Хъм. Малко има преувеличаване. И неразбиране на другата гледна точка, а именно на децата.
Нямам представа дали моите родители са получавали добри отзиви от някой, освен от учителката в началните класове, която казала на една родителска среща, че съм амбициозна и не се примирявам, ако някой знае повече от мен.
Впоследствие, нито майка ми живее със "свекърва" ми, нито баща ми с биологичният баща на детето ми. И в този ред на мисли им е повече мъчно, че имам здравословни проблеми вследствие на стреса си с тези хора и конкретно живота с тях, отколкото, че специално са направили всичко възможно да ме възпитат и обучат, за да бъда добър и стойностен човек.
В един момент оценката на други чужди хора в никакъв случай не е обективна, спрямо това какво са имали моите родители и на каква цена са ме възпитали, за сметка на други, които са имали всичко (уж) но са едни... нестойностни и безполезни индивиди.
Впоследствие, ето на и аз имам дете. Откакто е ученик е непрекъсната разправия с други родители и учители. И странно за мен ми стана добре, когато класната му един ден ми каза "много малко родители са като вас". Едва ли ще чуя похвала от майка и татко дори, камо ли от другите му баба и дядо, но реално аз съм поела отговорност да направя от този индивид Човек! Това че на чичо Гошо или леля Пенка не им харесва, не ми дреме.
Когато моето дете ми каже: обичам те мамо повече от всичко на света.
това не е просто мила и сладка невинна изповед, а отговорност. И ако утре на някой не му хареса как аз съм възпитала детето си, това няма да е пропуск в мен, а в чуждото невежество.
Така че, аз лично не очаквам, а и не е това критерият ми за стойностен живот- похвалата на чужди- а по-скоро всичко за което аз мога да похваля и да се възхитя на детето си. От това, което съм го научила то да е направило нещо по-добро. Когато аз си помисля: Имам най-умното и добро дете на света, това ще е ВАЖНО! защото тогава то наистина ще е най-умното и добро.