Възкресението и моят стол в тъмнотоФилософията, казват, се е появила поради страха от смъртта. Той придружава всички наши сериозни намерения, а ако не присъства лично, пази собствен стол в залата на мислите ни. Един хубав, здрав, солиден стол някъде по-назад, в сумрака на крайните редове, с надпис “моята смърт”. Сократ отмества погледа ни от този стол по много внимателен начин. Страхът от смъртта, казва той в “Апологията”, е фалшива мъдрост, защото ако не я познаваме, откъде сме сигурни, че тя е най-страшното нещо? Би могла да е и най-прекрасното. Добрият човек не бива да пресмята дали ще оживее или ще умре. Той трябва да се притеснява дали постъпва правилно или неправилно. Епикур просто заявява, че няма такъв стол. Смъртта, според него, е анихилация. За живите тя не е проблем, защото не страдат от нея. За мъртвите пък – още по-малко, защото те вече са анихилирани. Все пак, за да се тюхкаш за нещо, трябва да съществуваш. И да се правиш, че не виждаш стола. А според Платон този стол май е единственият реален предмет в залата, населена с временни призраци. Всички размисли по въпроса търсят рецептата как да живеем с достойнство, но дори когато сме най-щастливи, хвърляме по някой напрегнат поглед към последните редове.
Спомням си един такъв хубав, здрав, солиден стол от детството ми. Той не можеше нито да се изнесе, нито да се заеме от непознат. Беше с висока облегалка от черно резбовано дърво и малки ръкохватки от люспести дракони, навели глави в покорна служба. На него на листче от тетрадка пишеше Райна Попсавова. Името на баба ми. Беше написано с перодръжка, която на места беше пускала щедри дози мастило. Давах си сметка, че листчетата не са част от столовете, защото от време на време ги сменят. Не си давах сметка защо правят това. Понякога влизах заедно с баба ми в черквата. Вътре винаги имаше още хора, от балкончето над вратата се извиваха добросъвестни песнопения, димеше тамян, гласовете на свещениците се преплитаха в специфичните си полутонове. Баба ми заемаше надписания си трон и се заслушваше в службата. Не знам дали разбираше нещо. Аз лично нищо не разбирах, но се чувствах добре и се вълнувах предимно от нафората. В неделите имаше много народ, а на Великден беше препълнено. Дори листчето не успяваше да опази стола на баба ми. Днес нея я няма. Няма го и листчето. Остана столът в кварталната черква. Сигурно се ползва от други хора, но в дъното на мислите ми стои празен.
Какво стана с Възкресението?Аргументите на ума ни убеждават в правото си; интуицията просто повтаря “но защо не?”. Откъде да започнем? Колко знаем за света? Защо живата материя се отличава по своята многократно по-сложна организация от неживата? Нали всичко е съставено от подобни атоми? Защо при преминаването от живот в смърт процесите в тъканта се променят? Какво налага тази внезапна промяна? Защо въобще съществува живата тъкан? Няма ли да й е по-удобно на природата, ако вместо да се престарава с някакви префърцунени форми на физикохимична активност, си пусне атомите да летят из мързеливия хаос на воля?
Според психолозите, религията е страничен продукт на съзнанието, нещо, останало от детството, когато за всичко са били отговорни мама и тате, а постъпките са били оцветявани в дуалистичната черно-бяла гама на доброто и непослушното.
“Не рационални аргументи, а емоции ни карат да вярваме в един следващ живот – пише Бъртранд Ръсел в “Защо не съм християнин” – а най-важната от тези емоции е страхът от смъртта.” Налага ни се да пораснем и да признаем собствената си тленност, но като деца сме се чувствали по-добре без смърт и някаква част от мисленето ни решава да си остане по къси чорапи. Измисля магически ритуали, оплаква се на Отца и Светата Майка, мъчи се да им измоли това и онова и да почувства сигурност върху тънкия лед на дните си. Антрополозите са съгласни, че религиите по света се създават именно поради страха от смъртта. Човек може да изпитва глад, болка, неудовлетворение, бедност, загуба и за всичко това да му трябва помощ отвъд, но смъртта е бедствие, което смалява всички останали.
Там нищо по-малко от Бог не може да помогне. Отново столът в тъмното. Нима и рационалните, и ирационалните подходи към света се събират в него?
Какво стана с Възкресението?Да видим в Голямата книга. Четиримата евангелисти казват доста различни неща. Все пак историите им се разминават точно толкова, колкото обичайните свидетелства за далечни събития.
Според Матей на разсъмване, в първия ден от седмицата, на гроба на Исус идват Мария Магдалина и “другата Мария”. Става земетресение, от небето идва ангел, отмества камъка и гробницата се оказва празна. Ангелът праща жените да кажат на апостолите, че възкръсналият ще ги чака в Галилея. По пътя Исус среща лично Мариите, “а те се приближиха, хванаха се за нозете Му и Му се поклониха”.
Според Марко на гроба отиват Мария Магдалина, Мария Иаковова и Саломия; и се притесняват кой ли ще им отвори надгробния камък, за да помажат тялото. Но камъкът е вече отворен. В този разказ белият ангел ги чака, за да им поръча приблизително същото. После Исус се явява не само на Мария Магдалина, но и на двама свои ученици “по пътя, когато отиваха в село”. Накрая се среща и с останалите апостоли, докато те вечерят, а след това се възнася.
При Лука камъкът отново е вече отворен. Този път е намерен така от Мария Магдалина, Иоана и Мария, майка на Иакова. Ангелите тук са двама и ги питат защо търсят “Живия между мъртвите”. От Лука става ясно, че двамата ученици, които Исус среща по пътя, отиват към Емаус, село недалеч от Иерусалим. Те говорят с Исус, вървят с него, канят го да се приюти с тях за през нощта, но не го разпознават. Вечерят с него и едва “тогава им се отвориха очите, и те Го познаха; ала той стана невидим за тях”. После потресени разказват на останалите апостоли какво се е случило, но никой не им вярва до момента, в който Исус не се появява лично и казва: “Вижте ръцете ми и нозете ми: аз съм същият; попипайте ме и вижте; понеже духът няма плът и кости, както виждате Мене, че имам.” Учениците се радват и още не са сигурни дали си нямат работа с привидение, а Исус ги пита имат ли нещо за ядене. Дават му “късче печена риба и вощен мед” и той ги изяжда пред тях.
При Иоан на гроба идва само Мария Магдалина. Камъкът отново е вече отместен. В паниката си жената вика Симон Петър и “другия ученик, когото Исус обичаше” и те започват да претърсват гробницата. Ангелите отново са двама и докато упрекват Мария Магдалина, че плаче напразно, иззад нея се появява Исус. Тя го помисля за градинаря и го пита дали той не е изнесъл тялото. Едва тогава го разпознава. После Исус се появява в къщата, където са се събрали учениците му, въпреки че вратата е заключена. Тома бърка в раните му, за да се увери в истината на видяното. “Дай си пръста тук и виж ръцете Ми; дай си ръката и тури в ребрата Ми; и не бъди невярващ, а вярващ. Отговори Тома и Му рече: Господ мой и Бог мой! Исус му казва: Тома, ти повярва, защото Ме видя; блажени, които не са видели и са повярвали.” А накрая Исус пълни мрежата на Симон Петър с риба и сяда да яде сред учениците си, за да им даде напътствия. Тайната вечеря в никакъв случай не е последната.
Еднаквите елементи са приблизително следните: Мария Магдалина открива гроба празен. Там някакво странно, надчовешко присъствие й казва да търси Исус другаде. После Исус се среща с по-близките си следовници и може да бъде прегръщан, да яде с тях, да говори, да показва раните си. А също така и да минава през затворени врати, да се възнася в небето и да пълни рибарските мрежи. Но като че ли настояването за телесното му присъствие е по-странно.
Счита се, че Марко пръв написва евангелието си – между 50 и 75 г. от н. е., а Иоан последен – около 85 г. Текстовете вървят към разгръщане на детайлите, към все повече подробности около срещите на Исус с апостолите. Интересно е, че близките му престават да го разпознават и имат нужда от миг на вдъхновение, от специално позоваване, което да им отвори очите. Не вярват и вярват. Виждат и не виждат.
Дали тези свидетелства имат нещо общо с истината? По онова време “Одисеята” с всичките си богове и циклопи отдавна е съчинена, но писането е било тържествен акт, хората още не са го ползвали, за да увековечават измислиците си. Само че какво е истина, чудовищата по ъглите на старите географски карти ли? Още повече, че евангелистите са страна по въпроса. Бил ли е Исус наистина мъртъв, когато са го свалили от кръста? Навярно да. Според римляните е бил, а те са разбирали от тези работи. И все пак в ерата на Крис Ейнджъл, който “умира” по сто различни начина пред очите ни, и на Дейвид Копърфийлд, който “минава” през Китайската стена, не ни е трудно да си обясним чудесата в една по-достъпна светлина. А може би не Исус се е представял на апостолите след разпятието, а някой друг, когото те се радват да припознаят впоследствие.
Каквото и да говорим, както и да се вглеждаме в достоверността на детайлите, има опасност да изпуснем най-важното. Посланието на символа. Възкресението като телесна метафора на вечния живот. Някои неща не могат да се кажат с думи и затова е нужен пример с човек.
А ние, хората, от дума не разбираме. И потапяме всичко в прагматика. Идва пролетта и се впускаме в невнятна активност. Палим свещи, чистим, печем козунаци, чукаме се с яйца.
Това си струва да бъде видяно по-отблизо. Огънят е символ на трансформацията, възраждането на живота, невидимата енергия на битието.[1] Чистенето е свързано с пречистване, с обновяване, изхвърляне на старото и отваряне място за новото. Хлябът (козунакът) е плодородие и живот. В духовен план всички храни символизират познанието като храна за душата и приемането на живота и безсмъртието. Яйцето означава принципът на живота, кълнът на всеобщото сътворение, великият кръговрат във вселената, скритият произход и тайна на битието. Яйцето като произход на света се среща в Египет, Финикия, Индия, Китай, Япония, Гърция, Централна Америка, Фиджи и Финландия. Според будизма, яйчената черупка е черупката на “невежеството” и нейното разчупване означава второ раждане и постигане на просветление, преодоляване на времето и пространството.
Нима знаем нещо, което не знаем? Нима цялото човечество го знае открай време и предава съобщението си от поколение на поколение, но когато това съобщение ни се каже с думи, ние питаме кой точно е бутнал камъка и как са били облечени ангелите? Виждаме го и не го разпознаваме.
Гледам към празния стол в дъното. Знам, че един ден ще седна в него.
Междувременно обаче всяка година ще повтарям “Христос Воскресе”. Не претендирам, че разбирам всичко, но обичам да съобщавам добри новини. [1] Тълкуванията на символите са взети от “Енциклопедия на традиционните символи” на Дж. К. Купър, 1993 г., изд. “Петър Берон” и фондация “Отворено общество”, превод Иглика Василева и Юлия Стефанова. Бих могла да добавя и други справочници, но при цялата очевидност на нещата, просто не мисля, че е необходимо.
Кристин Димитрова
http://www.kultura.bg/bg/article/view/16830
