История от Бъдещето: Тенденции 2012
Есента на 2012 най-голямата възможна депресия се беше разпростряла по цялото земно кълбо. Милиарди са без работа, бездомни и отчаяни. Държави са банкрутирали, международни търговски взаимоотношения са прекратени, неописуемо високи цени, затворени граници.
Националистическите и анти-глобалистките движения са прерастнали в основни течения сред обществото. Имигрантите устроили се на запад по време на икономическия бум са обвинявани за ниското заплащане на труда, за това че отнемат местни работни места и за повишената престъпност – биват излавяни и депортирани по техните родни страни.
Въпреки различията между Голямата Депресия през 30-те и днешната „Най-голяма Депресия” приликите извикват спомени за времената преди Втората Световна Война. От Великобритания чак до Русия се чува ранното биене на военните барабани.
Китай, Виетнам, Индонезия, Сингапур – всички онези, които се бяха втурнали в нечовешкото призводство, за да угодят на ненаситните бизнес и потребителски желания – се борят за оцеляване. Индустриалните Япония, Тайван и Южна Кореа обвиняват Китай за постоянния спад на износът. Вътрешни борби и нестабилност разкъсва Югоизточна Азия.
Мексико, не отдавна желана дестинация за отдих от цяла Америка сега е не по-малко опасно място от Конго, а правителството – това което е останало от него – е също така безкрупулно. Разпрострели се по цяла Южна Америка, преврати и военни конфликти взимат надмощие. Малко нации са пощадени.
В Авганиста, Ирак и Пакистан е все същото, само годината и броят на жертвите е различен. През изминалите 11 години, от както Джордж Буш обеща да докара Осама бин Ладен в Щатите „жив или мъртъв” са постъпили повече съобщения, че някой е забелязъл някъдеЕлвис, от колкото следи от терориста. Военните призовава за още войски, пари и време. Президентът и Конгресът изцеждат хазната и жертват още животи под предтекста да пазят Америка от АлКайда .
Израело-Палестинския конфликт е в същата патова ситуация. А Иран, военно обвързан с Русия и Китай е вече член на Ядрения Клуб, с когото всички се съобразяват.
Богатите на петрол нации загубили милиарди в безрасъдно и рисковано инвестиране на богатството се опитват да се справят с местните бунтовници и спадът на приходите.
Индийското икономическо чудо е изчерпано от чудеса и отново е в условията на страна от Третия Свят. Изострените отношения с Пакистан предвещават ядрен конфликт.
Канада, Австралия и Нова Зенландия също не са в чудесна форма, но в сравнение с другите страни са райски примамливи.
Африка си е Африка. Не се е променила много. Корупция, бедност, престъпност. Деспоти и диктатори придобиват контрол и власт. Новите завоеватели се изправят срещу старите. Борба за природните богатства, които земята дава.
Малко са нациитеи жителите, които се отърваха. Видели навреме задаващите се тенденции чрез умни решения и доза късмет се възползваха от инвестиции в собствени енергийни източници.
Бизнеси учещи ни как да оцеляваме се развиват доста добре на фона на другите. „Оцеляване” продава и се е превърнало в търговска марка. По време на обтегнати международни отношения и затворени граници цената и търсенето на двойното или мултинационално гражданство се е покачила.
Но оцеляването щеше да е много повече от оръжия и консерви. Искаше се емоционална и психическа подготовка.
Реалити шоутата – „Сървайвър”, „Колонията” и др. - през 2009 почукваха от екрана на онази омагьосваща ни кутия, но тогава нямаше такъв страх от наближаващото. Дори списания като The Economist излизаха със заглавия: „After the Storm: How to make the best of the recovery.” Или: „След Бурята: Как да извлечем максимална полза от възстановяването.” Политици, финансови гурута, нобелови лауреати, които - с някои изключения - не предвидиха рецесията, сега - отново с някои изключения - излизаха със съобщения, че краят й е дошъл.
На улицата обаче нещата стояха по друг начин. За шофьорите, дърводелците, търговците, счетоводителите, ресторантьорите, колежаните и за много други нямаше възстановяване. Ниско платени работи, загуба на работни места, без успех в търсенето на нова работа - това беше действителността. Но не и в света на медиите.
Америка беше заляна с невиждана от обитателите й по размери престъпна вълна от безцеремонни политици и финансисти. Не минаваше и седмица без Вашингтон или Уол Стийт да извършат престъпление. А ако имаше публични личности с опониращи мнения, те бяха обявявани за луди и даже обвинявани от правосъдието. За всичко това се грижеше и Холивуд впрегнал всяка една стотинка от развлекателната си индустрия.
Разбира се действията на момчетата с костюмите от Уол Стрийт бяха завоалирани с думи, чието значение бе неизвестно за широката публика. Беше се случил най-големият банков обир, само че обрани бяха хората, а не банките. Банките бяха обирджиите. Хиляди страници с нови закони минаха през конгреса и бяха приети без дори да бъдат прочетени: спасителни планове, стимулиращи пакети, изплащане на задължения, купуване на задължения. Извършено бе престъпление, което беше наречено законодателство. Всички американци и техните наследници бяха нагърбени с дълговете на финансовите институции, така наречените „Незаменимите”. За взимането на това решение нямаше дебати. Какво в крайна сметка щеше да се случи ако тези финансови институци се сринат? Единствено незабавните действия можеха да предотвратят катастрофата. Но каква щеше да е тази катастрофа с която плашеха обществото?
Нищо повече от вече позната ни стратегия с всяване на страх. Икономическа версия на онази, която се използва за войната в Ирак. Предлога беше друг, но играта същата. Без място за дебати.
По време на криза всяко общество се осланя на своите лидери, вярвайки безрезервно в техните намерения и винаги изискващи незабавни действия. Без време да се мисли. През 2009 година малко хора си спомняха войната на Бил Клинтън. Фактите проговарят след време: „Kosovo’s Plight Exaggerated.”, прочетете заглавието на 1 July 1999 на USA Today. “Many of the figures used by the Clinton Administration and NATO to describe the wartime plight of Albanians in Kosovo now appear greatly exaggerated …” - „Много от използванито от администрацията на Клинтън и НАТО доказателства да опишат ситуацията на албанците в Косово се оказаха силно пеувеличени...”
Историята се повтаряше, след това дойде 11 Септември, после Авганистан и Ирак. През 2009 година президентът Обама не измени на традицията. Някои видяха на време заващите се тенденции: замразяване на чужди авоари, ограничаване на интернет свободата, затварянето на границите, арести и прочие. Скоро щяха да бъдат част от ежедневието. А когато най-лошото предстои да се случи, тези които не предприемет мерки и неса готови да рискуват те губят.
До 2012 година - геополитическите опасности, икономическия армагедон, повишението на престъпността, нарко войните, тероризма, гражданското неподчинение – щеше да има много възможности лидерите по света да играят най-страшните си козове, за да може лековерните да бъдат парализирани. А скептиците невъзможни за убеждение щяха да подлежат на драконови мерки, в случай че тръгнат да излизат извън контрол.
Най-страшният коз в ръцете на властта беше, че ако финансовите институции не бъдат подпомогнати от държавата чрез спасителни планове то системата ще рухне и животът който познаваме никога няма да бъде същият. Но щеше линаистина системата да рухне? Щеше ли цивилизацията да спре да съществува беше въпрос, чийто отговор бе оценен на сумата от 14 трилиона долара.
Ето как отговори Обама на този въпрос: „Знаете ли, ако къщата на моите съседи избухне в пламъци било то от цигара в спалнята или от неизключен котлон, моята реакция ще е да спра пожара да се разрастне и до моята къща.” След около седем месеца Бен Берненке, изпълнителния директор на Федералния Резерв, отговори аналогично на същия въпрос: „Ако имаш съсед, който пуши в леглото си или пък пали огън в къщата си и ако вие си казвате: „Не ми пука, няма да викам пожарната” – това е нормално според мен.Но ако къщите са ви дървени и са една до друга? Мисля че всички ще се съгласим с действията по потушаване на пожара. А след това ще се запитаме как да накажем съседа и какви мерки за бъдеще да предприемем това да не се повтори.”
Такова сравнение с финансовата ни система беше непростима лъжа, непоправима глупост, но медиите го изтълкуваха като мъдро и логично. Ами ако съседът ви е комарджия и загуби къщата си на залог във Вегас. Ще трябва ли целия град да плаща дълговете на съседа, за да си изплати обратно къщата. А още повече да му се дават компенсации, за да може да лети първа класа до Вегас и да играе хазарт отново?
Публиката беше свикнала с мисълта, че Федералния Резерв оперира независимо от Вашингтон и обратното, но съвпадащите отговори на двамата доказаха друго. Те бяха не две, а една и съща институция. Преди да бъде избран от Обама за министър на финансите Тимоти Гейтнър беше президент на клона на Федералния Резерв в Ню Йорк.
През 2008 година са назначени на работа 200 доктори на икономическите науки, за което Федералния Резерв похарчва 400 милиона долара за анализи. Въпреки което не успяха да видят задаващата се криза, някои от тях продължаваха да недовиждат дори след като кризата беше насъпила. Но в един момент всички те, политици, икономисти, финансисти, медиини експерти, анализатори, се обединиха в разрешаването на проблема. Който изисквашевзимането на незабавни действия, големите финансови институции - „Незаменимите” - не трябваше да се сриват. Защо ли обществото им гласува доверие и този път? Защо не ги оставихме да се сринат, какво толкова щеше да стане ако нямаше спасителни планове?
Гледайки назад от 2012г. ароганстноста и помпозността на последните изминали години бе помрачително огромна.
На 15 Септември 2008г. един от „Незаменимите” падна, това беше Леман Брадърс. Най-големия банкрут в историята на Америка, но всичко останало си продължи по старому. Слънцето все още грееше, а и храната не спря да съществува. Финансовите пазари се стабилизираха с времето.
С какво заплашваха господата с костюмите от Уол Стрийт: ще нарастне безработицата, някои бизнеси ще банкрутират, брутния вътрешен продукт ще потъне. А нима това не се случи и след техните взети мерки за сигурност?
В действителност нямаше страх, че финансовите институции могат да рухнат, това беше тактика за спечелването на още и още. Приета от обществото напълно доброволно. С парите на данъкоплатците, финансовите гиганти изкупиха конкуренцията под лозунга „Да живее свободния пазар”. А това е принцип в икономическите среди, както „Всички хора са равни” сред хората.
Това което беше втълпявано „спасете системата” подейства като лекарсто за много да осъзнаят къде е грешката. Защото „незаменимите” от „жизнено важни за да се бъдат оставени да се сринат” се превърнаха в „прекалено важни за да бъдат контролирани”. Колкото по-голяма е „скалата на икономиката” би следвало да е по-добре – висок стандарт на живот, облаги за всеки и прочие. Но на практика не беше така. Прекалено голямата икономическа организация става толкова голяма, че самата и инфраструктура да не може да я побере. Подобно на бюрокрацията, която постоянно се разраства, за да посрещне нуждите на постоянно разрастващата се бюрокрация.
Но през 2009 година малко хора осъзнаваха това. Тогава голяма част от икономистите нарекоха действията на Берненки „смела постъпка”. Но икономиката не беше спасена, а само „незаменимите”. Та кой не би се възхитил на такава постъпка – създавене на пари от нищото. Което рабо или късно щеше да доведе света до днешните събития.
Times/Таймс отбеляза „Берненке рано или късно ще трябва да прибере всичките отпуснати пари .... но официалните органи да не могат да кажат кога точно ще стане това.”. Това ”кога точно” не беше предвидено да е скоро. Федералният Резерв щеше да отпусне още пари, преди да започне да събира предишните. Още стимулиращи пакети и спасителни планове бяха предвидени за създаване. Но все някога всичко това трябваше да се прибере обратно, само че когато това време настъпи тези спасителни планове щяха да са прекалено големи, за да могат изобщо да се изтеглят от икономиката.
„Централни банки от различно места по света изразиха своите надежди в петък, че най-лошото от финансовата криза е преминало и глобалната икономика започва да се възстановявя”, написа The New York Times на 24 Август 2009г., цитирайки експерти.
„Разумно е да обявим, че най-тежкото от кризата е зад нас и вече виждаме първите добри показатели, които се появяват девет месеца по-рано то предвиденото”, каза Стенли Фишер, управител на Банката на Израел. „Да обявим”? Да беше казал „да предположим”. Фактите обаче говореха друго, че икономиката продължава да се влошава и че най-лошото предстоеше.
„Все пак изглежда, че Америка няма да има втора голяма депресия. Какво ни спаси? Отговорът е прост – големият правителствен контрол.” прокламира носителя на нобелова награда за икономика Пол Кругман. Само че „големият правителствен контрол” подпомагайки губещите финансови институции, които са „незаменими” нямаше да спре „най-голямата депресия”. В началото на 2010 година се задаваше друга вълна на финансовата криза. Глобалната икономика беше сериозно болна и не можеше да се изправи на крака. Хирурзите от Уол Стрийт предвещаваха: „Щастливите дни идват скоро” и всички слушава в захлас без да погледнат, че показателите сочеха в обратната посока.
В тези времена някои хора си спомниха, че тези които губят най-много всъщност са тези, които могат да спечелят най-много. Стига да успеят да спечелят доверието на обществото да инвестира в тях. А те умело ползваха медиите и политиците за своите цели.