Надявам се сте чели това:
----------------------------------
ОБЩ ПРОИЗХОД НА
БАВАРЦИТЕ И БЪЛГАРИТЕ
от проф. Фрицлер, Франкфурт
(превод Ради Панайотов)
1. Произходът на баварския народ е намерил най-странни обяснения. За “най-сигурно” от тях минава така наречената теория за маркоманите, която беше мотивирана точно преди 90 години от Цойс (Karl Zeuß, изписван и Zeuss; вероятно в “Die Deutschen und die Nachbarstämme” - “Немците и съседните племена”, 1837 г.; бел. прев.). Според нея баварците са някогашните маркомани, които към края на V или началото на VI век били дошли от Бохемия в Бавария и тук си били прикачили новото име “байвари” (Baywaren), означавайки се с него като хора, които са “били в Байхайм” (“in Bayheim waren”). Но хайде, историята ни най-малко не познава такова преселение на маркоманите. Освен това именуването не е въпрос на мода, която се сменя от година на година. Името на един народ е неговият символ, неговото най-свещено и най-висше притежание и благо. Действително, покрай народностното си име понякога народите носят и особеното име на своята страна, която те населяват. Ако последното име с течение на времето стане израз на една нова народност, възникнала от сливането на различни народи и племена от съответната страна, то това име може да стане общо за новата народностна цялост. Но един народ да изостави името си само затова, че е сменил местоживеенето си и при това да не приеме името на новото си живелище, а на напуснатото, това е една безсмислица. При това в случая формата на името баварци (Baywaren) като Bay-waren, тоест Bayheim-waren (“били в Байхайм”) е и една езикова безсмислица. Но още много други подобни теории се влачат през столетията на историята.
2. Безпомощността по този въпрос идва от това, че римските и гръцките исторически извори не могат да ни съобщават нищо за баварците. За историческата наука това не е кой знае каква голяма загуба. Наистина, римляните и гърците имат някои и други познания за тогавашните населения. Тези познания обаче, доколкото става въпрос поне за Севера и Изтока, са много оскъдни и мъгляви. Истинно и погрешно, действително и съчинено са в много по-голяма степен разбъркани, отколкото в нашия случай. Старанието на науката да гради генеалогия върху тези римски и гръцки сведения е довело до съществуващата бъркотия.
Основата на родословието на един народ могат да образуват само собствените предания и традиции на този народ, които по разбираеми причини са най-сведущи. И точно баварското племе, което най-скоро встъпва в редиците на германските племена, е получило най-богато наследство от предания и традиции, събрани през ХVI в. от големия баварски летописец Авентин. При това той развил неуморима ревност и усърдие, пораждащи възхищение. Като баварски придворен летописец той е имал достъп до всички книгохранилища в църкви и манастири, всички които той преровил за стари книги, писания и писма. Той събирал още стари стихове, песни, молитви, поговорки и други подобни, които още живеели в народната реч. “Аз - казва той - работих с всичките си сили, нямах покой денем и нощем, много страдах от жега и студ, от пот и прах и сняг, зиме и лете, пребродих цялата баварска земя, пътувах до всички метоси и манастири, претърсих усърдно всички книгохранилища, ракли, прочетох и преписах всякакви ръкописи, стари грамоти за права и привилегии, за прехвърляния на имоти, писма, хроники, наричания и призовавания, стихове, поговорки, песни, героични сказания, епически песни, молитвеници, богослужебни книги, требници, емлячни регистри, календари, некролози, книги с житията на светците, посетих и огледах светилища, дарохранителници, колони, статуи, кръстове, стари камъни, стари монети, гробове, картини, сводове, подове, църкви, надписи, прочетох и разпитвах за каноничното и светското право, латинска, немска, гръцка, словенска, унгарска, романска (италианска, швейцарска), френска, датска, английска история; нищо годно за целта не оставих насред път и неизследвано, прерових всякакви свидетелства и известия за старата история, промъкнах се и претърсих всички ъгли. Където нямаше някакви известия, като сега съобщените, следвах насоките на обикновените хора и хорската мълва, но отделяйки онова, което беше по-скоро непонятни глупости, поезия, измислици, защото така беше според дълбоката истина.” Всичко това той после преработил в двете си писания - Баварската и Немската хроники (Bayrische und Deutsche Chronik).
3. Според баварското предание родината на баварците е Армения. Това предание изцяло и категорично сочи Армения като родина на баварците. Но в Армения баварците били дошли от още по-отдалече. В стари стихове, в песни на майстерзингери и хроники “се сочи: как баварците са минали през почти едни и същи страни чак до Армения и Индия, а също и че навсякъде там са живяли известно време”. В един пергаментен свитък, който Авентин намерил в бенедиктинския манастир при Нийдер-Алтайх (Nieder-Altaich), били записани епически балади и песни “по стар образец”, които разказвали за стар немски герой на име Байгер или Бойгер, който бил дошъл до Дунава от Армения и Скития, която опира до Индия, и завзел всички земи около Дунав. Друг един стар пергаментен свитък, който той открил в книгохранилището на метоха към катедралната църква в Регенсбург, съдържал едно късо описание на произхода на баварците “на един много по-добър латински, отколкото много години е бил в употреба. Който го е писал, не се назовава или името се е загубило от немарливост, както се е случвало по-често. Свитъкът разказвал: как баварците се движили чак до изгрева на слънцето в Азия и Армения и Индия през страните, които сега някои наричат Тартария.”
Това отговаря и на всички други известия. В един стар ръкопис от манастира Мелк на едно място се казва: нориките или баварците били дошли от района на Армения. В един регистър на грамоти от Лайпциг се открива пасаж за “херцог Поймонт и неговия брат Инграм, които дошли от Армения”. Същото съобщава и “Императорската хроника” (“Kaiserchronik”): херцозите на баварците, Боемунт и Инграм, ги били довели от Армения. Същото сведение дават Хайнрих от Мюнхен и Михаел Бехайм. В една анонимна хроника от Бавария, в ръкопис от манастира Емеран, в Баварската хроника на Фютрер (Fuetrer), в голямото родословно дърво на баварските князе се говори за княз Баварус, който бил дошъл от Армения. Също така Андреас от Ратисбон (Andreas Ratisbonensis), Витус Арнпекх (Vitus Arnpekh), Тритем (Thritem) и Румплер (Rumpler) сочат Армения за прародина на баварците, откъдето те били доведени в Бавария от техните князе Боамундус и Инграмус. Фроумунд от Тегернското езеро (Froumund von Tegernsee), който през Х в. писал за произхода на нориките, т.е. на баварците, узнал и съобщил, че родината на баварците била областта на крайния Изток около Армения, както той чул от благонадеждни люде, които били там и чули баварския език. Съвсем същото потвърждава бенедиктинският монах Барнхард от Кремсмюнстер (Bernhard von Kremsmünster), който около 1300 г. съставил една история на баварците. “От Изток изходили, баварците дошли на Дунава, от които после другите научили и възприели немския език. Тъй като съвсем открай Изтока къде Армения и още Индия е произходът им, което аз чух от люде, на които може да се вярва и които отишли до там и чули да се говори на баварски.” От Армения баварският народ бил изведен от своите князе Боемунд и Инграм. Там народът пристигнал най-късно в началото на VI в. пр. Хр., както доказват спомените му за царете на Мидия и Персия - Астиаг и Кир. От там той излязъл скоро след 100 г. пр. Хр., изтласкан от настъпващите римляни. От една страна Боемунд и Инграм се считат за съвременници на Цезар. От друга страна Помпей, който поставил Армения под римско върховенство, вече не ги заварил там. Според едно известие, предадено от Тритем, баварците били прогонени от Тиберий. Напълно възможно е това да е вярно. Само че те тогава вече били напуснали страната, от която произхождали, и се установили пҐ на север по южните склонове на Кавказката планина, откъдето под напора на римляните се изтеглили през планината на северната Ј страна.
“След основно изследване на старите писания и книгохранилища на цялата баварска земя” Авентин могъл да установи: “че баварците произхождат от цар Алман Ергле (Alman Aergle) и неговите синове Норайн (Norein) и Бойгер (Boiger)”. И той добавя, пояснявайки: “този цар Алман, или немският Херкулес, нашите предци провъзгласили за бог и управител на военните действия, отредили му място на небето и му се молели.” Статуята му, излята от мед, трябва да е още налице, закарана по почин и нареждане на кайзер Максимилиан от Райхенау в Тирол. “Когато те искали да се бият с враговете си, те го призовавали, пеели множество песни за него и имали особен обичай в негова чест с вдигане на шум и внезапно налитане. Това те наричали “барит” (“barrit”), от което още има игра, наречена “търчибара” (“der Bar laufen”) или бягане по линия. Авентин цитира особено един ръкопис от метоха на катедралната църква в Регенсбург, чийто неизвестен автор казва “как баварците на Херкулес са тук и са се казвали алемани, от които, следователно, всички други се именуват”.
Принадлежността на баварците към аламаните се доказва особено от правното устройство на двата народа. Това не е просто прилика, а еднаквост на обичайното право на двата народа. Само накратко ще загатнем някои неща. Двете народностни правления познават само три съсловия: благородничество, свободни и ратаи. И при двете има съдия, който едновременно е и осъдител; един и същ знак при встъпване във владение: хлърлянето на чук и брадва; същото съдопроизводство, същата наказателна система. И двете са с напълно еднакво семейно право. Тези особености, които са характерни само за двете народностни правления, поставят вътрешната им свързаност извън всякакво съмнение.
Относно езика, който са говорили Алмановите баварци, баварското предание знае само толкова, че той не е бил никакъв немски. За съжаление от Алманово-баварската писменост и литература не е останало нищо. Още по времето на Авентин сред благородничеството са били в употреба рими, които обаче не представлявали цели думи, а често, както той казва, само по няколко букви. Та това означава: че те са били съставени на един неразбираем език. Имало е дори цели книги, които обаче никой не можел да чете. И той самият видял една такава книга някъде към Прайфлинг в един манастир до Регенсбург. Фроумунд от Тегернското езеро и Бернхард от Кремсмюнстер съобщават единодушно: че още по тяхното време, тоест през Х в. до към края на ХIII в., в района “около Армения” се говорел истинският баварски език, според както те били чули от хора, които сами са били там. А в една хроника от Пасау от Х в. се казва ясно: че преди баварците са имали свой особен език, но след това приели от немците немския. Панцер (Panzer) е съхранил в своите “Баварски сказания и обичаи” стари рими, които още са се пяли в Бавария през миналия век. Там, където тези рими представляват разбираема реч, те издават ясно: че са пренесени в немския от някакъв друг език, при което е било меродавно самото подобие в звученето на едновремешната дума спрямо една или друга немска такава; така несвързано и безнадеждно е всичко това. Там, където не е бил извършен такъв превод, имаме пред себе си един дословен текст, който е напълно неразбираем. Преди всичко обаче, баварският правен език е отделен, особен език, който представлява едно неповторимо езиково богатство. Думи, като: carmula, lidiscarti, uuinchilsul, uanchtodal, bilmez, etorkartes, calasneo и множество други, са просто неразбираеми. Да се обяснят тези думи с “германски” или “келтски” корени, се оказа изобщо невъзможно.
4. Пълно обяснение обаче, дава родовото име на баварците. В хода на времето то е претърпяло различни превращения. Всички тези различни форми стигат назад до двете основни форми “боугар” (bougar) или “баугар” (baugar), от които последното е още съхранено. Както показват следните образувания, те са можели да звучат и “поугар” (pougar) или “паугар” (paugar), “поукар” (poucar) или “паукар” (paucar). Тези следващи образувания възникват най-напред поради това, че заднебният звук г (g) или к (c) при висока говорна позиция на езика получава едно приплъзнато у (u) или о (о), което води до формите “боугуар” (bouguar), “боугоар” (bougoar), “поугоар” (pougoar), “баугуар” (bauguar), “баукуар” (baucuar) или “баугоар” (baugoar). От тях писмено са засвидетелствани последните три в “баугуарии” (bauguarii), “баукуери” (baucueri) и “баугоарии” (baugoarii). Но ако така възникналото у (u) или о (о) се произнася със заострено огръгление на устните, то това води до едно последващо приплъзнато в (w): “боугувар” (bouguvar), “боуговар” (bougovar), “баугувар” (bauguvar) или “бауговар” (baugovar). До по-нататъна поредица от форми се стига поради това, че двойният звук (дифтонг) оу (ou) или ау (au), от една страна, вследствие на настойчиво уподобяване става оо = о или аа = а: “богар” (bogar), “богуар” (boguar), “богоар” (bogoar), “погоар” (pogoar), “богувар” (boguvar) или “багар” (bagar), “пагар” (pagar), “багуар” (baguar), “багоар” (bagoar), “пагоар” (pagoar) или “багувар” (baguvar). От друга страна, дифтонгът оу (ou) или ау (au) пред г (g) или к (c), като преднонебен и при изпреварващо уподобяване се превръща в ою (oü), аю (aü) и по-нататък в ои, ой (oi), аи, ай (ai) или еи, ей (ei): “бойгар” (boigar), “байгар” (baigar), “пайгар” (paigar), “пейгар” (peigar), “байкар” (baicar) или “пайкар” (paicar). Към това се добавя и преобразуването на г (g), което първо става на фрикатива гх (gh), който от своя страна отново може да се измени в две посоки. И то, от една страна, той става на фарингалния звук х (h), който вследствие на настойчиво уподобяване се слива в едно с предходния о (о). Така “богар” (bogar) става “богхар” (boghar), “бохар” (bohar) и “бооар” (booar) = “боар” (boar), последната която форма е народностната в Бавария. От друга страна, фрикативът гх (gh) става на преднебния звук й (j) и по-нататък на и (i), с което “богоар” става на “биоиоар” (bioioar), “багоар” (bagoar) - на “байоар” (baioar), “багуар” (baguar) - на “баюар” (baiuar), “баговар” (bagovar) и “багувар” (baguvar) стават “байовар” (baiovar) и “бааувар” (baauvar) или, с уподобяване на у (u) към следващия в (v) - “баивар”, (baivar), “богар” (bogar) става “бояр” (boiar), “багар” (bagar) - на “баиар” (baiar) или “беиар” (bеiar), “байгар” (baigar) - на “баияр” (baiiar) или баяр (bayar) или беяр (beyar). Накрая промяната от а (a) към е (e) или и (i) в крайната сричка на формите “баигар” (baigar), “паигар” (paigar) или “пеигар” (peigar) води до “баигир” (baigir), “паигир” (paigir) или “пеигир” (peigir), на формите “пеиар” (peiar), “беиар” (beiar), “баиар” (baiar) или “байар” (bayar) - до “пеиер” (peier), “беиер” (beier), “баиер” (baier) и “байер” (bayer).
Но двете основни форми “боугар” (bougar) и “баугар” (baugar) не представляват най-старата форма. Първата “боугар” (bougar) е налице в старофренското “б(о)угр” (bougre), където тя е възникнала от чуждото име “болгар” (bolgar), при което l, като задноезичен звук, образуван на задното (мекото) небце, се е променило на у (u). Същото е станало и в немския, така че първоначалната форма не е “боугар” (bougar) или “баугар” (baugar), а “болгар” (bolgar) или “балгар” (balgar). Та последната форма наистина е засвидетелствата чрез името на баварския цар Балгер. Това означава, че в своята първоначална форма баварското родово име съвпада с името на българите. Но не само в своята първоначална форма. И българското народностно име проявява допълнителни форми. Така например, в устата на македонските българи то звучи между другото и “богар-ин” (bogar-in) или бугар-ин (bugar-in). А в Румъния, със залеза на някогашната българска владетелска прослойка в румънската народност, където българското народностно име се е превърнало в съсловно име на благородничеството, то гласи “бояр” (boiar). Но ако първоначално баварците и българите са имали едно и също име, то тук е налице или една своеобразна случайност, или общност на произхода.