Да, и за Рила се говори, но само се говори...Аз поне не съм чел за някакви посещения, осъществени през портала Рила.
Нещо подобно! Две случки, разказани от цигуларя Галилей Величков, ученик на Петър Дънов. Първата се случва на 19 ноември 1943 на Витоша, Ел-Шадай, втората - в София:
“Настанихме се в две общи стаи...Имах привилегията да бъда в спалнята, където беше леглото на Учителя.
Към полунощ Учителят светна с батерийката. Погледна часовника си.
Направих същото. Моят часовник сочеше 12 часа полунощ. Той отвали завивките и седна на кревата. Вдигна ръка за поздрав. Вгледах се с внимание! Наоколо всички спяха. Дежурната сестра спеше. Но кого поздрави учителят?! Кого посрещна в този час?!... Потърках очи. Бях буден! Тогава... Това е реалност! Учителят има гости!...
Миг след това допуснатата мисъл се потвърди!
Учителят тихо проговори. Шепнешком водеше разговор на непознат език!... Съчетанието на гласните и съгласните напомняха за текста на неговите санскритски песни. Явно Учителят говореше с някого на древен език, на прастар език!
Тази среща трая около 10-15 минути. Диалога се водеше по всички правила. Учителят поклащаше утвърдително глава. Протягаше ръка. Странният разговор бе явно оживен. Кратко мълчание... Той стана... Вдигна десницата си за поздрав и дълго отправяше поглед... към тези, които продължаваха своя път!...
На следващата утрин, след закуска с трепет пристъпих към него...
- Миналата нощ Вие станахте и говорихте на непознат език с някого!
Усмихнат той замълча. След това запита:
- Ти не спеше ли?!... Разговорът чуваше ли се?!... Имах гости от ангелските светове...”
“През клонките на боровете забелязах бледо-синкавата светлина на горницата. Миг след това блесна и голямата лампа над балкона. Излезе Учителят. Незабравим момент! Облечен в бяло с панамена шапка, той пристъпи до перилата на балкона. Поогледа небето, поогледа земята и се прибра.
Помислих си – може би е поканен на вечеря. Той е готов и очаква тези, които ще го придружат! Почаках. Никой не дойде! Странно! А осветлението, облеклото подсказват тържество...прием!
Пристъпих към салона. Нямаше жива душа.
Ето че долетяха тоновете на квинти! Пръстите му леко опипваха струните. Учителя настройваше цигулката си. Той ще свири, но на кого? Официалното облекло респектира! Цигулката бе настроена, но пак продължаваше с лък леко да опипва струните. Ето, че лъкът изтегли едно тихо и вибриращо “ла”, след което се заредиха тонове в странен ред. Особена мелодична линия. Чужда за ухото ми. Странен напев в полутонове, четвърт тонове, източни глезанди. С изискани пианисими и лекота, източния мотив се носеше в пространството.
Малка пауза. Нов мотив в типичен източен стил озвуча. Унесен, слушах концерта, макар и неканен. Пак пауза. Тишина. Мир. Само пулсът ми напомняше за света на формите. Но и сърцето тупаше в пианисимо!
Наново опипване на квинтите. Те звучаха чисто, прецизно. Учителя запя в полуглас. Той пееше и свиреше. Вслушах се внимателно в текста. Непознат език. Мотива източен, а текста!... Песента ме завладя. Вокалите милваха душата. Тя познава нежността на неразбраната иначе песен. Събуждат се спомени за далечен роден край... отдалечен от векове... родина на търсен мир... родина на космичен копнеж... Непознатият мотив възрадва душата, окрили духът.
Само слушах. Не успях да запиша нито песента, нито текста в отворения нотен бележник.
Концерта завърши.
Повдигнах очи към огледалото монтирано на прозореца на горницата. Видях неговия образ. Той ме откри. Отвори прозореца и попита:
- Записахте ли нещо?!
- Не! – отговорих смутено. Тези мотиви са неуловими! А какъв странен текст!
- Имах гости от далечния изток! – продължи Учителя – поискаха да им посвиря и попея. Трябваше да изсвиря понятни за културата им музикални мотиви и да пея на родния им език!...
Прозорецът се затвори...
Далечни гости от още по-далечни светове!
"Изгревът", т. 4