http://publicistika.blogspot.com/2009/02/blog-post.htmlУредбата на българската държава си е наша работа, не рускапроф. Никола Милев
Откъси от статии на Никола Милев, публикувани във в. „Слово". Част втора.Българският народ не е нито малолетен, нито малоумен и не е прехвърлил върху никого другиго правото да се грижи за неговата съдба; затова голяма бе изненадата му, когато узна, че червените господа от Кремъл си присвоиха това право и като се разтъжиха за неговото добро призоваха почти цял свят на оръжие против „белогвардейците" в България и на това отгоре осъдиха Българската комунистическа партия, задето не е защитила със сила режима на Стамболийски.
24 юли 1923г.
***
Няма свестен политик в България, който да иска да предизвиква Съветска Русия. Съветска или несъветска, уредбата на руската държава е работа на самите руси. Това, което ние искаме, то е - уредбата на българската държава да си бъде наша работа и никой да не ни натрапва със сила своите разбирания за управлението на нашата държава. Ще отрекат ли тия, които виждат провокации от българска страна, че от Петроград и от Москва се преписват на българските комунисти планове и начини за действие, сърдят им се, когато не ги изпълняват; или ги възхваляват, когато ги прилагат с явна опасност за съществуването на България? България няма нужда да предизвиква, която и да било чужда сила, а още по-малко Русия, която е една велика сила...България е обаче длъжна да отбива ударите на комунистите, опасни за нейното съществуване.
4 юли 1924 г.
***
Ще занемеят ония уста, които би се опитали да намерят грях у нещастните селяни на Ловча, Търлис или което и да е друго село на Македония и да оправдае вършените спрямо тях престъпления. Тяхната единствена вина е, че са българи, че такива искат да останат и че господарите на тяхната земя, след като си начертаха каквито граници желаеха, все пак не се чувствуват сигурни в своето владение. След като взеха Македония с македонци те мислят сега, че ще бъдат по-сигурни за своето бъдеще, ако я очистят от македонците и на тяхно място настанят жертвите на друго едно политическо заблуждение - малоазийските бежанци.
31 юли 1924 г.
***
Македонската вътрешна организация си остава пак голям фактор в живота на страната и в балканската политика. Ако някому са нужни доказателства за това, нека погледне какви усилия прави болшевишката пропаганда, напрегнала главните си сили към Балканите, да представи Вътрешната организация като влязла вече в лоното на Коминтерна и подчинена на заповедите на Москва.
Който познава историята на тая организация няма да се поддаде на тия маневри. Тая организация, която не се поколеба пред борба с родни братя, за да запази своята самостоятелност, не може да се подчини на чужда команда. Но колцина знаят това? Даже в България, която е приютила грамадната част от македонската емиграция, съществува по отношение на македонските работи едно невероятно невежество. Колкото в чужбина, където действуват толкова враждебни сили, заинтересовани да компрометират македонската кауза, там никой няма време да чете дипломатическата преписка, която съдържа най-безпристрастната истина за македонското движение.
Днес хиляди и хиляди македонци ще се наведат благоговейно пред сенките на ония, които паднаха за свобода и правда в родината им. И в този момент като светотатство ще прозвучи гласът на ония, които се опитват чрез така наречения „манифест" да представят македонската организация като оръдие за сваляне и качване на правителства в България и като съюзници на безумците от „единния фронт". Македонското движение е чисто и чисто ще си остане. То има една дълга история и една яка традиция и нищо не може да го отклони от неговия път.
2 август 1924 г.
***
Ако празният стомах и вкоченясалою от студ тяло са лоши съветници, какво
да кажем за отчаянието на наболелите души, за обиденото национално чувство,, които не намират справедливост? С особена стръв, изглежда, че са се нахвърлили напоследък болшевишките емисари върху македонското движение и неговите ръководители...
Македонците, които обичат България не по-малко от другите българи, няма никога да бъдат на страната на рушителите.
15 август 1924 г. ,
* * *
Извършено е едно от великите престъпления в българската история. Тодор Александров е убит. Един голям човек на нашето племе и на нашето време си отиде, последван от скръбта и сълзите на цял народ...
Тодор Александров бе от ония македонски деятели, който най-грижливо се е пазил да не създаде със своята деятелност опасност за България. И в това отношение той бе един прозорлив и голям българин.
Нека българското общество си даде точно сметка за това: Тодор Александров е най-скъпата жертва, която е дадена не само за спасението на Македонската организация, но и за спасението на България. Ние минахме покрай една пропаст: мъченическият ореол на Александрова хвърли достатъчно светлина, за да осветли пътя ни и да ни открие пропастта, в която щеше да пропадне целостта, независимостта на отечеството. За предвидливите хора не бяха тайни опитите на болшевиците да вземат в свои ръце вътрешната организация и чрез нея да раздрусат България, без да искат да знаят за последствията. Александров видя опасностите и им се противопостави решително. Измяната посегна на неговия живот.
Но тя остава непокътнато неговото дело. И със смъртта си той извърши спрямо съдбините на племето най-високия дълг. България е запазена. Националният характер, независимостта и целостта на македонското движение са недосегаеми. Всичко друго е поправимо и постижимо.
16 септември 1924 г.
***
Такъв, какъвто е, Демократическият сговор е опора не само на реда, но и на обществения строй на нашата страна, която има нежеланата чест да бъде обект на московските разрушителни планове...
Ако има кой да спечели от разтурянето на Сговора, това ще бъдат едино-фронтовците, тоест гражданската война, мизерията, анархията. Кой разбран българин желае това?
12 февруари 1925 г.
Публ. в Никола Милев. Възпоменателен лист. С, 13 февруари 1995, с. 4-5.
http://publicistika.blogspot.com/2009/02/blog-post_24.html
"Без Русия не можем"?Стефан СтамболовДнешните управници искат без друго да докажат на светът, че те са се завзели сериозно да растроят всичко, създадено от осъм години насам, и да издигнат руските елементи, та чрез това да сближим България с Русия. Ний мислехме до сега, че всичко туй, което се говори от чуждите корреспонденти, че княза бил казал какво „без Руссия не можем" и че Стоилов е корреспондирал с някои видни русски лица в Петербург, за да заисквал поддържката на Руссия, е само слух; но сега виждаме, че работата е била съвсем другояче.
Нашите управници, макар и да заявиха пред чуждите вестници, че уж щели били да следват външната политика на Стамболова, са заловили един много опасен път. Те старателно подготвят тъй работите, щото да се оправдаят думите на русския полуофициозен вестник „Новости", че „Българския народ сам скоро щял де разреши въпроса за в полза на Руссия". Защо са взели туй опасно направление и защо мислят, че „без Руссия не можем", когато княза „можа" до сега седем години без нея — това е за нас и за българския народ тайна велика. Времената, казват, изменявали много работи и преобръщали много хора, не е чудно България да има злощастието да присъствува на една такава промяна в умовете на нашите държавници, която може да ни тури под русската опека.
Ако работата се ограничеше само в „говорение" и „словоохотливост", можахме да не обръщаме внимание, но ний присъствувахме на едно коренно променение на всичко в Отечеството ни и давание преднина на русските елементи. Ний виждаме, че в България се приготовлява едно положение, което в един прекрасен ден неусетно ще ни тикне под русското опекунство. Администрацията и общините се промениха коренно и се заместиха с руссофилски елементи по един башибозушки начин. На русските хора се възложи пазянието на редът и положението на страната. Но това е още началото, в сравнение с туй, което се готви.