Ще си позволя да споделя с Вас малко от произведението на Антоан дьо Сент- Екзюпери " Малкият принц "
Предварително се извинявам на тези от Вас, на които цитатите ще се видят прекалено дълги, но повярвайте ми ако можех щях да ви помоля да прочетем заедно на глас тази книга и после да помълчим...
...
"Когато бях на шест години, видях в една книга за Девствената гора със заглавие "Преживени случки" великолепна картина. Тя представляваше змия боа, която гълта дива животно.
...
В книгата се казваше: "Змиите боа поглъщат плячката си цяла, без да я дъвчат. След това не могат да се движат и спят шест месеца, докато храната им се смели."
Тогава дълго мислих за приключенията в джунглата и също успях да направя с цветен молив първата си рисунка. Моята рисунка номер 1.
...........
Показах прекрасното си произведение на възрастните и ги попитах дали рисунката им вдъхва страх.
Те ми отговориха: "Защо една шапка да вдъхва страх?"
Моята рисунка не изобразяваше шапка. Тя изобразяваше змия боа, която смила слон. Тогава нарисувах вътрешността на змията боа, та да могат възрастните да разберат. Те винаги имат нужда от обяснения.
...............
XVII
Когато човек иска да бъде духовит, случва се да излъже мъничко. Аз не бях съвсем честен, когато ви разправях за фенерджиите на уличните фенери. Ония, които не познават нашата планета, ще имат може би поради това невярна представа за нея. Хората заемат твърде малко място на Земята. Ако двата милиарда жители, които населяват Земята, стояха прави и малко сгъстени, както на митинг, те спокойно биха се сместили на някой градски площад, дълъг двадесет и широк двадесет мили. Цялото човечество може да се струпа върху най-малкия остров в Тихия океан.
Разбира се, възрастните няма да ви повярват. Те си въобразяват, че заемат много място. Те смятат, че имат голямо значение като баобабите. Затуй вие ще ги посъветвате да направят сметка. Те обожават цифрите и това ще им хареса. Но вие не си губете времето с това ученическо наказание. Безполезно е. Вие имате доверие в мене.
Така, щом стъпи на Земята, малкият принц бе много изненадан, че не видя никого. Дори се уплаши да не е сбъркал планетата, но в тоя миг едно търкалце с лунен цвят мръдна в пясъка.
— Добър вечер — рече за всеки случай малкият принц.
— Добър вечер — рече змията.
— Върху коя планета съм паднал? — попита малкият принц.
— Върху Земята, в Африка — отговори змията.
— Ах! … Значи на Земята няма никой?
— Тук е пустиня. В пустините няма никой. Земята е голяма — каза змията.
Малкият принц седна на един камък и дигна очи към небето:
— Питам се — рече той — дали звездите не са осветени, за да може всеки човек да намери някой ден своята звезда. Виж моята планета. Тя е точно над нас… Но колко е далеч!
— Тя е хубава — каза змията. — За какво си дошъл тук?
— Имах неприятности с едно цвете — отвърна малкият принц.
— А-а! — рече змията. И млъкнаха.
— Де са хората? — обади се най-сетне малкият принц. — В пустинята човек се чувствува малко самотен…
— Човек е самотен и между хората — каза змията. Малкият принц й отправи дълъг поглед:
— Ти си чудновато животно — каза й най-сетне той. — Тъничка колкото един пръст…
— Но съм по-могъща от пръста на цар — рече змията.
Малкият принц се усмихна:
— Ти не си много могъща… ти дори нямаш крака… ти не можеш дори да пътешествуваш…
— Аз мога да те отнеса по-надалеч, отколкото всеки кораб — каза змията.
Тя се нави около глезена на малкия принц като златна гривна:
— Всеки, когото досегна, го възвръщам на земята, от която е дошъл — добави тя. — Но ти си чист и идеш от една звезда…
Малкият принц не отговори нищо.
— Жал ми е за тебе, ти си толкова слаб върху тая земя от гранит. Някой ден, ако много ти домъчнее за твоята планета, мога да ти помогна. Аз мога…
— О! Много добре разбрах — рече малкият принц, — но защо през всичкото време ти говориш със загадки?
— Аз разрешавам всички загадки — каза змията. И млъкнаха.
...
При кладенца имаше развалини от стара каменна стена. Когато на другата вечер се върнах след работа, видях отдалеч моя малък принц седнал горе с провесени крака. И го чух да казва:
- Не си ли спомняш? Не е точно тук!
Сигурно друг глас му отговори, защото той възрази:
- Да! Да! Денят е същият, но мястото не е...
Продължих да вървя към стената. Не виждах и не чувах никого. Но малкият принц отново се обади:
- ... Разбира се. Ще видиш къде започват следите ми в пясъка. Трябва само да ме чакаш там. Ще дойда тази нощ.
Бях на двайсет метра от стената и все така не виждах нищо.
След кратко мълчание малкият принц продължи:
- Хубава отрова ли имаш? Сигурна ли си, че няма да се мъча дълго?
Спрях със свито сърце, но все още не разбирах.
- Сега си върви - каза той - ... искам да сляза!
Тогава и аз погледнах към подножието на стената и подскочих! Към малкият принц се бе проточила една от онези жълти змии, които убиват човек за трийсет секунди. Бръкнах в джоба за револвера си и хукнах, но от шума змията се плъзна под пясъка като замиращо ручейче и с лек метален звук спокойно се мушна между два камъка.
Стигнах до стената точно навреме, за да поема в ръцете си моя мъничък принц, блед като сняг.
- Това пък какво е! Сега разговаряш със змиите!
Развих златното шалче, което винаги носеше. Намокрих слепоочията му и му дадох вода. Не смеех да питам нищо. Той ме погледна сериозно и обви ръце около врата ми. Усещах, че сърцето му бие като сърце на простреляна умираща птичка. Каза ми:
- Радвам се, че си открил повредата в машината. Ще можеш да се върнеш вкъщи...
- Откъде знаеш?
Тъкмо щях да му кажа, че въпреки всичко съм се справил!
Той не ми отговори, а добави:
- И аз днес се връщам вкъщи...
После, тъжно:
- Много по-далече е... много по-трудно...
Чувствах ясно, че става нещо необикновено. Стисках го в прегръдките си като малко дете и въпреки това ми се струваше, че пропада в някаква бездна и нямам сили да го задържа...
Погледът му бе сериозен, зареян в далечината:
- Имам твоята овца. Имам и сандъка за овцата. Имам и намордника...
И се усмихна с тъга.
Чаках дълго. Усещах, че той се стопля постепенно:
- Мъничък мой, теб те беше страх...
Разбира се, че го беше страх! Но се засмя тихо:
- Довечера ще ме е страх много повече...
Отново ме смрази усещането за нещо непоправимо. И
разбрах, че не мога да понеса мисълта никога вече да не чуя този смях. За мен той бе като извор в пустинята.
- Мъничък мой, искам пак да те чувам как се смееш...
Но той ми каза:
- Тази нощ ще стане една година. Моята звезда ще бъде точно над мястото, където паднах миналата година...
- Мъничък мой, нали е само лош сън тази история със змията и със срещата, и със звездата...
Но той не отговори. Каза ми:
- Това, което е важно, не може да се види...
- Разбира се...
- Както с цветето. Ако обичаш едно цвете, което се намира на една звезда, е сладко да гледаш нощем небето. Всички звезди са цветя.
- Разбира се...
- Както с водата. Тази, която ти ми даде, беше като музика заради чекръка и въжето... помниш ли... беше хубава.
- Разбира се...
- Нощем ще гледаш звздите. При мен всичко е съвсем мъничко и затова не мога да ти покажа моята. Така е по-добре. За теб моята звезда ще бъде една от звездите... Тогава ще ти бъде хубаво да гледаш всички звезди... Всички те ще бъдат твои приятелки. Освен това ще ти подаря нещо...
Той пак се засмя.
- Ах, мъничък мой, мъничък мой, обичам да слушам този смях!
- Тъкмо това ще бъде моят подарък... ще бъде както с водата...
- Какво искаш да кажеш?
- Хората имат различни звезди. За тези, които пътуват, звездите са водачи. За други са само малки светлинки. За учениците те са проблем. За моя бизнесмен бяха злато. Но всички тези звезди мълчат. А ти ще имаш звезди, каквито няма никой друг...
- Какво искаш да кажеш?
- Тъй като аз ще живея на една от тях, тъй като аз ще се смея на една от тях, когато погледнеш нощем небето, ще ти се струва, че всички звезди се смеят. Ти ще имаш звезди, които знаят да се смеят!
И пак се засмя.
- И когато се утешиш (човек винаги се утешава), ще се радваш, че си ме познавал. Винаги ще бъдеш мой приятел. Ще ти се иска да се смееш заедно с мен. И понякога ще отваряш прозореца, ей така, за удоволствие... И твоите приятели много ще се чудят, когато видят да се смееш, загледан в небето. А ти ще им кажеш: "Да, звездите винаги ме карат да се смея!" И ще те помислят за луд. Ще ти изиграя много лош номер...
И пак се засмя.
- Ще бъде все едно, че вместо звезди съм ти дал цял куп малки звънчета, които знаят да се смеят...
И пак се засмя. После стана сериозен:
- Тази нощ... знаеш ли... не идвай.
- Няма да те оставя.
- Ще изглеждам, като че ли ме боли... ще изглеждам, като че ли умирам. Така е. Не идвай да гледаш, няма смисъл.
- Няма да те оставя.
Но той беше загрижен.
- Казвам ти го... също и заради змията. Да не те ухапе... Змиите са опасни. Могат да ухапят за удоволствие...
- Няма да те оставя.
Ала нещо го успокои:
- Наистина, те имат отрова само за едно ухапване...
През ноща не съм усетил кога е тръгнал. Измъкнал се е безшумно. Когато го настигнах, вървеше решително и бързо. Каза ми само:
- А, ти си тук...
И ме хвана за ръката. Но още се измъчваше:
- Сбърка, че дойде. Ще ти бъде тежко. Ще изглеждам мъртъв, но няма а е вярно...
Аз мълчах.
- Разбираш ли. Много е далече. Не мога да взема това тяло. Много е тежко.
Аз мълчах.
- Но то ще е като стара изоставена черупка. В старите черупки няма нищо тъжно...
Аз мълчах.
Той малко се обезсърчи. Но направи още едно усилие:
- Знаеш ли, ще бъде приятно. Аз също ще гледам звездите. Всички звезди ще бъдат кладенци с ръждясъл чекрък... Всички звезди ще ми дават вода...
Аз мълчах.
- Ще бъде толкова забавно! Ти ще имаш петстотин милиона звънчета, аз ще имам петстотин милиона извора...
Сега и той млъкна, защото плачеше....
- Тук е. Остави ме да направя сам една крачка...
И седна, защото го беше страх.
После добави:
- Знаеш ли... моето цвете... отговорен съм за него! А то е толкова слабо! И е толкова наивно. Има четири нищо и никакви бодли, за да го защитават от целия свят...
Седнах, защото не можех вече да стоя на крака. Той каза:
- Е... Това е...
Поколеба се още малко, после стана. Направи една крачка. Аз не можех да мръдна.
Само една жълта мълния до глезена му и нищо повече. За миг остана неподвижен. Не извика. Падна бавно, както пада дърво. Нямаше дори шум, заради пясъка."
Ето линк към книгата:
http://chitanka.info/text/2102