Това, което казва Митко е доста точно...в някакъв смисъл чувството е подобно, но това, което после става е, че едва след този момент разбира каквое живота и за пръв път успява го почувства...има ПАРАДОКС. Едва, когато "умреш" за този свят в който вилнеят бурите на залудите и илюзиите се събуждаш за ...другия, светът на яснотата (на ясното съзнание) или казано по друг начин - за царството небесно.
Познато ли ви е "Аз съм ВЪВ света, но не съм ОТ този свят"...едва когато умреш приживе се раждаш за света на духа. Ако отлагаш това за момента на физическата смърт, това, което ще се случи е, че събитието ще бъде шокиращо и човекът ще изпадне в безсъзнание, тъй че ще пропусне всичко.
Разбира се не става по този начин, някой да ти каже - изхвъли надеждата и умри приживе за да се преродиш и онзи да каже ДОБРЕ! и хоп!
Не, така не става. До дотогава докато човекът може ще се държи за нея и това е естествено.
Но, животът (ДУХЪТ) сам го прави...той подрежда събитията така, води човекът така, че далеч преди моментът на физическата смърт този човек да може да се пробуди...понякога отнема надеждата му...все едно взема патерицата му и казва "ХОДИ!"...и едва тогава този човек за пръв път разбира...че може да ходи сам! Разбира какво нещо е самостоятелното ходене и за пръв път...започва да обича живота...
Това, което пиша не е убеждаване или манипулация, а просто един разказ..едно сподлеяне...така, че споко моля, надеждата ще бъде с вас докато животът не ви я изтръгне от ръцете и не успее да ви прегърне ...така, че да го усетите за пръв път - истинска, здрава прегръдка!