Форум за конспирации, уфология и мистика.

Конспирации => Български конспирации => Темата е започната от: Eon в Ноември 24, 2009, 14:59:49 pm

Титла: Убийството на Стамболов
Публикувано от: Eon в Ноември 24, 2009, 14:59:49 pm
Стефан Стамболов е най-преследваният от атентатори български държавник. Още като министър-председател през 1891 г. го нападат пред кафе-сладкарница „Панах” (днес хотел „България”), но убиват погрешка министъра на финансите Христо Белчев (виж № 32).

Оттогава Стамболов взема изключителни за времето си мерки за сигурност. Тъй като още няма специална служба за охрана на висшите държавници, за това се грижи полицията. Около дома на Стамболов на ъгъла на улиците „Раковски” и „Хан Крум” в София непрекъснато дежурят стражари. Ескорт от конна полиция съпровожда файтона му. Стамболов ходи винаги въоръжен с револвер в джоба и дори на приемите в княжеския дворец с него върви личният му телохранител Гунчо Тодоров, бивш хайдутин.

Нещата се променят, след като Стефан Стамболов пада от власт на 18 май 1894 г. Управлявал е с твърда ръка, почти диктаторски в продължение на седем години и си е спечелил много врагове. Доста от тях мечтаят да си уредят сметките с него. Падналите величия предизвикват злорадство и прилив на смелост. Пред дома му се събират тълпи и крещят обиди, а по улиците го замерват с камъни. Негови съратници са нападани и бити. Три месеца след падането му от власт пред къщата на Стамболов е поставена полицейска охрана, която не разрешава на никого да влиза или излиза след залез слънце. Предлогът е неговата безопасност. През август 1894 г. Стамболов е обвинен в обида на княза заради интервю, дадено на немския вестник „Франкфуртер цайтунг”. Пускат го под гаранция от 35 000 лева, които той и придружаващите го приятели предвидливо носят със себе си. Сумата за времето си е огромна – един парцел в центъра на София тогава се продава за 10-20 хиляди лева.

През октомври 1894 г. е създадена парламентарна анкетна комисия, която трябва да разследва злоупотребите на Стамболовото управление. Имотите му са поставени под запор. Столичният градоначалник всеки ден съобщава на министъра на вътрешните работи Константин Стоилов (той е и министър-председател) кой посещава Стамболов и при кого ходи бившият премиер. Това е официалното преследване, на което е подложен Стамболов, и целта му е да съсипе неговата политическа репутация. Паралелно обаче за разплата се готвят и други, които желаят физическата му смърт.

На 7 март 1895 г. бившият главен секретар на МВР Илия Луканов разкрива пред Стамболов подготвения заговор за убийството му. На другия ден експремиерът разказва за конспирацията на кореспондента на немския вестник „Кьолнише цайтунг” Рихард фон Мах. На 14 април 1895 г. му поверява запечатано писмо с дата 16 март 1895 г., наречено „Кроежа за убиването ми”, с молба да го отвори и публикува след смъртта му.

Конспирацията се готви от участници в покушението, при което загива Христо Белчев. Наум Тюфекчиев, тъмна личност, който е в дъното на първия атентат, иска да отмъсти за смъртта на брат си Денчо, пребит в полицията след убийството на Белчев. Другият организатор, Григор Начович, е министър на външните работи в правителството на Константин Стоилов и политически противник на Стамболов. Той трябвало, според Стамболов, да осигури леки присъди на убийците, ако ги заловят. За изпълнители са привлечени група македонски комити, сред които е и другият убиец на Белчев, Михаил Ставрев с прякор Халю.

В онези идилични времена конспираторите често разказват своите намерения по кръчмите, а човек може да се обади по телефона на самия княз. Телефоните, смятани за нещо като играчки, навлизат в България по време на управлението на Стамболов. Номерата в София са двуцифрени, а самият той е един от малкото собственици на домашен пост. Когато веднъж решава да се оплаче на княза от преследванията, отсреща се обажда самият Фердинанд. Оттогава князът не вдига слушалката, преди секретарят му да разбере кой го търси, а телефонът на Стамболов е изключен.

Двата заговора срещу бившия властник – официалният и нелегалният, се пресичат фатално само след два месеца. През май 1895 г. Стефан Стамболов, който се оплаква от сърце и начална форма на диабет, иска да замине на лечение в Карлсбад (днес Карлови вари). Отказват му задграничен паспорт под предлог, че трябва да е на разположение на парламентарната анкетна комисия. Срокът, който й е даден да приключи своята работа, е 1 юли. След тази дата поводът отпада. В същото време обаче князът и правителството не желаят да го пуснат в чужбина. На Запад Стамболов още има голям авторитет и думата му се чува, а тъкмо тогава властта прави постъпки да подобри отношенията с Русия. След внезапната смърт на император Александър ІІІ наследникът му Николай ІІ се отнася по-примирително към България, чието правителство баща му така и не признава.

За сдобряването с Русия е съставена българска делегация начело с митрополит Климент (писателя Васил Друмев), която да поднесе на новия император почитанията на княза и на целия български народ. Майката на Фердинанд, княгиня Клементина, казва, че Стамболов не трябва да се пуска в чужбина, преди депутацията да се върне от Русия. Аудиенцията при императора обаче се бави.

Никола Обретенов, стар съратник на бившия премиер, предлага да му помогне да напусне страната нелегално. Стамболов отхвърля този начин като недостоен. Той е суеверен и фаталист. Спомня си предсказанието на една циганка преди много години, че ще стане голям човек, но ще умре на улицата. Сънува, че убитият Белчев го вика. Но не променя начина си на живот – все така ходи на лов, в заведения и по улиците, макар и винаги с телохранителя Гунчо. Любимо място му е новооткритият „Юнион клуб” на ъгъла на улиците „Раковски” и „Иван Вазов” (днес там има градинка). На своя приятел Иван Салабашев Стамболов казва, че ще го убият на улицата. Салабашев си спомня:

- Тогава защо дохождаш в „Юнион клуб”, казах аз. Стой у дома си.
- Те, тъй и тъй, все ще ме убият, отвърна Стамболов, по-добре е да ме убият на улицата, та да умра сам, отколкото да хвърлят в къщата ми бомба, та покрай мене да пострадат жена ми и децата ми.

Според проф. Георги Марков два пъти заговорниците планират да убият Стамболов по време на лов през пролетта на 1895 г., но го спасява компанията на австро-унгарския дипломатически агент Буриан. Активизират се отново, когато изтича срокът за парламентарната анкета, за да не допуснат възможността Стамболов да замине извън страната. В края на юни той получава заплашително писмо, че ще умре от същия нож, с който е убит и д-р Вълкович (виж № 46). На 1 юли Стамболов отива на лов в Искърското дефиле. Час след него потеглят няколко коли с въоръжени мъже. В село Богров те разпитват накъде е тръгнал, но кръчмарят, който му е приятел, ги праща в погрешна посока и така атентатът е осуетен.

Няколко пъти през юни и юли Гунчо забелязва едни и същи подозрителни лица, които се стремят да се доближат до файтона, и предлага на Стамболов да пътуват с оръжие в ръка. Политикът обаче не иска да приказват, че го е страх да се движи свободно из София. Така се стига до фаталния ден.

На 3 юли 1895 Стамболов отива в „Юнион клуб”, който е само на 400 крачки от дома му. Тръгва си още по светло – към 19,45 ч., заедно с Димитър Петков и телохранителя Гунчо. Сбогува се със своя съмишленик Димитър Греков, с Иван Салабашев и Рихард фон Мах, който играе шах, и излиза.

Стамболов се качва на първия срещнат файтон, а той е нает от заговорниците – метод, който и днес атентаторите прилагат, само че с таксита. Файтонджията Мирчо Ацев чака пред клуба и отклонява всички други клиенти под предлог, че е нает. Телохранителят Гунчо се качва на капрата, а Стамболов и Петков сядат отзад – първият отдясно, вторият отляво. Файтонът потегля към дома на Стамболов. Когато стига до пресечката с ул. „Стефан Караджа”, оттам изскачат двама мъже, единият застава пред файтона и стреля. Файтонджията спира. Стамболов извиква на Петков „Загубени сме!” и скача от файтона. В този момент файтонджията Ацев подкарва отново, за да отдалечи телохранителя от жертвата. При потеглянето едноръкият Димитър Петков пада назад във файтона и така Стамболов остава сам.

Той побягва назад по ул. „Раковски” към „Юнион клуб”, а двамата атентатори хукват след него. Това са македонският комита Михаил Ставрев от Ресен, с прякор Халю, и Боне Георгиев. Към тях се присъединява Атанас Цветков, наричан Талю. Тичайки, Стамболов вади от джоба си револвера, който винаги носи, и го насочва към преследвачите си. В този миг Халю го настига и с ятаган посича дясната му ръка. Стамболов пада, а убийците продължават да го удрят с ножове по главата.

В това време файтонът свива вляво по ул. „Стефан Караджа” в посока към днешния Сатиричен театър. Гунчо стреля по нападателите два пъти от капрата на файтона, успява най-сетне да скочи в движение и хуква назад. Приближавайки, той стреля още веднъж във въздуха, за да не улучи Стамболов. След него тича Димитър Петков. Убийците побягват. Боне Георгиев се разминава с Петков и се качва в същия файтон, от който Петков тъкмо е скочил. Файтонджията Ацев го откарва до Народното събрание, където Георгиев слиза и се скрива. Талю хуква по ул. „Гурко” към ул. „Иван Шишман” и изчезва. Гунчо погва Халю, стреля още едва пъти по него и го ранява леко във врата. Тъкмо тогава се появява полицията, която е изчезнала в минутите, докато съсичат Стамболов. Арестуват Гунчо, уж понеже стрелял и го помислили за атентатора. Така Халю успява да избяга и се скрива в гората при днешното Българско национално радио.

А какво става със Стамболов? Димитър Петков заварва страшна гледка. Двете му ръце, с които се е мъчил да запази главата си, са почти отрязани и висят на кожата; показалецът на лявата ръка и два пръста на дясната остават отсечени на улицата; по главата има 12 рани, като дясното му око е съсечено. Но Стамболов е в съзнание и казва ясно: Убийците ми са Халю и Тюфекчиев.

Същата нощ Стамболов е опериран. Отрязват му и двете ръце. Раните му започват да заздравяват освен една на главата, която предизвиква възпаление на мозъка. Вероятно причината е разваления зехтин, с който са намазани намерените на местопрестъплението оръжия на убийците – ятаган и щик от пушка „Бердана”. Въпреки грижите на лекарите в 4 часа сутринта на 6 юли (по нов стил 18-и) 1895 г. той умира.

В деня след покушението на Стамболов българската делегация в Санкт Петербург най-после научава, че ще бъде приета от руския император Николай ІІ. Така започва помирението между България и Русия, което завършва през 1896 г. с покръстването на българския престолонаследник Борис в православната вяра.

Биографите на Стамболов смятат, че ако беше продължил да участва в политическия живот, историята на България нямаше да бъде същата. Според тях Фердинанд не би могъл да наложи личен режим и съдбата на страната ни вероятно щеше да е друга. Все пак това е само предположение. Стамболов, подобно на Андрей Луканов (виж № 17) сто години по-късно, е убит в момент, когато вече не е на власт и смъртта му не предизвиква такава рязка промяна в политическия курс на България, както убийството на други министър-председатели като Александър Стамболийски и Димитър Петков (виж № 13). Ето защо, макар като личност и влияние той да стои може би по-високо от тях, убийството му е поставено по-назад в класацията.

Стамболов не намери спокойствие и в гроба – отбелязва проф. Георги Марков. Погребението му се превръща в поредица от недостойни сцени. Засегнатият Фердинанд от чужбина забранява с телеграма на офицерите и на висшите държавни сановници да присъстват. Пред безучастните погледи на полицаите траурната процесия е нападната от негови политически противници, а после гробът му е взривен. Пасивността на властите както по време на убийството, така и на погребението, доказва косвено тяхното мълчаливо съучастие.

От самото начало министър-председателят Стоилов лансира версията, че убийството на Стамболов е отмъщение за екзекуцията на майор Коста Паница, осъден на смърт по време на Стамболовото управление. Паница, герой от Шипченската епопея и Сръбско-българската война, е водач на македонските българи в борбата им против османското робство. Отначало той е съмишленик на Стамболов, но после стават врагове заради различните си възгледи за освобождението на Македония. Стамболов иска да постигне по дипломатически път отстъпки от Турция и се стреми да поддържа добри отношения с нея, затова възпрепятства преминаването на чети. Македония ще бъде гробницата на България – пророчески казва той. Накрая Паница е осъден за „заговор” за военен преврат, който нито е бил сериозен, нито се осъществява, но въпреки всичко го екзекутират.

Следствието за убийството на Стефан Стамболов върви мудно. Григор Начович, по онова време министър на външните работи, изобщо не е разпитан, макар че според вдовицата на Стамболов Поликсения само той е знаел, че бившият премиер носи ризница под дрехите си. (Начович му я купил от Виена, преди да се скара с убития.) Убийците не случайно са секли само главата му – някой им е казал за ризницата. (Всъщност в деня на покушението било горещо и той не я сложил, но е нямало кой да им го каже.) Подозренията са, че е замесен и Димитър Ризов, либерал от партията на Драган Цанков. С това се обяснява, че Димитър Петков е пощаден от убийците – той е женен за една от сестрите на Ризов.

Полицията арестува Наум Тюфекчиев, файтонджията Мирчо Ацев и един от убийците – Боне Георгиев. Халю и Талю успяват да се укрият. Талю избягва в Румъния, а Халю е в Сърбия, макар че за залавянето му е определена парична награда. Уликата срещу Тюфекчиев е револверът, който Боне Георгиев оставя на местопрестъплението. Установява се, че на 3 юли сутринта, в деня на покушението, Тюфекчиев е освободил от митницата пет револвера, изпратени от брат му от белгийския град Лиеж. При обиска в дома му са намерени само три от тях. Заключението е, че с единия от двата изчезнали револвера е стреляно срещу файтона на Стамболов.

Самият Тюфекчиев обаче има алиби за времето на убийството и на другия ден излиза от ареста срещу 25 000 лева гаранция (по-малко, отколкото Стамболов плаща за обида на княза). Външният министър Начович по дипломатически канали съветва Турция да поиска екстрадирането на Тюфекчиев, за да бъде съден за убийството на д-р Вълкович в Цариград (виж № 46). Така той прави опит да го спаси от българското правосъдие.
Съдебното дело срещу убийците започва чак след година и половина – на 9 декември. Подсъдими са Тюфекчиев като подбудител, Боне Георгиев, Михаил Ставрев – Халю, и Атанас Цветанов – Талю, като изпълнители и Мирчо Ацев като помагач. Халю и Талю са съдени задочно, а Тюфекчиев и Ацев получават по три години затвор. Боне Георгиев – човекът, който спира с изстрел файтона и според някои нанася смъртоносната рана на Стамболов, е оправдан.

Адвокат на Тюфекчиев е Стоян Данев – по-късно министър-председател на България. Той обжалва присъдата в Софийския апелативен съд. Прокурор е друг бъдещ български премиер – Александър Малинов. Съдът оправдава Тюфекчиев. Той е известен оръжеен майстор, често внася пистолети, които преработва по своя система и после ги продава. Според съда няма нищо чудно, че негови револвери са попаднали в македонски комити. Това не доказва, че той им ги е дал или продал, за да убият Стамболов. Така в затвора остава само „шофьорът” на престъпниците Ацев. За услугата според един свидетел му броили сто турски лири. Според други Тюфекчиев му обещал 75 наполеона и нов файтон. Ацев излежава присъдата си и по-късно загива в бой с турците като четник в Македония.

Съдбата на останалите атентатори е интересна. Халю след няколко години се връща в България и през 1900 г. даже е арестуван за въоръжен обир в София, но е освободен по заповед на министъра на вътрешните работи Васил Радославов. Доколко необезпокояван е бил той от властите говори случката, разказана от Войдан Чернодрински. На 7 ноември 1900 г. Халю нахълтва без билет на едно театрално представление в „Славянска беседа”. Стига се до сбиване, вади се оръжие. Едва на 23 ноември 1901 г., когато вече на власт е Демократическата партия на Петко Каравелов, Халю е заловен и на следващата година го осъждат на смърт. През 1904 г. обаче поради давността на убийството на Стамболов присъдата е намалена на 15 години, които е пратен да излежава в Шуменския затвор.

Наум Тюфекчиев забогатява, но продължава да се занимава с тъмни дела. Той е централна фигура и в атентата в градското казино през 1915 г. (виж № 12). На 25 февруари 1916 г. е убит от екзекутор на ВМОРО на улица „Раковски” – същата, на която преди 21 години е съсечен Стефан Стамболов. Това е поетично отмъщение на съдбата.

Талю никога не е заловен.


По Търновската конституция един от министрите е и председател на Министерския съвет, затова е обичайна практика премиерът да има и някакъв министерски портфейл. – Бел. авт.

Източник: http://krumblagov.com/fifty/15.php