Това казваме и аз, и Айнщайн, и Х.К.Андерсен . Всеки си има собствен път и собствена стойност, и не е непременно разглезен, мързелив и обратното на упорит-слабоволев, ако не излиза в астрала осъзнато като Митко. И тия глупости с "трябва, та трябва?!?!?!" /както е в приказката ти: трябва да си патица, котка, трябва да се напъваш да снасяш яйца, иначе не си правилно духовен.../
Аз помня сънищата си от 16 годишна - всяка нощ, всеки сън. Развила съм известна "будност" на мозъка си, която практически го лишава от реална почивка, заради безумното ми любопитство да помня какво сънувам и къде ходя нощем. И тази "будност", стигнала до автоматизъм за тия толкова много години оттогава, е диаметрално противоположното на дълбокия релакс, който ти е нужен за да излизаш от тялото си. За мен е по - достъпно осъзнатото сънуване, отколкото волевото астрално излизане.
Аз не съм изпитвала никога чак такова отпускане, че чак да не чувствам тялото си. Заспивам по съвсем друг алгоритъм /начин, механизъм/ и не мога да разтегля онзи полезния, междинния момент между съня и будното състояние, който Радуга използва за съзнателно излизане в астрала. Волевото заспиване за мен е непостижимо. А и капацитети по въпроса с астралното излизане /като Михаил Радуга/ казват, че на човек с повече маса му е по - трудно да се отпусне. А това е т.1 в играта на астрално излизане. Е, аз каква трябва да съм та да си причинявам това? Джуджето дето ще става баскетболист ли? Или рибата дето ще катери дървета? Или лебеда който ще мяука? Айде стига! НО! Това не ме прави мързелива, безволева или неправилно духовна...
m2f,
Няма
трябва, когато има осъзнатост, тогава има отговорност. Знаеш, че ако не проявиш отговорност можеш да навредиш, на себе си първо, а ние взаимодействаме, така че външното си е като част от вътрешното, простряно извън, но понеже всичко е енергия, ние сме в постоянен видим или невидим контакт на много нива. Това може да се усети като чувство, мисъл, сетивно възприятия, много начини има. Тук в това е отликата, пътя на всеки минава през разни места, съвсем лични, никой не може да бъде съдник за това, но имайки опит някой вървял по пътя може да спомене и повярвай, човек като Митко, минал "от там" - по пътищата на душата не би си позволил, най-малкото от позицията на отговорността в себе си да дава определения, за другите. Това го знам със сигурност, защото пътя на тези полети минава през осъзнаване и уважение, много наблюдателност и не на последно място и за да се самолекува една душа е нужна огромна честност, към себе си, а за да продължи по този път навътре, е нужно да запази вътрешно мълчание, не да слага етикети, а будно да изследва, Любопитството в случая преминава в изследователска дейност с точността, прецизността на хирург. Такъв човек може и да изглежда по- Дистанциран, дори сдържан или силно чувствен в изказванията си, когато потвърждава опита си, но не би се подиграл, нито осъдил, защото в този фин свят, в който пристъпваш, в мига в който си " зацапаш" фокуса с
осъждане - рамкиране и други определения, етикети, ти вече преставаш да "виждаш", а просто интерпретираш някакви свои емоции, но те не са полет, а за лечение не можем и дума да кажем при такъв човек. Затова е ясно, че щом Митко е развил себе си до тази степен, той може единствено да
"чува", да приема или да каже с точност нещо, но не за да даде присъда. А и дори човек минал по пътя често предпочита да мълчи за това, доколкото възприятията, породени от подобна опитност не могат да бъдат разказвани с лекотата на всекидневните понятия, често усещания, " знаци", указват къде сме, в 'сънуването" - най общо казано, но по-навътре пътя е съвсем личен. иска се огромна дисциплина и самонаблюдателност в отношението към себе си. Това търпение към себе си аз наричам - Любов. Защото 1во, за да "видиш' ти трябва да приемеш, а после, за да не те "притеглят" "чуждите" - непознатите течения на "духовното възприятие" при полета е нужна сдържаност, дисциплината да питаш, без да се оставяш повлечен от непознатото, което те изкушава да го последваш.. Та значи нужни са две основни може би противоположни сили - качества : Приемане - разширение -порив, и задържане - осъзнатост - дисциплината да се спреш навреме, за да не си "отнесен" от " видяното. Общо взето сигурно това се чувства, в земен аспект, когато управляваш колесница с два коня, умението да тръгнеш навреме, да балансираш, да имаш ритъм, да запазиш баланса, на противоположностите. Духа е като вятъра, разпалва , завърта колелата на колесницата, но без дисциплина, и сила, тренировка, колесницата залита... Затова го има
трябва, то е упората на порива за движение - Зрялостта,
трябва на осъзнатия, а не
трябва на роба.
Трябва тогава се превръща в лична величина, не в заповед, и при осъзнаване ти си в едно с това трябва, защото знаеш, че ако един път се оставиш на празномислието си, колата ще тръгне накриво...Любовта държи за ръка свободата, но поведени по тънката пътека на духовното е нужно познаване и внимание, нужно е дисциплина и да умееш да изчакваш, да приемаш чисто, без представи, защото във финния свят се излита лесно и примамливо е.. там ти си и полета и идеята и всичко..по-добре да се бърза бавно и да не се лети, но като се движиш по земята да танцуваш. При мен полета бе преди прохождането, така щото аз трудно ходех танцувайки, ходех тромаво и още се уча. Предпочитам в моя случай първо да проходя, защото осъзнавам следното - Ако си на Земята и не можеш да ходиш, летенето е безпредметно, кръгла "0" е щом живееш "сънувайки" - в света на идеите, да виждаш, да знаеш и какво като не осъществяваш връзка с физическото, а си на планетата Земя все пак, все едно си недовъплатен, чувствам се повече като растение, затова и обичам дърветата, говоря им като на хора и в детството им ги имах за приятели, при тях я има като че ли тази "бавност" - (спрямо околното), присъща на мен - някакво "сънуване" и друга скорост на възприятието. Ти явно си жизнен човек, сетивен, трябва да пипнеш, да знаеш. И може би твърде отговорен към възприеманото, искаш да го преживееш докрай. Не знам дали говоря с точност, но чувствам, че в твоето възприятие за "полета" има известна критика от теб към теб. И това е критиката на любознателния. За да полетиш е нужно да се пуснеш, от представата, от досегашното, да си дадеш време
за себе си! за почивка на духа, за връзка със себе си...интимна връзка със себе си...! За да летиш е нужно наистина душа и тяло и...
Връзка помежду им, а когато говоря за силите + и - , влагам в едната сила юздите =
трябва, а в другото - устрема -
искам.
П.П: Когато ми говорят слушам думите, но повече възприемам "общото поле" на изказаното. Така разбирам как ми говорят -осъдително или не...добронамерено или не. Така, виждайки този фон на казаното разбирам дали чувството ми за породена агресия от отсрещния, не е всъщност огледален образ на собственото ми отношение. Но за да видя другия, докато го слушам е добре да помълча, за да не умеша боите на общата картина и да се изгубя в нея. По - лесно е при писането, по - бързо при говоренето. Още по - скоростно е при полета. А идеята е, че щом имаме тяло..душа, то скороста на възприеманото и реакцията е взаимозависима, колкото по - малък е разрива на взаимоотношението в нас, по-малко е противоречието, а повече баланса, по- лесно управляваме полета, говоренето, писането,....в който искаш ред.
тялото ти трябва, за да имаш отправна точка.
Твоето тяло е явно "по- мъдро" от намерението ти, защото му е нужно нещо друго – може би почивка, приемане, за да се отпусне довери и да полети.