево Моралес, бивш производител на кока и първият южноамерикански държавен глава от индиански произход, е сред най-горещите последователи на Чавес. След като в речта си при встъпване в длъжност издекламира „Да живее коката и долу янките“, за краткото си, близо петмесечно, управление Моралес съумя да привлече повече медийно внимание, отколкото който и да било друг президент на най-бедната латиноамериканска държава.
По отношение на национализацията на енергийните ресурси Моралес определено излезе крачка пред Чавес. Венецуелският лидер в последните години на няколко пъти повиши данъците на чуждестранните компании, застави ги да подпишат нови, по-неизгодни за тях договори за правото на разработване и собствеността върху находищата и дори завзе две малки нефтени полета, предоставени на френската компания Total и италианската Eni. Въпреки това тактиката на Чавес за повишаване на петролните приходи в бюджета е по-рафинирана от радикалния хазартен ход на Моралес.
Ресурсният национализъм се разпростира и сред южноамериканските лидери, които не декларират публична подкрепа за Чавес. В средата на май Еквадор стана поредната държава в региона, която безцеремонно изгони чуждестранен инвеститор.
Завземането на природните богатства в името на народа може и да носи политически ползи и краткосрочно увеличаване на бюджетните приходи, но в дългосрочен план загубите са значителни. Управляваните от държавата енергийни компании най-често са неефективни и страдат от липса на инвестиции, тъй като правителствата се стремят да получат от тях възможно най-много средства. В резултат на това производството на петрол във Венецуела все още е под нивата от началото на управлението на Чавес. Боливия пък не разполага с технологиите и специалистите за производството на газ и ако западните компании се оттеглят, този ключов за икономиката на страната сектор може сериозно да пострада.
Аргументът на популистите - че с връщането на държавния контрол върху природните ресурси ще помогнат на бедните и онеправданите, не се доказва на практика. Според Чавес за седемте години на управлението му делът на бедните в страната е паднал от 50% на 37%. Независими анализатори се съмняват в достоверността на тези данни, но щедрите социални програми предполагат, че известен спад на бедността наистина има. Предвид високите цени на петрола обаче, които от 1998 г. насам са довели до четворно увеличаване на бюджетните приходи, би било странно, ако нямаше. Проблемът е, че инициативите на Чавес като безплатно здравеопазване (за което помагат 20 хил. кубински лекари), субсидирана храна за бедните, вечерно училище за необразованите и други подобни са с краткосрочни ползи и зависят изцяло от нефтените приходи. Ако цените паднат, кубинските лекари вероятно ще си тръгнат, хранителните помощи ще спрат, а Венецуела ще си остане същата държава с недостатъчни болници и жилища, липсващи специалисти, неефективни публични услуги и лоша инфраструктура. „Във Венецуела казваме, че нямаме лоши и добри президенти. Имаме президенти, които печелят от високите цени на петрола, или такива, които страдат от ниските цени на петрола. Чавес е като човек, който печели от тотото, пропилява печалбата и накрая е по-беден отпреди“, казва Хулио Борхес, един от опозиционните претенденти за поста на Чавес на президентските избори през декември. Същото може да се каже и за останалите ресурсни популисти в региона.
Нюанси на червеното
Лявата вълна в Латинска Америка включва различни идеологически и управленски стилове и политическата карта на региона е оцветена в различни нюанси на червеното, вариращи от пурпурно до бледорозово. Условно левите лидери на континента могат да бъдат разделени в две категории. В едната влизат умерените социалдемократи като Мишел Бачелет в Чили, Табаре Васкес в Уругвай и Луиш Инасио Лула да Силва в Бразилия. Победата на Лула да Силва на изборите през 2002 г. предизвика паника на финансовите пазари. Управлението му, колкото и да е критикувано, обаче доказа, че левите лидери в региона могат да провеждат стабилна политика, съчетаваща социалните акценти с разумно финансово управление.
Втората група включва радикалните леви популисти като Чавес и Моралес. Агресивната кампания на Чавес за разпространяване на влиянието му в региона включва активна подкрепа (в някои случаи не само словесна, но и финансова) за определени кандидати на предстоящите в редица страни избори. В Перу фаворитът на Чавес бе Олянта Умала, предпочитаният кандидат за президентските избори в Мексико на 2 юли е крайнолевият популист Анрес Мануел Лопес Обрадор, а на вота в Никарагуа през ноември подкрепата е за завръщането на власт на някогашния враг номер едно на САЩ в региона - сандиниста Даниел Ортега.
Проучванията на общественото мнение в Перу и Мексико обаче наскоро показаха, че вмешателството на Чавес не се харесва на избирателите и може да има обратен ефект върху шансовете на подкрепяните от него кандидати. Дори в Боливия вече се чуват недоволни гласове, че страната се е превърнала в колония на Венецуела. Очарованието на чавизма, оказва се, не е универсално и това е добра новина за един континент с бурна история, където краят на авторитарните и популистки режими обикновено идва със звън на оръжия и проливане на кръв.