Историята на Едмон и Надин звучи като съвременна приказка, съчетание от Пепеляшка и Синдбад мореплавателя. След смъртта на баща си, Едмон наследява „по-голямо състояние, отколкото когото и да е било от фамилията Ротшилд и незначителни отговорности”. В това има огромна ирония, даже двойна ирония, тъй като синът на пария на семейството е сам прокуден парий. Макар и не по негова вина, най-богатият Ротшилд е също така членът на фамилия Ротшилд в най-неизгодно положение. Баща му съзнателно е скъсал всички контакти с банката, но Едмон е изолиран от серия обстоятелства. Той не е връстник с нито един от братовчедите си и е бил възпитан от семейството на майка си. Юношеските години, когато се формира характера му, са прекарани в изолация в Швейцария. След войната, когато той би могъл да започне кариерата си в банката, възможността не съществува, тъй като както той казва, „повече нямаше банка, в която бих могъл да отида.”(Той отива през 1949 г. в Америка да работи за банката „Комерсиал Трансокеан”, филиал на Ротшилд, но това продължава само година). Поради липса на нещо по-добро, той изучава право, но никога няма сериозно намерение да стане практикуващ юрист.
На двадесет и четири годишна възраст той решава да започне самостоятелен бизнес. Като се отчита семейната среда и особено вдъхновяващия пример на баща му, това изглежда логично, даже неизбежно решение, но Едмон настоява, че в това решение няма нищо предрешено и нищо, подразбиращо се от само себе си. Той не е близък с баща си. Когато те се срещат, както той самият казва, „разговорът с мене не предизвикваше особен възторг у него”. По тази линия няма никаква помощ. Нито пък от роднините от другата страна на семейството му, дядо му е армейски офицер и чичото на майка му е дилетант. „Изобщо нямах финансово образование”, твърди той. „Преди да вляза в бизнеса, никога не съм притежавал акции или облигации. Сам трябваше да се науча да чета балансов отчет.” Но той все пак има едно предимство, което малцина нечленове на фамилията Ротшилд имат: дядо му е завещал един милион долара. С тези пари ипо-късно с пари, заети от банкер-приятел, той започва да купува и продава всичко, което може да донесе печалба – недвижимо имущество, предмети за потребление, стоки за внос и износ. Когато навършва възрастта, която му дава право да влезе в наследство, той научава перфектно механизмите на бизнеса, въпреки че скромно приписва продължителния си бизнес успех на обстоятелството, че има „добри съветници”. Покупко-продажбата на терени и изграждането на жилищни сгради е в основата на неговия бизнес, но впоследствие той диверсифицира дейността си в специфично финансови дейности, като инвестира пари в проекти, които изглеждат обещаващи.
Но Едмон дьо Ротшилд няма докосването на Мидас. Някои от неговите инвестиции като например ентусиазираното му навлизане в евтини супермаркети, се оказват пълен провал. Но печалбите далеч надхвърлят загубите и скоро става очевидно, че в Париж има втора Ротшилдова фирма, не по-малко мощна и престижна, отколкото „Де Ротшилд Фрер”. Когато братовчедите реорганизират банковите си операции през 1968 година, Едмон се чувства свободен да направи това, което се е смущавал да направи по-рано: той основава своя собствена „Банк Приве”, с главна квартира в Швейцария.
Той никога не е бил суровият бизнесмен, когото Н. М.* би одобрил, бизнесмен, който е посветил „сърцето, душата, тялото и мозъка си, с една дума всичко, на търговските си дейности.” През 50-те и 60-те години религията и страната на народа му заемат все по-важно място в живота му. Той не е възпитан в стриктно спазване на юдаизма, но когато открива вярата на предците си вече като млад мъж, ъздействието върху него е много по-силно. Той става дълбоко убеден ционист, до такава степен, че баща му и чичо му Джими трябва да го разубедят да не посещава Израел, опасявайки се, че там той може да направи нещо, което те могат да счетат за глупост. Суецката криза през 1956 г. дълбоко го разтърсва. През следващата година чичо му Джими умира. Едмон сега е единствения пряк мъжки Ротшилдов наследник на „Бащата на Израел” и чувства дълбока лична отговорност.
Когато за първи път посещава Израел през 1958 година, той открива какво всъщност означава дядо му за новата нация и се стреми с всички сили да съблюдава семейната традиция на лична ангажираност със съдбата на Израел. Той говори с Давид Бен-Гурион и този мъдър държавник, приветствайки ентусиазма на младия човек, го съветва да остави филантропията на леля си Доръти и да се придържа към това което знае най-добре – финансите. „Използвай капитала си, за да създадеш бизнес и работни места”, съветва го той. През следващите няколко години Едмон насочва голяма част от предприемаческата си активност в уязвимата еврейска държава. Той изгражда първия нефтопровод от Червено море до Средиземно море, за да транспортира толкова необходимия ирански нефт в Израел. Той построява химически комбинат и основава израелската „Дженеръл Банк”.
Независимо от начина, по който приемат дейността на Едмон в Тел Авив, в собственото му семейство тази дейност съвсем не е предмет на всеобщо възхищение и даже може да се каже, че е омаловажена и неоценена по достонство. Вдовицата на Джими не е особено доволна от племенника си, когото подозира, че експлоатира репутацията на дядо си за своя собствена печалба. След смъртта на съпруга си тя е поела инициативата и продължава работата му за подпомагане на изграждането на новата държава. Тя запазва филантропския подход на Едмон и Джими, но го насочва към постигането на различни цели. Приоритетите сега не са в развитието на селищата и култивирането на земята, а в реализацията на технически, научни и културни проекти, които ще укрепят живота и независимостта на Израел.
Несъмнено любовната му история и последвалата женитба с актриса, която не е еврейка, не допринася за утвърждаването на репутацията му на предан член на еврейската диаспора, който работи усърдно и всеотдайно за каузата на народа си. Първият брак на Едмон през 1958 г. не е успешен. Това надали е голяма изненада. Да се споделя живота на такъв енергичен човек, изпълнен с ентусиазъм и амбиции, който живее на ръба на нервите си(до ден днешен той е пристрастен пушач), сигурно не е лесно. От жена му се очаква да управлява десет къщи, включително къща в Париж; резиденция в провинцията в Аменвилие, източно от Париж и замъка и имението в Преньи. Тя трябва да посреща официални гости на маса, на която съпругът и води делови партньори и политици от няколко държави. Тя трябва да бъде готова да се подчини начаса при минутно предизвестие на взетите спонтанно от него решения да отиде в яхтклуба и да се отдаде на ветроходството, да отиде на хиподрума, за да наблюдава конни съзстезания или да хване самолет за Ню Йорк, Тел Авив или Найроби.
През 1960 година Едмон среща млада блондинка, актриса и танцьорка. Мултимилионерът и двадесет и осемгодишната Надин Лопиталие изглеждат пълна противположност един на друг. Тя е незаконородена дъщеря на френски работник от парижки бордей. На четиринадесет години започва работа като неквалифицирана работничка във фабрика. След това епизодичната работа като модел на художници и проправя пътя към много по-романтичния свят на киното. Тя получава работа първоначално като участник в масовките, след това като дубльорка на големите звезди в голите им сцени. Тя е достатъчно съобразителна, за да осъзнае, че сексапилът е преходно предимство и полага всички усилия да развие интелекта си не по-зле от тялото си, като научава всичко, което може да научи по време на пътуванията си в света на изкуството, модата и културата – темите за разговор на интелигентните светски личности. Преди да срещне Едмон, тя е била за кратко сгодена за сина на английски пер. Но една вечер, по време на светска вечеря, тя привлича вниманието на барон дьо Ротшилд. Той се приближава до нея и и прави комплимент за разкошната огърлица, която тя носи: „Какъв красив диамант, жалко, че е фалшив.”
Те живеят заедно в продължение на три години, през които Едмон се развежда със съпругата си. Баронът трябва да реши какво ще прави понататък. Той не може да настоява Надин да промени религията си и да приеме неговата, но трябва внимателно да прецени последствията от брак с католичка. Едмон се колебае. Надин междувременно забременява.
Сватбата се състои само в присъствието на няколко близки приятели в спалнята на Надин, като младоженката седи на стол и младоженецът се е навел до нея, за да произнесе брачната клетва.
Тя става ротшилдова гранд дама в най-добрите традиции на XIX век. По свое собствено желание тя приема юдаизма, научава се да бъде ентусиазирана светска домакиня и неуморна пътешественичка, да проявява жив интерес към бизнеса и да се занимава активно с филантропска дейност.
Светската им програма включва не само партита и посещения до екзотични места с холивудски приятели, но и пътешествия с яхти, африкански сафарита, ски ваканции и редица други развлечения.
Еуфоричните 60-те години преминават в 70-те – десетилетие на нефтената криза, спиралната инфлация, индустриални вълнения и смутове, увеличаваща се безработица и разколебан дух в целия западен свят.
Повече няма екстравагантни партита, но не защото членовете на фамилията Ротшилд не могат повече да си ги позволят. Ги посочва причината съвсем ясно: „ Безкрайният празник свърши. Партитата не са повече целесъобразни”. Едмон, може би много по-проницателно, ми сподели „ Нашият син Бенжамин и неговото поколение са по-сериозни от нас и не се интересуват от показен стил на живот, така че всички ние казахме сбогом на тази глава от нашия живот”.
* Моя бел. Това е втората съпруга на баронът. Първата е Веселинка Георгиева.
Великолепният Шато де Преньи, последният от големите Ротшилдови замъци, продължава да бъде основната резиденция на Едмон.
*Моя бел. най-успешният в бизнеса от петимата синове на родоначалника Майер Амшел, Натан Майер. В книгата описван и като голям грубиян в обноските си. В това отношение според книгата е съпоставим само с Виктор Ротшилд, третият лорд Ротшилд, (след дядо си Натаниел описан в по-ранен постинг, първи лорд Ротшилд и внук на Натан Майер и чичо си Уолтър, втори лорд Ротшилд).