Че това е всичко друго освен естествено, може лесно да се разбере, ако сравним своето социализирано поведение с поведението на децата или на други бозайници, които не обичат нищо толкова, колкото напълно да потънат във възприятието на света и да се радват на простото си и все пак повеляващо страхопочитание настояще. Тук няма нищо от онази суетня; те не се нуждаят от причина, дела и постижения, за да се чувстват добре в своята кожа и в своя свят.
Очевидно е типичен признак на нашата социализирана менталност на домашни животни, на нашия възрастен комън сенс, че в духа на наградата и наказанието свързваме своето здраве и чувство за собствена стойност, с известни постижения. Защото в противоположност на нашите диви роднини и малките деца на нас ни е трудно да се радваме безпричинно на съществуването и просто да бъдем щастливи. Струва ни се дори наивно, ако не и безотговорно, когато един възрастен човек проявява такова поведение. На много по-възрастни наши съвременници яденето просто не им е вкусно, ако не са го заслужили “с пот на челото” в духа на библейската повеля.
Впрочем може да се наблюдава, че повечето хора в напреднала възраст все повече попадат в ноктите на воладорес, при което обаче би трябвало да се пазим от лъжливото заключение, че младите хора са защитени срещу тях. Ние бездруго загубваме голямата част от осъзнатостта си още през ранното детство, докато във времето след това по-скоро ставаме дойни крави на воладорес, които те редовно доят и така държат на определена степен на осъзнатост. Ако обаче поради напреднала възраст, слабост или болест осъзнатостта вече не расте или расте бавно, воладорес изяждат почти изцяло външния блясък и оставят остатъка, локвата. Последиците са един стеснен, вцепенен разум, растящо забравяне и объркване, при което нарастват и общата дразнимост, натрапчивото придържане към ценностите и нормите на социалния ред, както и собствената важност – накратко, всички симптоми и признаци на сенилността.
Тайша Абелар съобщава в тази връзка, че в жилищата на старите хора, в старческите домове, приютите и болниците могат да се намерят особено много воладорес, защото тук те добиват големи количества от храната си. Тя е не просто осъзнатостта, а едно съвсем специално качество на същата – защото не всяка им е еднакво вкусна. Особено предпочитана е егоцентричната, самосъстрадателната осъзнатост, която е склонна към емоционални избухвания и пасивност, докато трезвостта и дисциплината [воладорес] презират.
Така те обичат да отиват там, където са събрани много хора в емоционални настроения: църквите, гробищата и залите за трупове спадат към традиционните им места, докато днес все повече големи мероприятия като концерти, демонстрации, събрания, футболни игри и други спортни събития привличат множество гости не-хора, които празнуват наред с хората по свой начин. Впрочем в скромна степен това важи също така за обществените сгради като гари, летища, администрации и училища, както и за частните празненства и банкети. Където се събират хора в “храносмилателно” настроение, липсват и воладорес.
Като видимо доказателство за съществуването на воладорес наследниците на дон Хуан показват нееднократно през 1995 г. снимката на един воладор, направена малко преди това на пролетния празник на тибетските будисти в руините на Теотихуакан. Фотограф е един познат на Кастанеда, Марко Антонио Тарам, ръководителят на Каза Тибет в Мексико сити, който и организира празника, на който над 90 000 християни и будисти се молят за мир под ръководството на Далай лама. По време на събитието Марко Антонио фотографира – без да забележи това – една гигантска сянка, която изглежда, че се рее като облак над главите на тълпата, събрала се за молитва между пирамидите.
Когато при проявяването на снимките Марко Антонио се натъква на необикновената сянка, която по форма и вид напомня на човек в молитвена поза, той помолва Керъл Тигс да изкаже мнение за странния образ. Тя е не по-малко учудена и веднага взема едно копие за Кастанеда и съмишленичките си. Всички са единодушни, че Марко Антонио е заснел един огромен воладор, който така се е бил натъпкал с емоционалната енергия на събралите се молители, че отчасти се е материализирал и дори е станал видим за лещата на камерата. Те схващат събитието като знак, че е дошло време да освободят и тази част от своето знание от нейния езотеричен статус и да я направят достъпна за обществеността.
Което обаче не означава, че обикновено нямаме представа за съществуването на онези същества – липсват ни само средства и думи, за да ги опишем в контекста на нашия всекидневен свят. Магьосниците казват, че децата, които още не са социализирани, често са в състояние да виждат воладорес и най-често ясно усещат как зловещите същества паразитстват върху външния им блясък. Нищо чудно, че се страхуват от призраци, чудовища и демони, които се боричкат под леглото им или ги дебнат от лавицата. Защото тъй като воладорес най обичат да вършат работата си незабелязано, те работят най-често нощем и действително обичат да се крият в тъмни ъгли и кътчета.
Ето защо става така, че дори когато пораснат, много хора се страхуват от тъмното или ги привличат разкази и филми за ужаси. Класическите разкази за ядящи хора чудовища и циклопи, за вампири кръвопийци предлагат чудесно поле за проекция на нашето несъзнавано предчувствие за съществуването и коварното дело на воладорес. В това отношение в по-ново време на голяма популярност се радват преди всичко такива истории, които разказват за извънземната инвазия на чужди същества, които искат да унищожат или поробят човечеството. Както различни филмови варианти на бест-селъра Инвазията на телоядачите, така и по-нови филми като Пришелецът, Денят на независимостта, Мъже в черно стават касови, което може да се обясни само с това, че страхът от описаните в тях събития почива на реални основи.
Разказите за вампири и научнофантастичните филми със сигурност не са доказателство за съществуването на воладорес, нито са улика, която може да убеди скептика. Те обаче говорят на един ясен език, стига да сме готови да открием посланието им – точно като в сериала на Оливър Стоун и Брус Уогнър Wild Palms (“Диви палми”), където на входната врата на една кръчма с многозначителното име Hungry Ghost (“Гладен дух”) при по-внимателно вглеждане можем да прочетем святкащото изречение: Los Voladores: They eat your awareness (“Воладорес: те ядат твоето съзнание”). Просто послание с огромно значение.
Трябва да разберем, че маймунският театър на нашия всекидневен свят вероятно не представлява само грешка или заобиколен път на нашата еволюция от примитивния примат до човека, а че много от неговите признаци имат далеч по-зловещ произход. Изследователят на поведението и носител на Нобелова награда Конрад Лоренц посочи още преди десетилетия странни признаци на доместикация във физиологията и поведението на цивилизования човек, които споделяме с нашите домашни животни и които той успя да обясни само като допусна, че ние сами се доместицираме. Но защо, за да дадем един пример, трябва да се затваряме в “обори за полезни хора”, както нарича той градските жилища и небостъргачи? Какво предимство бихме развили от това – все едно дали като вид или като индивиди?
Когато обаче вземем предвид съществуването на воладорес, внезапно някои неща ни се изясняват. Със сигурност ние сами се социализираме в нашия всекидневен свят, но параметрите на социалния ред и на ръководещия ни разум не са били определени от нас, а от превъзхождащи ни същества, които ни смятат за свои домашни животни. Един Ерих фон Деникен може би дори би запитал: “Дали боговете не са били воладорес?” (Авторът пародира тезата на Деникен, че боговете от древните религии представляват обожествени извънземни. – Б. пр.)
Въпреки тяхното превъзходство воладорес със сигурност не са били и не са никакви богове, макар че са ни дали представа за бог, ценностите и нормите на един социален ред и в най-широкия смисъл на думата култура. От друга страна, ние сме им задължени не само за нашето консумативно поведение и експлоататорска менталност, а и за това, че в същото време си измисляме още нещо: че сме нещастни деца, мъченици и губещи. И все пак воладорес не са никакви дяволи или демони.
Защото именно това черно-бяло мислене, постоянното махало-подобно движение между противоречащи си противоположности като добро и зло, рай и ад, бог и дявол, любов и омраза, положително и отрицателно характеризира същността на чуждата инсталация, която носим на главата си. Ако искаме да се освободим от воладорес и от разума, който не е нашият, първо трябва да преодолеем погрешния дуализъм на нашето его, оглеждането ни в локвата на осъзнатостта, и да видим света отново такъв, какъвто е в действителност: енергия, която не е нито добра, нито лоша.
Ако успеем да направим това, ще разберем, че отвъд булото на познатото и тесните граници на всекидневния свят ни очаква една великолепна вселена. Сигурно е, че това е една хищна вселена с хищни воладорес и също толкова хищни хора. Но този прост факт не предпоставя никаква оценка, а поставя нас, воладорес и всички други на едно равнище.
Само когато се освободим от духа на робството и схемата на жертвата и престъпника, имаме истинския шанс отново да достигнем свободата – шанса за свобода от диктата на воладорес, от огледалото на самосъзерцанието, от принудите на всекидневния свят и фиксирането на монтажната точка. Когато се освободим от дуалистичната оценка и вече не разглеждаме събитията около нас като проклятие или благослов, а като предизвикателство, което си заслужава труда, ние сме направили първата крачка по пътя, който ни извежда от затвора на нашето всекидневно Аз: пътя на воина.