Мисълта на майката определя детето
А ето и откровенията на композитора Оливие Месиен, един от най-великите експресионисти в музиката: „Очаквайки ме, майка ми има поетическо предчувствие. Аз дължа кариерата си на това лирично очакване. Именно майка ми ме поведе още преди раждането ми, към природата и изкуството. Тя го направи с поетични термини – като поет, а аз го изразих по-късно в музика.” Оливие Месиен е и страстен орнитолог, изследовател на птичите гласове и страстен почитател на природата, която той счита за Божествена. Колко малко майки си дават сметка, че именно техните МИСЛИ преди и по време на бременността буквално създават бъдещето на техните деца.
Страшно е да се помисли, какво се случва с дете, чиято майка се колебае до последно дали да абортира или не. Медицината отдавна отрече, че децата не помнят тези чувства на „чакащия смъртната присъда затворник”. И сега целта на много психотерапии е да се справят с последиците от това тежко преживяване за тези, които все пак са оцелели по благоговение на мисълта на собствените си майки.
Страшно е да се помисли, какво се случва с дете, чиято майка е забременяла, защото е искала да накара по този начин баща му да се ожени за нея по една или друга причина. Бъдещето бебе вече ЗНАЕ, че е средство и приема тази мисъл за свое верую.
Страшно е да се помисли, какво се случва с дете, чиято майка не знае кой е бащата и забременява случайно сред многобройни връзки. Когато разбира тя обикновено изпада в ужас, как ще отгледа детето, дори и да не мисли за аборт. Бебето още от първия миг вече ЗНАЕ, че е тежест и страда.
Страшно е да се помисли, какво се случва с дете, чиято майка мисли да го остави за осиновяване, или която се превръща в утроба за създаване на деца, които ще бъдат продадени. Тези бебетата ЗНАЯТ и страдат.
Страшно е да се помисли и за онези свръхамбициозни майки, които имат дете просто, защото биологичния им часовник тиктака и трябва да свършат до 43 години и тази „работа”, а после търсят бавачки и всякакъв друг персонал, който да замести любовта им, защото бебетата ЗНАЯТ, че са част от престиж и кариера и страдат.
Страшно е да се помисли за онези майки, които са си наумили да имат точно момче или момиче и свързват мислите си по време на бременността постоянно с един от двата пола. След това са силно разочаровани, че мечтата им не се сбъднала. Бебето ЗНАЕ това и не иска да бъде разочарование. Така момиченцата започват да искат да са момченца и обратното.
Страшно е да се помисли, какво се случва и с бебетата на малтретирани, нагрубявани, обиждани и отхвърляни жени, особено ако това е дело на най-близките им хора – мъж, родители, роднини. Поради свръхдълбоката връзка майка-дете, това е все едно да малтретираш, унижаваш и отхвърляш собственото си дете /това не разбират бащата и роднините/, което още от първите си мигове ЗНАЕ, че някой не го желае.
Страшно е да се помисли, колко страшно се отразяват страховете и притесненията на майките върху формиращата се психика на зародиша. По тази причина в пренаталната медицина вече се говори и за пренатално възпитание, защото става ясно, е дори неутралното поведение към бъдещето бебе е погрешно, защото показва безразличие.
Бременните жени не само, че трябва да имат спокойствие и ведра обстановка около себе си, не само трябва да се хранят и движат правилно, но те вече трябва съвсем целенасочено да комуникират с детето от първия момент, в който научат за него, а даже и преди това. Защото се оказва, че то РАЗБИРА.
В този смисъл бременните жени вече не слушат просто музика, те слушат заедно с бебето и така формират първите му вкусове, научават го на вдъхновение и радост от изкуството. Замислете се за ужасните поражения, ако майката си слуша редовно чалга.
Бремените жени, каквото и да говорят и с когото и да говорят, посвещават в разговора и бебето. По интонацията, по чувствата и по реакциите то РАЗБИРА за какво става въпрос. Затова, когато майката е ядосана, бебето вече е уплашено..., а когато и тя е уплашена, то е направо ужасено и това усещане е крайно силно, защото то го чувства цялостно и без логически защити.
Затова първите месеци преди и след раждането са най-важните и най-отговорните за бъдещето на един човек. В този период майката трябва да знае, че с всяка своя мисъл и чувство тя буквално гради живота на своето дете. Поради свръхдълбоката връзка майка-дете, която се освобождава физически и етерно чак докъм 21-та година, е абсурдно при отглеждането на децата да се разчита на различни социални институции, освен при наличие на някаква загуба. Даването на малко дете на детска ясла на една или две годинки, когато то няма изградено чувство нито за време, нито за пространство, остава в него единствено чувството, че е изхвърлено някъде си за неопределено време, при непознати и не толкова любящи хора. А щом е изхвърлено, значи не е желано, а щом не е желано, значи не е обичано достатъчно. И това, че децата свикват с това безумие, съвсем не означава, че им харесва и не са дълбоко наранени. Аз лично не познавам дете до 5 годишна възраст, което да става сутрин ентусиазирано, че ще ходи на детска градина, а такива до 3 годишна възраст просто не съществуват. Да не говорим за болестите, които са неизбежви и постоянни при над 90% от посещаващите детски градини. Същевременно всички са наясно, че до 5-тата година имунитетът не е изграден докрай и това в съчетание със стреса е очевидната причина за проблемите. А болно дете е детето, на което в определения момент му липсва достатъчно любов и защита.
И когато се говори толкова активно за някаква еманципация с мъжете, е добре например да се прочете биографията на самата Маргарет Тачър, където тя описва как сама отглежда двамата си сина, стоейки си вкъщи 11 години, до момента, в който те не стават големи. Не ги изпраща на детска градина и всеки ден пазарува и им готви сама. Е, преди това е завършила химия в Кембридж, а след това става и министър-председател на Англия. Не е невъзможно.