(http://1.bp.blogspot.com/_2FYEOXmMINc/TFmeP-EyTgI/AAAAAAAAACo/q7gdtQ6oPYU/s1600/Cover+July+31-2.jpg)
Една нова стара книга...
Представяме ви една нова, много стара книга. Тя е написана еони преди авторът й да се роди. Всяка книга, както и тази, виси в пространство-времето като вероятен шаблон. Просто чак сега се осъществява скачавнето, в което като два космически кораба, съзнанието на този автор се среща с информацията, която може да почерпи...
Той бръкна в много кошери с мед и в много тоалетни с лайна, в които вие нямаше как да бръкнете и мина през огън и вода, за да можете да намерите тук нещо, което би ви вдъхновило, без да се налага сами да се жилите или цапате...
Никой не ви ангажира да правите от тази книга идеология или нова религия. Работейки с текста, нито за миг не сте обвързани с него или автора му по какъвто и да е начин и имате пълната свобода да реагирате както пожелаете. Да харесвате, да не харесвате, да се дразните, да се обиждате. Да играете театрите и драмите, които обикновено сте свикнали да играете.
Тази книга не е написана с нарцистичната цел да харесате автора й. Макар причината да е чисто егоистична, защото той просто флиртува със своите илюзии и фантазии и ги подлага на тест още веднъж, пишейки всичко това. Той сам се оглежда в написаното и от една малко по-различна позиция писането е едно смаляване на този автор и реализирането му като прашинка в необятния Космос.
Този автор е камикадзе и ако искате, чрез тази книга можете да станете свидетели на публичното му самоубийство...
˙·•● СЪДЪРЖАНИЕ ●•·˙
1. Послание към читателя
2. Проблемът на човека: дух срещу тяло
3. Поведенчески матрици:
- Имам мнение по въпроса!
- Морал
- Навик
- Вина
- Култ към тялото
- Свободният роб
4. Ориентиране в парадигмата на полярностите
5. Религия
6. Гуру културата
7. "Аз правя" и "Случва ми се" или... Пусни си фиша!
8. Истина и реалност
9. Космос
10. Материята на космоса
11. Време и пространство
12. Измерения и плътности
13. Петте човешки тела
14. Петте стадии на човешкото съзнание
15. Съзнание
16. Богът – Аз
17. Кой кой е в пъзела
- Извънземни
- Нов световен ред
18. Космически закони
19. Матрицата на 10-те илюзии
20. Неорганизирани мисли (вместо епилог)
Откъс от Главата
ПОВЕДЕНЧЕСКИ МАТРИЦИ
ИМАМ МНЕНИЕ ПО ВЪПРОСА!
...Вярата е абсолютно безсмислено, емоционално убеждение, неподатливо на корекция или резонно обяснение. Всеки има своите дребнави, жалки вярвания относно почти всяка абсурдност и това е, защото човек е неспособен да знае каквото и да било истински, освен установените факти във видимия свят край него. Презумпцията е предварителна и валидна само докато някой е разбрал, установил нещо; тя е податлива на рационални аргументи и се нуждае от поправка. Във всеки домейн на живота има авторитети, но техните спекулации и предположения не са достатъчни за някакъв окончателен пример за логичност. Логиката, колкото и различна да е за конкретния индивид, е все пак едно от най-висшите качества, което всеки трябва да се стреми да развие. То е синтетичната, индивидуална интуиция на живота, придобита в множеството неговите инкарнации. Онази, която аз наричам вътрешен радар.
Неграмотността относно съществуванието е толкова огромна, че догматичните системи на теологията, спекулативните системи на философията и примитивните, хипотетични теории на науката са масово приети като задоволителни обяснения. Ако това не е достатъчно, можем да прибавим и така популярните напоследък ню-ейдж култове и конспирации, които се взимат от масите твърде сериозно. Всяко невъздържание от спекулации води до недоразумения, понякога дори непоправими недоразумения и ненужни отклонения от пътя ни. Когато спекулираме, предполагаме и си въобразяваме, че можем да направим извод, основан на доминиращата възможност, ние правим фатална грешка. Има безкрайно много идеи, които изглеждат вероятни, но това не ги прави автоматично верни. Ако се опитваме да правим твърди изводи на базата дори на 99% вероятност, ние правим грешка, защото този 1% в крайна сметка може да се окаже верният. Само помислете, колко научни, философски, религиозни, конспиративни и ню-ейдж теории сляпо биват възприемани и доминират в настоящия момент като факти, само защото ни е внушено, че „по всяка вероятност“ нещо е така. Разбира се, ние спекулираме ежедневно и това е естествен начин да търсим отговори, но когато се установим в твърда позиция, с помощта само на спекулации, това води до кристализииране на съзнанието в дадена система или вяра, която е по-всяка вероятност невалидна. И тогава спекулацията става по-скоро препятствие, отколкото инструмент за развиване на интелекта. В този ред на думи, трябва да си позволяваме да спекулираме, но да не разчитаме само на спекулациите като основен източник на информация. И най-вече, винаги да допускаме в сферата на нашето спекулиране нови идеи и теории.
Огромно количество научни „факти“ са основани на теории, които не са проверени лично и няма как да бъдат проверени лично. Квантовата физика например се крепи на крехките рамене на теории за вероятности. Или учените „знаят“, че нещо се случва на квантово ниво, но не могат да отговорят нито КАК точно, а най-вече, ЗАЩО се случва и над тези въпроси – „как“ и „защо“, могат само да теоретизират (разбирай – спекулират). Предположенията и теориите са базирани на някакви основни научни познания, но това не ги прави факт! Теорията е теория, не – факт, колкото и вероятна да ни се струва. Но човек развява теориите като знамената на истината, въобразявайки си, че ако знае дадена теория, той знае фактите. Това е фундаментална грешка, от която индивидът (шофьорът) трябва да се отърве. Опитът да надскочиш собствените си възможности не е възможен. А най-малкото полезен, ако искаш да знаеш факти и да разбулваш нещата, които умишлено са забулени.
Питагор например е забранявал на учениците си дори да задават въпроси по време на първите две години от обучението им в неговата школа. Опитът показва, че много интелигентни хора напълно се провалят да внедрят инак невероятно смелите си идеи в реалния свят. Теории, презумпции, спекулации, това са много хлъзгави пързалки, по които не един академичен и интелектуален ум се е изпързалял.
Вярата е като навика на някои деца да си смучат палеца. Подсъзнателно те винаги страдат от някаква несигурност и комплекс. В мига в който си налапат пръста, всичко е наред. Ако вярваме в нещо, се чувстваме сигурни, ако нямаме вяра, губим почва под краката си. Но вярата не е знание, ако не е продукт на личен експеримент. Вяра без опит е просто бягство от реалността. Хората вярват за свое успокоение. Защото това им дава покой за нещата, за които изпитват отчаяна нужда да знаят. Например за смъртта и дали има „нещо“ след нея. Мисълта е толкова обезпокоителна, че повечето хора напълно я игнорират. Да вярват в някакво съществуване post mortem*, им дава временен покой от тревожните мисли. Предполагам, това е естественото вътрешно убеждение, наследено от космическия ни произод, че животът не може да свършва със смъртта (никой не си дава сметка обаче, че по тази логика животът не може и да започва с раждането). Затова е много лесно хората да бъдат манипулирани и програмирани с религиозни и ню-ейдж доктрини. Заради болезнената им нужда да вярват в нещо. Вярват в зелените човечета, в политиците, в дядо Мраз, в Библията, в какво ли още не... Четенето на книги не е познаване на реалността. То е информация за експеримента на други хора или 90% фантазия. Дори и книгата да съдържа коректна информация, тя е валидна само за автора ѝ. Това не значи, че книгите не са прекрасен инструмент за развиване на интелекта, но просто не са магазин, от който можеш да си купиш факти. След четенето следва трудната част – личният експеримент.
Ако вярваме в нещо написано, то е защото нашите възприятия могат да си го представят, обяснят и сравнят с това, което вече знаем. Или четенето не е нищо друго, освен отражение на нашите собствени способности за възприятие. То не е личен опит и не води до никакви валидни заключения. Можем да повярваме в нещо, само ако можем да си го представим. А представата ни е неимоверно ограничена в сравнение с огромния свят, който не можем да видим и за който нямаме сетива. И затова вярата ни зависи изцяло от това, как възприемаме света. Ако описваме на един слепец зелена поляна с диви цветя и прехвърчащи разноцветни пеперуди, той не би могъл да има никаква реална представа, какво имаме предвид като кажем синя пеперуда например. Как той знае, наистина знае, какво е синьо или какво е пеперуда? Дори най-големият литературен гений да описва с цветущи подробности, слепецът все пак не би могъл да прибави към описанието реален образ, а трябва да се задоволи само с измисления от неговия ограничен ум. Слепецът има свой начин на възприятие, разбира се, но той пък е чужд за нас......
Следва...
Откъси от Главата
„АЗ ПРАВЯ“ И „СЛУЧВА МИ СЕ“
(ИЛИ... ПУСНИ СИ ФИША!)
„Какво правиш?“, „Аз правя“ са основни роботни клишета от ежедневния фолклор. Колко от вас обаче осъзнават, че за да кажеш „аз върша“ нещо, по дефиниция означава да си самоосъзнат за действията си. Или по-просто казано, трябва да има съзнателно желание, последвано от воля, която да упражниш. Тази типична поведенческа матрица трябва да бъдe разглеждана винаги от перспективата на самоосъзнатост на конкретния индивид. В правенето на нещо и в неосъзнатата му имитация – случването, действат специфични космически закони – за свободния избор, за привличането и отблъскването и за причините и следствието. 99% от случаите, в които човек употребява израза „аз правя“, всъщност той не върши никакво действие, а просто мечтае или желае. Пожелателното мислене не е действие. Защото на повечето хора всичко им се случва, без да имат контрол над самото действие. То е като да те вали дъждът. Нямаш никакъв контрол над него, просто ти се случва.
Когато животът ти е напълно контролиран от външни събития и импулси, ти НЕ извършваш съзнателно действие, на теб нещата явно ти се случват. В дефинирането и осъзнаването на това, се корени човешкото щастие. Масово хората са неудовлетворени и нещастни от живота си, точно, защото той им се случва. И колкото могат да контролират природните явления, толкова контрол имат и над собствения си живот. Практиката показва, че не парите или социалния статус, а самоосъзнаването и вътрешният покой те правят щастлив. Това става, когато имаш верния ключ към дадената ключалка. Може да имаш връзка с хиляда ключа, но ако не могат да отключат единствената врата, която е пред теб, те са просто ненужна ръжда. Именно в това се крие заблудата, че парите или социалният статус могат да те направят щaстлив. Доволен, богат, може би. Но не и щастлив. Нещата, за които човек се бъхта и има амбиция, не могат да носят щастие. Защото щастието не се постига. То е вътрешно състояние, което се осъзнава, едва когато разбереш какво е. Това, което постигаш, трябва да „съвпада“ с плана на Висшия ти аспект за твоята инкарнация, твоят собствен план за живота ти тук и сега, твоето ‘моджо’, както е модерно да се нарича. Така, че докато не си осъзнат, не можеш да изпитваш относително стабилни емоции и чувства, характерни за по-висшия тип емоционалност. Онези, които не могат да мутират като вируси. И докато това не стане, можеш само да се залъгваш, че „ти правиш“ каквото и да било или че въобще можеш да си щастлив.
Още в зората на детството на човек му се внушава, че той трябва да постига неща. Че животът е амбиция, искане, поставяне и постигане на цели. Не, че е ясно какво точно, но всички искат да постигнат нещо в живота си, като под „нещо“ в повечето случаи се разбира пари и власт. Всеки има някаква представа за това, какво иска да бъде. И желанието да бъдеш нещо, по дефолт игнорира най-важното, това, което вече си. Ако не знаеш какво си, а искаш да бъдеш нещо друго, това драматично редуцира потенциала ти и те дехуманизира. В този смисъл искането да бъдеш нещо, те поставя винаги в конкуренция с другите. А конкуренцията е вид мутация, която те отклонява от щастието, защото засилва илюзията за разделение и те анимира постоянно да се сравняваш с останалите, какво те имат и какво те постигат и според това кроиш, планираш и калкулираш как да коригираш собствения си живот, за да имаш на всяка цена повече от тях. Това е идиотско.
Всеки от нас има някакви мечти – големи , малки, невъзможни. Но всеки постоянно иска нещо. Всяка мечта може да бъде постигната, дори и невъзможната, ако разбираме как работи Вселената. Въпросът е, че щом веднъж сте разбрали как действа всичко, трябва да започнете съзнателен живот. Онзи, в който нещата не се случват, а вие ги случвате. Късметът е просто още една дума от безгръбначния речник, с която хората обясняват успеха, на онези които не харесват или на които завиждат. Простият човек вярва в късмета, умният – в причините и следствията. И това трябва да се разбере от тези, които искат да постигат каквото са фиксирали като цел.
Трябва да познавате свободния избор, за да можете да го прилагате. Всеки избира сам какво да харесва или да не харесва, за какво да мечтае и какво иска да постигне. Избрал си, имаш това право, никой не може да ти го отнеме. И вече е фиксирано в съзнанието ти като цел. Тоест, зададен е електрически импулс. Принципът за свободния избор обаче не стига само до тук, той се простира чак до финала. До самото постигане на целта ще ви се налага да упражнявате свободния си избор да правите нещо, а понякога и да не правите нещо. Неправенето също е избор! Избираш да НЕ правиш! Просто е, но не се осъзнава от много хора. В случая бездействието е (неосъзнато) действие, но масово хората смятат бездействието за липса на избор, а за някои то дори е безрисковият вариант. В мига, в който започнете да правите уговорки с Космоса, нещата започват да ви се случват и самоконтролът е изгубен. Дъждът започва да вали и вие не можете да го контролирате. Страхът и съмнението еманират съответните вибрации, които привличат подобни енергии (закон за привличане и отблъскване плюс закон за вибрациите). Ако си трайкам в черупката, няма никакъв риск за нищо... Да, обаче така и шансът за постигане на нещо драматично намалява, но кой да го осъзнае! Любимата ми фраза от безгръбначния епос е: „Нямам друг избор...“ Не, инвалид, имаш! Точно това е ключът на щастието и нещастието ти. Зависи коя от двете врати искаш да отключиш и коя роля искаш да играеш. На щастлив и доволен или на жертва и мрънкало. Изборът е твой!
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Близките ви постоянно ще изискват да се конформирате, да се подчинявате на някакви фалшиви, общоприети норми. Внимавайте, така наречените ‘близки’ са потенциално и най-сериозните ви препятствия! Висшият Аз ще ви тества най-често именно в семейни ситуации, защото те са лакмус за това дали се развивате духовно. Ако не можете да разградите именно тези шаблони, които са най-чувствителни, Висшият ви аспект няма да ви снабдява с нови изживявания. Уроците се повтарят като развалена латерна, докато не усетите, че се въртите в омагьосан кръг и сякаш дните ви се повтарят, а нищо не се случва. Не се случва точно, защото имате да разграждате стари шаблони. И докато това не стане, нищо ново няма да се появи в живот ви. А ако този живот се окаже недостатъчен да осъзнаете матриците, в които сте самопрограмиран? Няма проблем, вашата инкарнация се оттегля и бива създадена нова, която има надежда да отработи онова, което вие не сте могли. Няма трагедии, няма драми. Има идеален дизайн.
Ако вече сте създали деца, носите отговорност за деянията си, т.е. – финансово и емоционално ги подкрепяте, докато започнат да се справят сами. Ако отговорността да бъдете родител ви дотежава, не забравяйте да се връщате към перспективата, че ситуацията (която сега може да не ви се нрави) е ефектът от вашето съзнателно или несъзнателно решение да ги създадете (закон за причините и следствията). Някои хора се самозаблуждават и опитват да заблудят останалия свят, че има такова нещо като случайно зачатие. Упс, стана грешка! Да, бе, сигурно! Навивай се колкото искаш и си вярвай... Дори при животните има интелигентна умисъл в репродукцията. В смисъл, че телата са интелигентно моделирани сами да се стремят към репродукция. Поне това би трябвало да отличава съзнателния човек от животното. Хомо сапиенсът би трябвало да мисли, когато се репродуцира. Но ако се смятате за по-нисш вид от животните, няма да ви пречим да си вярвате. Размножавайте се „случайно“. Така или иначе в действие е законът за причините и следствията и трябва да си понесете отговорността и последствията, които всяко „случайно“ решение неминуемо носи след себе си. Секс без превантивни средства = мега шанс да се срещнете с детето си след девет месеца! Нищо лошо, разбира се. Но вие искате ли шансът да контролира битието ви или предпочитате сам, съзнателно да взимате решенията за важните неща в живота си? Отговорът на този въпрос по един или друг начин, ще ви даде индикация, на какво интелектуално и емоционално ниво се намирате. Дали сте съзнателен творец на собствения си живот или сте зелена еуглена, която разчита на случайността да дирижира ключовите събития в живота ѝ... Дали сте нарцис, който чака да го навали дъжда, за да може да съществува, или сте градинарят, който грижовно полива семето, което е посял с любов!
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Разбира се, всички поведенчески матрици са твърде обобщени и има милиони специфични нюанси за всеки индивидуален живот. Всяка съдба е уникална, защото всеки човек е предназначен да бъде уникален, но, по един или друг начин, постепенно уникалният индивид решава, че иска да прилича на всички останали, да има същия болезнено скучен живот, да има същата кола, същата къща, същите дрехи и което е най-тъжно – същите принципи, вкусове и морални скрупули... Всъщност не той решава, а му се случва, защото е анимиран от обществения конформизъм. И в общи линии затова наричаме определен тип на поведение шаблон или матрица, защото упорито се повтаря при болшинството от хората. Предполагам, поради тази причина, за повечето от вас ще е доста трудно да погледнат отвъд персоната на вестоносеца (мен) и се концентрират върху съобщението... А то не е да не раждате деца или да мразите семействата си и близките си... Акцентът на посланието е, всъщност, да правите това, което сърцето диктува, не разумът. Но да го правите съзнателно.
Често чувам хората да казват: „Оставих се на сърцето да ме води вместо разума и сгреших“. Не! Точно това е коректната концепция. Сърцето ви води само нататък, където ви чакат тези емоции и изпитания, които сами искате да изпитате. И дори да ви е довело до трудно изпитание, от една по-всеобхватна позиция това не е грешка, а ценен опит, който ви развива духовно и нещо, което може би сами сте избрали. Ако слушате разума, вие слагате преградите между себе си и Космоса. Разумът е конформизмът, матрицата; сърцето е духът, истинският вие. Много е важно да се осъзнае това масово недоразумение с разума и клишето да „бъдем разумни“. Напротив, ще бъдем разумни само, ако слушаме сърцето, защото то е верният водач, то знае най-добре от какво имаме нужда. В мига, в който спрете да чувствате и започнете да калкулирате, духът бива натирен в миша дуппка и ДНК-то взема контрола у вас. А еволюцията бързо залязва зад хоризонта като умореното слънце, защото ѝ е писнало да ви чака и е отишла да се случи другаде...
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
И когато излъчите мисълта: „Ами, ще поживеем и ще видим какво ще стане“, това се излъчва като съзнателна енергийно-материална холограма в по-фините светове и привлича към себе си подобни излъчвания. Казано с прости думи – вие сте в перманентен, невидим диалог с Вселената. Това, че за вас е невидим, не значи, че Вселената не вижда. Напротив. Космосът няма ограниченията на вашето физическо тяло. Затова той възприема израза „Ще почакаме и ще видим“, като свободната ви воля и я интерпретира на вселенски език: „Искам да почакам, да видя какво ще стане!“. Ако постоянно излъчвате това съобщение, Вселената ще ви снабдява неуморно точно с това, защото демонстрирате, че то е вашият свободен избор. „Ще видим, какво ще стане“ – казваш и Космосът ти „отговаря“ – „ОК, щом искаш да гледаш какво става, не е проблем, ще ти осигурявам точно това (гледане и чакане), докато го искаш“. Именно така се получава онова до болка познато ви буксуване в живота. Уж все „вършите“ нещо, уж всеки ден „ходите на работа“, но няма никакви резултати, а само повтаряемост и празнота. Целият ви живот е безсмислено бъхтане, чакане, пожелания и фантазии, които никога не се реализират, защото не употребявате воля и усърдие, за да постигнете нещо.
Много пъти мои близки са се обръщали към мен за помощ или работа. И когато им я предлагам, се отдръпват. Защо? Защото винаги искат аз да поема целия риск за всичко, финансов, емоционален и какъвто въобще има вероятност да съществува. Това не е помощ и не е работа, това е хранене с лъжичка в устата. Ако не си готов да поемеш поне минимален риск, какъв шанс очакваш и най-вече от кого? От бог? Кой беше тоя, че забравѝх?
Ако предварително не сте сигурни в собствените си качества, а донякъде и в успеха си, никога няма да постигнете нищо, защото притегляте към себе си подобни на собствените си негативни енергии. Страх, съмнение да не ви излъжат, да не ви измамят, да не ви ограбят жалките левчета, които още не сте спечелили... Имах такъв много смешен случай (почти виц) с потенциален „бизнес партньор“, който вече калкулираше това, което още не бе спечелил и се почесваше по главата, дали да го рискува или не и дали аз няма да посегна на тази негова виртуална печалба, която все още съществуваше само в главата му. Той предварително се беше заразил с вируса на „дали“. Дали аз ще съм достатъчно коректен партньор и дали няма да го ограбя, дали няма да го излъжа? Дали печалбата сама по себе си е достатъчна? Дали аз няма да спечеля повече? Всичко това, без да беше направил и крачка да си мръдне задника и на йота, да свърши нещо по бизнеса, за който ставаше дума. Малко приличаше на оня, дето се страхува дали ще спечели от лотарията, за която дори не е пуснал фиш... Нали трябва да причиниш нещо, за да се случи, драги! Само със страх и съмнения, нищо няма да стане. Първо трябва да си пуснеш фиша!..
Такъв е механизмът на закона. Трябва да причиниш нещо, за да се случи, а за да го случиш, трябва да привлечеш към себе си коректните енергии... Имайте го предвид всеки път, когато излъчвате дадена мисъл. Каквото мислите, това се връща към вас! Вселената е едно голямо (често доста неприятно) огледало, което ви връща образа, който виждате в него. Ужасно е трудно за социалния робот да живее постоянно с чудовищната концентрация, която е необходима, за да съществуваш съзнателно и в унисон с Космоса. Човек е способен да се концентрира само за кратки моменти, а в останалото време мислите му се реят абсолютно неконтролирано и замърсяват фините нива с егрегори и елементални субстанции. Страх, съмнение, вина, комплекси... Те ви отравят бавно, но сигурно.
Ако нямате смелостта да поемете дори минимален риск, какво очаквате да ви се случи? Успехът не е наистина птичка, която каца на раменете. Това е фолклор. Късметът не е нищо друго, освен добро планиране и оптимизъм, калкулиран риск, вяра в това, за което мечтаете, но и целенасочена употреба на волята и енергията в дадената посока. Нищо не идва, само ако мислите за него, предполагам животът ви вече го е доказал. И ако сте от чакащите да им се случи нещо в живота, предстои ви дълго чакане. Вселената ще ви отвръща точно с тези токсични отговори, които излъчвате като ваше собствено желание.
Откъси от Главата
Илюзията за Осъдителност
Тази илюзия може да се използва, за да преживявате чудото на неосъдителността. Това, което е есенциално за Универсалното Съзнание. Илюзия съществува като такава, с цел да разберете, че за Вселената е абсолютно невъзможно да бъде сравняваща и от там – осъдителна. Съденето е вулгарната, просташка дейност, присъща по-скоро на егото и ако му позволим да доминира над съзнанието с разюзданата си природа, то се намества на мястото на проникновението и прозорливостта. Както вече казахме, нищо не е грешно и от тази по-висша позиция това може и да звучи като противоречие. Но в стадиите на доминираща емоционалност проблемът възниква от там, че осъдителността поддържа разделението. А да съдиш части от себе си, е първопричината да блокираш на пътя към себе-познанието и себе-признаването. Когато осъждаме, ние затваряме съзнанието си за други варианти на изражение, ние ги отричаме на Вездесъщия Аз. Само с изпитването на емоциите на тъга и разрушителност, които съпътстват съденето, ние можем да проумеем, че то определено е нещо, което Космосът не може да толерира.
Обикновено, когато другите ви съдят, можете да изпитвате тези чувства най-дълбоко, защото нищо не боли толкова, колкото когато някой ви съди. Съденето ранява, когато тези, които ви съдят не са прави, но боли още по-силно, когато са прави. Защото вече обяснихме за силата на истината. Хората са манипулирани и програмирани посредством обществени и морални догми да не я обичат. И когато чуят истината, тя ги пробожда като отровна стрела. Трябва да изпитате съденето само веднъж, за да разберете, че то не може да е продукт на истинската, универсална любов и състрадание.
Със сътворяването на този илюзорен свят, ние сме създали и общества, в които осъдителността не само, че е приемана и толерирана, но е и някак очаквана. Съвсем естествено е за нас да изразяваме мнението си за нещо, независимо дали е валидно, подходящо или въобще необходимо. Дори е измислена цяла съдебна система, която инвалидно наричаме „право“, и която е изградена около идеята, че някой има правото да ви осъди, че сте „виновен” или „невинен” за нещо!
От позицията на сегашното си ниво на относително съзнание, за повечето хора е трудно да видят, че всъщност никой никога не е виновен и следователно всички са изконно невинни от универсална гледна точка. „Виновен“ и „невинен“ са само определения, с които фалшивият морализъм си служи според това, какво обществото или колективното съзнание е приело за правилно или добро и кое за лошо.
По закона за причините и следствията, зад всичко „лошо“ се крие причина. Понякога хората се държат по един или друг начин, защото са обусловени от средата, в която са родени или обитават. Тя ги моделира и извайва като глина в това, което са, особено, ако са слабоволеви. Никой не е абсолютно зъл, защото няма такова нещо като абсолютно зло и абсолютно добро. Те са едно и също нещо, различни аспекти на персонификацията Аз, които Универсалното Съзнание избира да изживява.
Страхът и вината са най-големият враг на човека. Това, което го държи закотвен в жалките му осъдителни шаблони. Той сравнява, съди, мери, коментира, оценява според своето мерило, което не е универсално и поради това е несъвършено да бъде мяра за каквото и да е. Везната на човека е твърде ръждива, за да е валидна.
Без его не можем да съществуваме. То е изключително необходимо, защото е един вид посредник между нас и Висшия Аз. Борбата с него е илюзия. Едно нормално его просто служи на Висшия ни аспект да се персонифицира като човек. Неговата функция е да получава инструкции от душата и да ги трансформира във физическия свят. В своето нормално състояние егото не съди. Сравняването и съденето се появяват само, ако то доминира над нас, а не духът. Защото от ограничената си позиция „персоната“ не вижда целостта на всичко. Следователно това може да е и полезна индикация за това кои енергии ни доминират и контролират. Ако позволим на егото да царува, ние доброволно му отдаваме силата, която по право принадлежи на духа. Когато разширим съзнанието си до степен да интегрираме по-висшите си аспекти, можем да видим егото в неговата реална перспектива.
Полезността на егото идва от способността му да ни отделя като личност от останалия свят. Способността му да ни персонифицира. Тези, които обаче не съумеят да осъзнаят този процес на идентификация, често се оказват като сюнгери, попиващи всичко от всички и обкръжаващата ги среда. Техните аури биват замърсявани много лесно и за тях става много трудно да мислят и действат самостоятелно. И тенденциозността им да поемат мисъл-формите на съответната група, обществено или колективно съзнание, става доминираща. А мнозинството от тези колективни, подсъзнателни мисъл-форми са центрирани главно във физическо оцеляване, търсене на сигурност, конкуренция, алчност, страх и самозащита.
С установяването на своето лично пространство като уникален индивид, персона, вие помагате на Висшия си аспект да поеме юздата на вашето съществуване. Това може да ви помогне да разсъждавате самостоятелно и решавате кое от информацията на колективното съзнание е полезно за вас и кое не.
От гледна точка на по-висше съзнание, никой не е съден и осъждан за нищо, той просто е наблюдаван какво върши и как неговите дела рефлектират върху цялата материя на съществуването му. Концепцията за наказанието явно въобще не е адекватна, щом затворите не са институции, които произвеждат ангели, а точно обратното, вкоравяват и дехуманизират още повече „провинилите“ се. Те са по-скоро фабрики, които бълват насилници и комплексари на конвейр. Неинтегрираният емоционален интелект е обсебен да съди и наказва, защото от своето ниво не вижда целостта на нещата. Това, че всичко е Едно. Ако виждаше, не би искал да съди и наказва сам себе си. То е все едно, като се спънеш и си удариш палеца на крака, после нарочно да ритнеш повторно, за да се нараниш още повече. Естествено, в общество, което не се вижда като цяло, тази концепция е немислима и затова само индивидуално, чрез изживяване на контрастите в полярната схема, сами можем да се научим да разбираме илюзиите, за да ги дефинираме като шаблони и програми и така да ги накараме да изчезнат.
Съденето не е същото като наблюдението. Наблюдението е гледане и виждане на това, което е, без да взимаме участие. А съденето е заключаване, че нещо друго трябва да бъде обратно на това, което е наблюдавано. Или вече имаме сравняване и канализирана емоция. Наблюдателят е просто свидетел. Съденето прави заключения. Добавя „понеже“ и „трябва“ към простотата на фактите.
Арбитрирането, осъждането игнорира смисъла на това Кой Сте есенциално. То ви слага илюзорни етикети, които са далеч от истинската ви духовна същност: „арогантен“, „лош“, „перверзен“, „престъпен“, „глупав“, „неграмотен“... и още и още, речникът е безкраен. Не, вие не сте всички тези профанизирани човешки илюзии, вие сте проект в прогрес. И като такъв, сте в постоянна трансформация и никога не сте завършен. Да се очаква от вас да бъдете съвършен в изражението си на човек, е абсурдно лицемерие и всъщност, който го очаква, е също толкова несъвършен, колкото вас. Презумпцията, че има право да ви съди, преди да е опознал себе си и собствените си психологически проблеми, говори за това, че той също е проект в прогрес. Нещо, което не може да е съвършено. Някак се получава парадокс, че несъвършеният съди несъвършения. Или казано по библейски – несъвършеният хвърля камъни по друг несъвършен.
Да се опитвате да станете идеални е насилие. Не можете да станете идеални. Можете само да бъдете такива, (ако капитулирате суетата, претенциите и желанията си) но щом сте тук и сега, значи този процес на самоосъзнаване е все още в действие. Докато духът не е завършил целия цикъл, той е просто гъсеница, която чака да стане пеперуда. Не, не да стане! Той е бил пеперуда, дори когато е бил гъсеница, бил е пеперуда, дори когато е бил само ДНК. Това е, което убягва на неинтегрираното съзнание. Гъсеницата не става пеперуда, тя може само да бъде това, което вече е – пеперуда. Проект в прогрес, един от чиито стадии е гъсеницата.
Помислете, вие никога не сте същият от момент в момент. Предната минута сте били един, а сега сте друг. Това е доказателство, че вашият прогрес не спира. И няма значение кой сте бил в предишния момент, а по-скоро кой избирате да бъдете сега и в следващия миг. Във всеки момент вие се раждате отново. И така е с всички ни. Каквото важи за вас, важи и за другите. Позволете си свободата да правите грешки, колкото незначителни или ужасни да изглеждат те. Позволете същото и на другите. Като пак направим уговорката, че това не са ‘грешки’, а просто изживявания, които Висшият Аз изпитва чрез Вас – ‘грешки’, от които той има нужда, за да се себе-познае.
Ние сме свикнали да реагираме реактивно и шаблонно за нещата, които категорично отказваме да погледнем по-дълбоко. Хитлер е обичайният, банален пример. Той бил изтребил не-знам-си-колко милиона евреи. Сам, той? Не, разбира се, че не. Самата идея е убила всички тези хора. Хитлер не е избивал лично милиони (едва ли и един човек), а други човешки същества са правили това, приемайки (попивайки като сюнгер) идеите на Хитлер за своя кауза и избирайки сами какво и кои да бъдат в следващия момент. Армията на една държава е съставена от доброволни убийци, които се връщат психически и физически осакатени от огнища на военни конфликти и вият като примадони из медиите, как войната ги била белязала и увредила. Интересно, когато ставаш платен войник, не мислиш ли, че един ден може да се наложи да бъдеш мобилизиран в конфликтна зона, където е много вероятно или да бъдеш ранен или убит, или да причиниш същите неща на други човешки същества. Ти сам избираш кой си и защо правиш нещо.
Както казах и по-рано, не е важно какво правиш, а Кой си и Защо го правиш. Какви са мотивите ти. Когато се израсне над емоционалното ниво на съзнание и се видят нещата като част от Цялото, се осъзнава колко безсмислено е да се съди; да съдиш себе си и да съдиш останалите за техния свободен избор. Излишно е да казвам, че малцина успяват да се преборят с това съмнително развлечение – да критикуват и осъждат. Повечето смятат някак естествено и в реда на нещата да онанират с лайняното си мнение, независимо дали някой им го иска или не. Те страдат от илюзията, че непременно са длъжни да сложат нещата в ред. Понеже сами, с инвалидния си морализъм, са се залепили за собственото си, очевидно несъвършенство. Всеки път, когато понечите да изкажете мнение, си задайте въпроса: „Кой се нуждае от моето гледище?“ Откровеният отговор е „Никой!“ Всъщност, никой няма нужда от вашето мнение, от вашата гледна точка, иначе би ви попитал: „Кажи ми, моля те, мнението си за ...“ Вероятно е доста депресиращо, когато осъзнаете, че светът не би се разпаднал без вашето съждение и оценка. Ако липсата на мнение от ваша страна не обръща света наопаки, значи и налагането на мнение не може да въдвори ред. Това е някак смаляващо. И тогава настъпва просветлението: „Защо бих изказал мнение, защо бих критикувал друго изражение на Универсалното съзнание? За да го коригирам?“ Не, всъщност ти критикуваш себе си и само себе си, защото не се обичаш и не се харесваш... А това може да бъде само, защото не се познаваш. Всяка критика към нещо или някого е твоят уникален избор на самоопределение. Есенциално, критикувайки, ти не коригираш нищо, ти просто избираш Кой да бъдеш. Твоята критика променя и моделира само материята на твоето собствено изражение.
В мига, в който капитулираш това илюзорно „право“ да съдиш, започваш да виждаш хармонията и ставаш център на тази хармония. Експанзията на съзнанието нараства драматично и се получава самопознание на едно друго, трансцедентално ниво, в което се осъзнава само-сътворението. Това, че сам си се сътворил и че този процес на само-сътворение никога не спира. Принципно, ти не можеш да бъдеш грешка. Затова и не можеш да коригираш части от себе си. Океанът не съди капките си за това, че се разбиват на брега или че избират да се превърнат в облак или в дъжд...