Защо един млад човек да желае да играе играта на „голямите”
или
смисъла да градираш в днешната система за един младеж
Роден бях на 04. Декември.1988 година, времена на силни промени в местната институция наречена Република България. А пък и откъм по-малката институция наречена семейство, не бе много спокойно. Имаше един Канон който се следваше неотлъчно – по-силния бие по-слабия, но само с причина! И така аз биех сестра ми, майка ми мен, а причини имаше колкото искаш и за двете страни. Лошото беше че по-голямия се ползва с повече права и докато аз си позволявах само удар в рамото, майка ми добре ме пердашеше по крайниците с една точилка, помнейки я още до днес. А коя страна изяде повече бой, то е ясно... тази която носи на повече, а естествено това бях аз
И това си беше напълно оправдано, защото като удариш някой по рамото, макар и леко и той ревне ти спираш, но когато теб те налагат и ти се правиш на силен другата страна си казва - тоя е здрав, нищо му няма и се увлече в иначе моралните правосъдия. И така първата част от детството ми мина в детски глупости, както от страна на децата, така и откъм възрастните. Аз раздавах правосъдие и спазвах моите цености, майка ми също и се получаваше един кръговрат. Може би някой ще каже... Та това си е закона на джунглата.... Но не, ще отвърна... Това беше картинката от онова време, това е България.
Следващата част от детството пък ми мина в анализиране. Аз наранявах и мен ме нараняваха, като нещата повече се изместиха в училището. Представете си да кажем примерно 80% от родителите възпитаваха децата си по онова време като моите, с бой. И сега си представете какви могат да са взаимоотношенията на самите деца помежду им, далеч от родителите. Прилично кротко беше докато имше учител в стаята, но през останалото време, когато оставахме напълно сами, което ако се сметне излиза кръгло един час беше на длъж и на шир „Царството на децата”. Всеки делник по един час цареше, макар и жестока възпитателната програма на самите деца. Красива картинка се получаваше - децата които не ядяха бой вкъщи и бяха случили на по-мъдри родители, тук бяха силно потъпквани от децата на тези родители които използваха боя за възпитание. Излежда че за да дадеш максимално силен старт за детето ти и да го подготвиш за външния свят трябваше освен на морал и уважение да го учиш и на бойни умения и силен характер. Спрямо това пък изглеждаше съм случил... бойните умения си ги бях придобил с помощта на майка ми и на сестра ми, а пък морала си го носех сам, вътрешно в мен, колкото и сега да не се гордея с първото, но дете съм бил... кво съм разбирал аз. И така често потупвах побойниците на училището, а понякога и за спорта или пък рицарско достойнство (т.е. правда, момичета). Времената бързо се смениха и всичките тия глупости вкъщи и училище ми станаха безразлични, а вместо това се появи влечение към природата. Нямаше никой с моето мислене и за това често бях сам лутащ се по непознати поляни, хълмове и гори. В училище по време на час вместо да слушам отегчителните и прекалено задълбочени лекции които се искаше от мен да ги зубря, аз бях подпрял глава на ръката и мечтаейки гледах през прозореца красивите отсрещни хълмове... пусти и прекрасни. А ми се искаше да се кача на тях и да погледна пък оттам още колко непознати земи ще се разкрият. Разбира се това от учителите беше приемано като голяма лична обида... не слушаш учитела, значи не го уважаваш и се опитваха и те като майка ми да раздават тяхното правосъдие с тяхните средства за това. Но тогава макар и млад, бях научил нещо повече за живота дори от тях и никак не ме плашеха с двойките в бележника и опитите да придобият власт над мен чрез родителите ми и т.н. С нетърпение чаках да се впусна пак с колелото да скитам по непознати горски пътечки, а за мое щастие точно тогава се преместихме да живеем в по-далечен квартал от града и къщата ни беше една от последните в горната му част откъм Витоша и на четири километра от красива гора.
И така до шестнадесет години бях приблизително нормален и приличащ си с обществото. Впусках се лесно в гняв, омраза и негативни чувства и бях като всички – поредното правосъдие на Земята. Обаче след като ми се разви влечение към природата, фентъзито и доброто, някак си се отделих от този свят и ми стана твърде чужд. Природата ми помогна доставяйки ми достатъчно приятни емоции и време да анализирам външния свят и така почнах да осъзнавам защо хората правят това и че не искам да съм като тях.
Сега навърших двадесет години и съм напълно сигурен че възрастните са непорастнали деца. Колкото повече ги наблюдавам и изучавам, толкова повече ми се отисква това. И жалкото е че това не е аномалия. Детското и просташко поведение се вижда на всякъде в страната... Няма парламент, няма университет никаква по-висша инстанция. Простотията до толкова е навлязла в самото общество че вече е съвсем нормална, малко я виждат и даже понякога е и на почит. Самото образование което минах тринадесет години с това което ми даде ни най-малко ме обогати, освен с поуките които аз лично можах да си извадя от блъскането. И главната цел на това образование е: до осми клас те баламосват там нещо, правят те без характер, сив и лесен за манипулиране, като единственото ценно и което ти дават и може да ти послужи и за напред е писменост и език, след осми клас до дванадесети ти дават специални знания, професия с която да си полезен на държавата и в крайна сметка ако се замислиш това не е училище, а фабрика за роби. Най-голямата фабрика за роби позната на историята.
И дойде това време в което се питам:
„Защо един млад човек да желае да играе играта на „голямите” или смисъла за градация в днешната система за един младеж???”
Възможностите които предлага тази система са тотално ограничени. Въпроса е: или си играй кротко и мирно ролята като останалите шутове или стой гладен и приемай тежеста на обществената критика или мнозинството върху теб. И съм сигурен че не само аз не виждам смисъла в това след като едвам издържах простотията на до средното образование да продължа с висше или пък да работя като хамал в някоя фирма в която те имат просто за роб и не те уважават. Даже не виждам смисъл да продължавам да се бутам тук, сред всичките сляпи хора. А колкото повече хора се будим, толкова повече ще отказваме да играем в този театър и действителността в момента ще почне да се топи и разпада като мръсен сняг на слънце. И ще се събуди Земята за нов живот, далеч по-добър от вълчия свят в момента.
Поздравявам всички млади хора които четейки това почувстваха че изваждам наяве скрити техни мисли, а може би и че им чета душата.
Всеки може да не може, а аз мога да мога.
Света се събужда за нов живот, ... усещаш ли вътре в теб първите лъчи на слънцето на знанието?
А в сайта ми можете и да чуета една песен която създадох по съшите мисли и чувства