ПАРАЛЕЛНИ СВЕТОВЕ
Ю. А. Фомин
В последно време доста често ни се налага да чуваме за съществуването и проявите на т. нар. „паралелни светове”. Паралелните светове обикновено се споменават като нещо, което се разбира от само себе си, без каквито и да било разяснения и уточнения. Просто се казва, че това са прояви на същностите от паралелните светове, като това се определя до голяма степен от факта, че самите автори на тези изказвания често не разбират физическия смисъл на тези твърдения и отнасят към тази категория всичко онова, което не се побира в рамките на традиционните общоприети възгледи.
Ако анализираме общоприетите понятия: “пространство”, “време”, “материя”, “поле”, “взаимодействие” и др., върху които се основават фундаменталните науки, то лесно можем да забележим, че те представляват комплекс от определени условности. Когато ние използваме тези понятия, ние, изглежда, предполагаме, че под тях се подразбират конкретни физически явления, но в действителност изобщо не е така.
1. Взаимодействия
Още от часовете по физика в училище знаем, че разноименните заряди се привличат, а едноименните заряди се отблъскват. Физиците обясняват този факт с взаимодействието на електромагнитните полета, като под „поле” те разбират онази област от пространството, в която се проявяват тези взаимодействия. Предполага се, че съществуват четири вида взаимодействия: гравитационно, електромагнитно, слабо и силно. Последните разновидности се проявяват само на вътрешноядрено ниво и на много малки разстояния, макар че по интензивност тези взаимодействия няколко пъти превъзхождат гравитационните и електромагнитните взаимодействия.
Предполага се, че съществуват някакви неизвестни сили, които действат между физическите тела на разстояние, и които ние можем не само да наблюдаваме, но и да описваме и изчисляваме математически. Тази концепция се оказа много удобна, тъй като се създаде впечатление, че тя дава отговори на много от въпросите. По този начин полетата се сдобиха с привидна конкретност, която се възприема като определена физическа същност.
След това започнаха да се появяват такива производни понятия като “полеви структури”, “полеви образувания”, “полеви форми на живот” и др. При това изобщо не се вземаше предвид, че самото определение “поле” представлява само условно обозначение на нещо, което не ни е известно. По този начин едно неизвестно се обяснява с помощта на друго неизвестно, защото в представите ни има голяма доза субективност, тъй като те в повечето случаи се формират въз основа на зрителните ни възприятия. Ние си представяме света такъв, какъвто го виждаме.
На практика ние свеждаме понятието “пространство” до онези условности, които са свързани със закономерностите на разпространение и възприятие на електромагнитните взаимодействия. Именно така се формират и метричните ни представи за пространството, понятията за праволинейност, изкривеност и т. н. Затова възприеманото от нас пространство може условно да се нарече “светлинно” или “оптично”, като може да се предположи, че съществуват и други пространства, основаващи се върху други видове взаимодействия, например, гравитационни.
Когато светлинен лъч преминава близо до мощни гравитационни образувания, той се изкривява, или както обикновено се казва, получава се „изкривяване на пространството”. Във формулите на Фрийдмън, които отразяват тези закономерности, има дори коефициент „К”, който отразява изкривяването на пространството. Затова ако внимателно наблюдавате някаква звезда, която се движи към слънчевия диск, то ще можете да видите как тя сякаш „подскача” при приближаването си към Слънцето и преминаването покрай него. Това става поради факта, че изкривяването на светлинния лъч се променя, когато той е близо до Слънцето. Изкривяването е сравнително малко, тъй като Слънцето има много малка плътност (1,41 г/см^3). Във Вселената обаче има тела с гигантска плътност - до 10^14 г/см^3 (например, неутронните звезди). Когато светлинният лъч преминава близо до такива тела, той не само че се изкривява, но и след като направи пълно завъртане около планетата, се затваря сам в себе си. Ако ние застанем на повърхността на такова небесно тяло и гледаме право пред себе си, то ще можем да видим тила си. С увеличаване плътността на тялото, въздействието върху светлинния лъч ще се увеличи още повече. По този начин, ако застанем на върха на някое възвишение на тази планета, ще ни се струва, че се намираме в дълбока яма, тъй като когато гледаме право пред себе си, ние ще виждаме земята пред очите си, заради изкривяването на светлинните лъчи.
Много често изкривяването на светлинните лъчи може да се наблюдава при преминаването им през различни среди. Всички сме виждали как се „изкривява” лъжичката в чаша чай. Когато сутрин наблюдаваме появяването на Слънцето над хоризонта, то всъщност е все още невидимо, но светлинните лъчи заобикалят Земята (както и заради нееднородната плътност по време на залеза).
По този начин зрителното възприятие невинаги отразява действителността. В същото време ние подсъзнателно предполагаме, че съществува някакво „идеално” или „истинно” пространство и се опитваме да приведем наблюденията ни в съответствие с тези представи.
Ние обаче можем да получим представа за заобикалящия ни свят не само въз основа на електромагнитните взаимодействия, в резултат на които се появява светлината, но и въз основа на други взаимодействия, например, гравитационни. Ние, например, можем да си представим „гравитационно” пространство, което по своите характеристики няма да съвпада със „светлинното” пространство. Що се отнася до споменатото по-горе „истинно” пространство, то съществуването му също не е доказано. Изглежда, че самото понятие „пространство” не може да се разглежда извън характеристиките и възможностите на конкретния субект, който се опитва да го оцени, тоест „пространството” не е обективно, а субективно понятие.
Всяко физическо тяло или среда се състои от молекули, а те, от своя страна, се състоят от атоми. В центъра на атома има ядро, около което се движат електрони, масата на които е не по-голяма от 0,1% от масата на атома. Всички тези геометрични параметри на атомите са добре известни и могат да се намерят в справочниците по физика. Диаметърът на атома, например, е 10 000-100 000 пъти по-голям от диаметъра на ядрото, затова ако мислено увеличим ядрото до размерите на топка за тенис, то разстоянието между съседните ядра в кристалната решетка на метала ще се окаже повече от километър. По този начин всяко физическо тяло, което притежава определена форма и твърдост, в крайна сметка представлява участък от пустота, в който на безкрайно големи разстояния се намират определени материални тела. Все пак те могат да се нарекат по този начин само условно, тъй като тези тела също се състоят от неутрони и протони, а всичко останало е пустота. По този начин се стига до парадоксална ситуация. Светът се състои от множество твърди тела, които притежават конкретна форма, твърдост и непроницаемост, но в същото време представляват пустота.
Кое тогава определя възможността за съвместно съществуване на подобни качества и свойства? Такова несъответствие става възможно заради проявите на електромагнитните взаимодействия между ядрата, които чрез гигантските си сили успяват да задържат ядрата в определена взаимовръзка. Тези взаимодействия не позволяват на ядрата на атомите да се приближават или отдалечават едно от друго, или да проникват в тялото, нарушавайки цялостната му структурата.
По този начин всяко физическо тяло или среда, които се състоят от атоми, представляват комплекс от определени взаимодействия, които се проявяват в определен участък от пустотата. Структурата на такова тяло (или среда), както и характерът на взаимовръзките му с други тела (или среди) се определят от вида на действащите взаимодействия и тяхната интензивност.
Вече сме споменавали, че природата на тези взаимодействия все още не е добре изяснена, макар че се изказват предположения, че всички разновидности на тези взаимодействия имат обща природа. Неслучайно от доста дълго време човечеството се опитва да разработи теорията за единно поле. Науката постепенно започва да си изяснява основополагащата истина, която е ключова за разбирането на основите за строежа на света.
Когато говорим за взаимодействия, ние подразбираме определени взаимовръзки, които съществуват в материалните образувания и са достъпни за нашите възприятия. По този начин, от гледна точка на предела на осъзнаваната размерност, са възможни различни форми на възприятие на един и същ материален обект, в зависимост от комплекса от измерения, въз основа на който се формират достъпните за познанието предели. Тук много ясно се определя различието между обективната реалност и формата на нейното възприятие от страна на конкретен човек.
Нашите представи за заобикалящия ни свят се формират върху възприятието на електромагнитните взаимодействия („светлинно пространство”). Нека си представим обаче някакви същества (да ги наречем условно „гравитоници”), които вместо добре познатото ни оптично зрение притежават някакви други сетива, с помощта на които те могат да „виждат” само гравитационните взаимодействия, които, както знаем, могат безпрепятствено да проникват през много непрозрачни за оптичния лъч среди.
Гравитационните взаимодействия обаче, макар че притежават висока проницаемост, също могат да се екранират в определена степен. За пример за това може да послужи аномалията при колебанието на махалото на Фуко по време на слънчеви затъмнения. Сравнително голямата гравитационна маса на Луната до някаква степен пречи на гравитационното въздействие, което Слънцето оказва върху предметите, намиращи се на повърхността на нашата планета. По този начин става ясно, че материалните тела не притежават абсолютна проницаемост по отношение на гравитационните взаимодействия, макар че този ефект значително отстъпва на възможността за екраниране на светлинния лъч.
Представите на гравитониците за заобикалящия ни свят ще бъдат съвсем различни от нашите. До някаква степен тези представи ще наподобяват рентгенови снимки, на които се виждат не само контурите на предметите, но и вътрешното им съдържание. Тази аналогия, разбира се, е много далеч от действителността, но ни позволява поне донякъде да си представим онова, което ще виждат гравитониците. Те ще виждат онова, което ние не виждаме и обратно.
По този начин, за да разберем физическата същност на „паралелните светове”, трябва преди всичко да направим ясно разграничение между понятията „съществуват” и „проявяват се”, което далеч не е едно и също. Може да се съди само за това, че паралелните светове по някакъв начин „се проявяват” във възприемания от нас свят, т.е. въздействат върху сетивата ни непосредствено или с помощта на технически средства и се осъзнават от нас. Всичко, което се намира извън тези рамки, дори ако то обективно съществува, не може да бъде признато.
Това обаче не изключва принципиалната възможност за формиране на различни видове възприятия на обективната реалност от страна на субекти с различна способност за възприемане на информация, т.е. такива, които притежават различни сетива. Да предположим, че определен субект възприема само видимата част на спектъра, а друг – рентгеновата част на спектъра (под субект може да се разбира и техническо устройство, което преобразува една форма на възприятие в друга). Тези два субекта, разбира се, ще имат различни представи за един и същ предмет. Единият ще вижда онова, което не вижда другият, и обратно. По този начин сякаш се осъществява възприятие в различни проекции на едно и също тяло.
Следователно, контактите с паралелните светове са възможни само въз основа на определени общи взаимодействия. За по-голямо удобство при излагане на хипотезата ни, ще обозначим известните разновидности на взаимодействията със следните букви: Г - гравитационни, Е - електромагнитни, С - слаби и Я - силни (ядрени). По този начин целият комплекс от тези взаимодействия може условно да се обозначи като ГЕСЯ-комплекс.
Той е характерен и задължителен за всички познати на нас физически тела. Може да се предположи обаче, че цялото многообразие на веществата във Вселената не се изчерпва с това. Не е изключено, че материята може да се образува и на основата на някакви други комплекси от взаимодействия, които не са ни известни. Това, разбира се, е само предположение, но нека допуснем например, че съществуват тела, формирани въз основа на взаимодействия А, В, С, Д. Тези тела по никакъв начин няма да си взаимодействат с телата и средите, построени въз основа на комплекса ГЕСЯ. Освен това тези тела могат да съществуват съвместно в едно и също пространство, без да издават присъствието си по никакъв начин.
Следователно, в едно и също пространство по принцип може да има множество независимо съществуващи паралелни светове, които по никакъв начин не са свързани помежду си. В пространството, в което ние живеем, също има подобни паралелни светове, които съществуват съвместно с нашия свят и почти с нищо не издават присъствието си. На пръв поглед може да ви се стори, че всички тези разсъждения носят чисто теоретичен характер и не представляват практически интерес, но това изобщо не е така. Могат да се дадат примери, при които може да се допусне, че паралелните светове наистина съществуват и дори могат да се фиксират с помощта на технически средства.
Както е известно, спектралната чувствителност на фотоматериалите се отличава от спектралните характеристики на човешките очи, затова фотоапаратът понякога може да заснеме онова, което очите ни не виждат. Известни са много случаи, когато на снимките се виждат необикновени образувания, които не могат да се видят с невъоръжено око. Такива снимки често се публикуват в литературата по уфология. Нещо подобно понякога се получава при снимките, направени на места, където е имало полтъргайст или са работили екстрасенси. На някои кадри могат да се видят тъмни и светли образувания, които не могат да се обяснят и които определено не се дължат на някакви дефекти при заснемането.
В повечето случаи подобни образувания не намират обяснение и се възприемат като някакви нематериални образувания. В действителност обаче на снимките са заснети материални структури, които реално съществуват и се проявяват във вид на електромагнитни взаимодействия, но в онази част на спектъра, която не може да се види с невъоръжено око. Тук обаче може да се прояви и друг ефект, върху който трябва да се спрем по-подробно.
Може да се допусне, че в някои случаи паралелните светове могат да си взаимодействат по определен начин, т. е. да са свързани във вид на общи или близки взаимодействия.
По този начин в един и същ комплекс от взаимодействия може да има най-различни съчетания на взаимодействия. Например, в един комплекс взаимодействията могат да бъдат Г, Е, С, Я, а в друг - Е, В, С, Д, т. е. и в двата комплекса се проявява общо взаимодействие от типа Е. В този случай са възможни определени ПРОЯВИ на единия свят в другия. Това, разбира се, са само теоретични разсъждения, които се основават върху предположителни съждения, но все пак по този повод могат да се изкажат някои съображения, които се основават върху експериментални данни.
Ако предположим, че съществуват някои общи взаимодействия, които се проявяват в паралелните светове, то би трябвало да съществуват и някакви носители на тези взаимодействия. Да предположим, че тези носители могат да се окажат някакви частици, които притежават необичайни свойства. Природата на тази необичайност е напълно разбираема. Тъй като такива образувания ще принадлежат на чужд свят, то тогава те ще притежават някои уникални свойства, които не са характерни за образуванията от нашия свят, и освен това тези необичайни свойства ще се проявяват и в нашия свят.
Оказва се, че подобно нещо е познато на хората, или поне може да се предположи, че е познато. Това са елементарни частици, наречени неутрино, които са били открити за първи път през 1953 година. Вече са известни три различни разновидности на тези частици. Те се отличават с голяма стабилност и почти не си взаимодействат с веществото, като свободно преодоляват всякакви прегради и разстояния. При преминаването на неутрино през вещество с обикновена плътност, дължината на пътя до хипотетичното непосредствено стълкновение с частиците на веществото възлиза на 100 000 000 млрд. км.
Тази изключителна проницаемост на неутрино ни позволява да предположим, че може би си имаме работа с някакви „чужди” или „съвместими” светове, които могат да се проявяват в съседните светове, според нашите разбирания. Може би неутриното, както и други подобни, но все още неизвестни на нас елементарни частици, ще ни позволят да се докоснем до непознати за нас светове и да разберем онова, което иначе никога няма да можем да опознаем непосредствено. Всичко, което беше казано за неутриното, разбира се, носи само условен, предположителен характер.
Колко измерения има в холографската Вселена?
(http://www.sciencedaily.com/images/2009/02/090203081609-large.jpg)
Създаването на унифицирана теория на квантовата гравитация се счита за „Свещения Граал” на модерната наука.
(Credit: Copyright Florian Aigner)
ScienceDaily (Feb. 9, 2009) — Учени от Виена се опитват да разберат мистериите на холографския принцип: Колко измерения има в нашата Вселена?
Някои от най-бляскавите умове провеждат изследвания в тази област – и все още не са успели в създаването на унифицирана теория на квантовата гравитация, която е считана за Свещения Граал на модерната наука.
Даниел Грумилер от Института за Теоретична Физика, Технологичния Университет Виена, сега поне може да разкрие някои от мистериите на квантовата гравитация. Резултатите му относно черните дупки и гравитационните вълни са наистина фрапиращи – меко казано. Наскоро той спечели наградата START и ще използва тези средства за да привлече още повече млади физици в Университета във Виена.
Ние възприемаме пространството около нас като три-измерно. Според Айнщайн, времето и пространството са неразривно свързани.
Добавянето на времевата ос към нашето три-измерно пространство ни дава пространство-времевия континиум, който става четири-измерен. От десетилетия насам, учените са се чудили дали има допълнителни измерения скрити от нашите сетива. Грумилер и колегите му пробват противоположния подход, те смятат, че всъщност нашата Вселена може да се опише с по-малко от четири измерения.
“Холограмата, която е върху банкнотите ви или кредитните карти, изглежда че ни показва три-измерна картина, въпреки факта, че тя е само дву-измерна,” обяснява Грумилер. В подобен случай, реалността има по-малко измерения отколкото си мислим. Този „холографен принцип” играе важна роля във физиката на пространство-времето. Вместо създаването на теория на гравитацията във всички пространствено-времеви измерения, ние може да формулираме нова квантова теория с едно по-малко пространствено измерение. По този начин, 3Д теорията на гравитацията става 2Д квантова теория, в която гравитацията вече не се появява. Все пак, тази квантова теория правилно предсказва феномени като черни дупки или гравитационни вълни.
“Въпросът, колко измерения има нашия свят, вероятно дори няма подходящ отговор, защото на него не може да се отговори категорично,” мисли Грумилер. „В зависимост от специфичния въпрос на който се опитваме да отговорим, всеки един от подходите може да се окаже по-полезен.”
Грумилер в момента работи върху гравитационни теории, които включват две пространствени измерения и едно времево. Те могат да бъдат картографирани върху дву-измерна квантова теория, в която гравитацията отсъства. Такива теории могат да се използват за обясняване на въртящите се черни дупки или „космически струни” – пространство-времеви дефекти, които вероятно са се появили след Големия Взрив.
Заедно с колегите си от Университета от Виена, Грумилер е организирал международен семинар, който ще се проведе от 14 до 24 Април, 2009. В семинара ще участват и прочути учени от Харвард, Принстън, МТИ и много други университети.
Източник: http://www.sciencedaily.com/releases/2009/02/090203081609.htm (http://www.sciencedaily.com/releases/2009/02/090203081609.htm)