На едно младо момче (на 18) му откриват някаква форма на рак на кръвта. Баба му е терапевт , от семейство на интелигентни хора е..така, че се почва по всички стандарти на медицината - химиотерапия и пр. След първи якурс положението е още по-зле, да не говорим за това през какво минава момчето докато го лекуват..в един момент лекарите са категорични, че състоянието му е безнадеждно и че химиотерапията е само някаква отстрочка, но не и лечение, защото това е НЕЛЕЧИМА болест. Казват това на момчето.
Така да се каже отнемат му надеждата зе излекуване на 100%.
Тогава момчето за пръв път разбира, че е остамено само на себе и не може да се надява на нищо от никого. Трябва да направи избор - да върви ли по пътя на отсрочката, който му чертаят другите...или ..да вземе всичко в свои ръце. След като така и така ще мре и всичко е неизбежно значи може да си позволи лукса да си спести ужаса на последващите химиотерапии и други мъчителни процедури, да си спести страдалческите погледи на роднините си и мислите им, които вече жив са го оплакали...и да прави единственото, което може да се прави - да изпробва всички варианти на алтернативно лечение за което е чул или чел....естествено му се налага да воюва първо с най-близките. Те имат надежда...че все пак това лечение може и да помогне. Може на 100000 човека да не е помогнало, но пък на него да помогне. На тях тази надежда им е необходима, дори и като самооправдание, че са правили каквото ТРЯБВА. Момчето обаче решава да приеме факта, че медицината не му дава надежда. И да действа, да прави нещо друго, нещо различно, нещо, което изобщо може да се прави... попада му метода на гладуването и той го прилага...накарая се излекува..и вижда живота по друг начин, едва после разбира много неща за живота, когато почти го е бил загубил.
Нека анализираме. Какво е щяло да стане ако докторите вместо да му отнемат надеждата бяха му я подхранвали. Той щеше да се остави на лечението и да се надява на него точно да помогне. Но нямаше да включи ВСИЧКИТЕ си ресурси, всичките си сили да действа сам...сега някой ще кажа, ама то това е надеждата в него, че може да се справи. Но не е това. Той си е размърдал собствения задник едва когато докторите са го отписали и са му отнели надеждата. Останал е на практика САМ. Без подкрепата дори на най-близките си хора. За да се породи онази сила на действието, която го водела след това на него ПЪРВО са му отнели надеждата, че може изобщо на някого да разчита. Той разказва, че в началото самият той е бил скептичен към вякакви подобни методи...защото е вярвал в това, че неговото лечение е работа на специалистите и е имал надежда, че лечението ще има ефект. Това е надеждата. А не това, което се е включило ПОСЛЕ.
Ако си сама насред океана и забравена от всички и пр. и пр...ще се включи инстинктът ти за самосъхранение (който до този момент никога не е бил предизвикван в такава степен) и странно как ще знаеш какви действия да предприемеш...освен, ако не решиш да се надяваш, че някак си ще те открият и спасят...и че е достатъчно да се надяваш и да вярваш за да се случи това чудо.