Виждаш ли "Олд"-четвърти? Дори не го целях, честно!, но какво се получи...
И не е въпросът в това, че ти знаеш или си убеден в нещо, а аз възпитано се съгласявам. А как на хората им е трудно
(упс, би трябвало да говоря за себе си. Извинете че генерализирам, но просто впечатление, нищо лично към мнението на никой)
да ... обособят представата си за нещо, по начин, който да помага и да си обясняват неизживени в съществуващата реалност неща.
Какво се оказва:
1. Възможност на някои да "говорят"/общуват с вече мъртви близки.
Това за мен ... е психологическа необходимост, която се преекспонира и впоследствие определя като по-голям авторитет, от това да си общуваш с живи все още близки. Няма нужда. Аз реално няма какво да питам мъртвите ми баба и дядо (светла им памет!), поради простата причина, че ... например от седмица много ме дразнят едни гадни съобщения и прозорци, които ми излизат на компа и не мога да ги разкарам от екрана. Най добре би било да си купя нов лаптоп и да ми преинсталират всичко наново.
Случайно, ако ми е любопитно какво става по астралните нива, боли ли, пуши ли се, мога ли да пия водка... за сега ми е все тая. Един ден може и да разбера.
2. Това че се запазва някаква съкровена и неунищожима частица-същност, която ми помага или напротив ми пречи да си живея живота Тук и сега. Добре. Нека е така. Но, ако разбера, че преди това подобна същност е била в тялото на Артър Конан Дойл, това по никакъв начин не е гаранция и успокоение, че мога да напиша и един от неговите романи.
За какво си говорим тогава? За реалният страх от край и съвсем човешкото възприемане на "точка" в съществуването ни и приключване на договора. Нека го възприемем като кредит от банка. За 70 години, с все лихви и трудности по погасяване. Като приключи, просто приключва. Ама спомени, ама мемоарите ми, ама какво съм оставила- дърво къща или камъчета изписали името ми по брега на реката е без значение. Мен ме няяма! Точка... голяма, черна, болтвана , в края на страницата, без възможност да се продължи.
Дори, това че имам дете, по никакъв начин нито ми дава самочувствие, че нещо оставям като биологичен материал, нито ме успокоява, че евентуално някоя от внучките ми ще е като мен дори и малко. Не. Аз съм го родила за него самия. Да живее и да е щастливо. Не да ме помни и да ми е ...последовател. Знам и виждам, че то ще е доста напред (живо и здраво да е!) и аз в един момент дори и жива бабиера, няма да мога да му помагам, а дори ще съм в тежест, ако изкуфея прекалено.