Безкрайно дълбокият свят на човека според мен може да се разкрие само при срещата си със смъртта.
Например Хайдегер счита, че всеки е длъжен да търси своето собствено отношение и връзка с битието чрез размишления върху собствената си смърт. Смисълът на времето за човека се разбира като смисъл на човешкото битие при смъртта. Именно тогава умиращият прави тотална проекция на живота си във времето.
Едва пред лицето на смъртта индивидът е истински свободен. Тогава той търси отговор на онези въпроси, на които не е успял да отговори. Преживяванията на самия Аз пред лицето на смъртта е като мост за разбирането на съществуването като цяло. Никой не може да отговри на въпросите за живота и смъртта, без да застане пред лицето на смъртта.
За мен именно в пограничната ситуация между живота и смъртта човекът, като че ли се преражда духовно. Той осъзнава себе си, прави преоценка на живота си и открива истинския смисъл на живота. Например - умиращият пита за себе и измъчва живите с въпросите за Космоса, за смисъла на живота... Именно това е проявата на просветлението и е най-дълбоката същност на индивида и доказателство, че търсенето на истината е една вечна човешка потребност и вечен проблем. Тогава виждаме и оценяваме правилно живота, тогава получаваме нашите отговори. Преди просветлението ние живеем в заблуда, след него индивидът е осмислил живота си и знае, че е отговорен за онова, което е станало, че съдбата е била в ръцете му.