Десант на „Дупката” – 30 Юли 2007Откакто се разпространи информацията за гроба на богинята Бастет си мечтаех да отида там. Години не можах да си изпълня желанието. Преди време двама приятели тук от форума ми подариха книгата на Кръстю Мутафчиев и тя ме разяри още повече >
, защото нищо не обясняваше за самите разкопки, а беше пълна с теории с които меко казано не съм съгласна, но поне я прочетох.
Не щеш ли – това лято съдбата ме изпрати в Приморско – с карта от комунистическо време – даже и супичките бяха в метални купички като едно време!
Картата сама по себе си е невероятна, но още по-невероятни са събитията които последваха до десанта на дупката. Всички те ми показаха, че нищо не е било случайно, а самата Богиня е пожелата това да стане. Защо? – Ще ви държа в напрежение до края, а сега ще ви досаждам със скромните си литературни способности, защото ми се пише – не само за дупката, но и за Малко Търново, което баща ми дълбоко обича от граничарските си години.
В Приморско твърдо заявих на останалите от групата (3 семейства), че един ден е мой за ходене до Малко Търново. В началото другите проявиха псевдо-археологичен интерес и се разбрахме да тръгнем сутринта на 30-ти. Вечерта отидох в едно интернет-кафе и разпечатах всичко интересно от сайта. Благодаря на Coroviev за фаталното „ключе” – думата „музей” в неговите обяснения!
Речено и НЕ-сторено! На 30-ти бях седнала със затворени очи в едно кафе и бях готова да избухна от нерви (защото беше вече обяд – едните им дойдоха приятели, другите не бяха се събудили), когато чух „И какво да правим?”. Отворих очи и едва не паднах: „Бастет! Какво ще правим?!”
В следващите 10 минути поехме с бясна скорост към Малко Търново. Около 13:30 пристигнахме на заспалото площадче – няколко човека в кафенето и 3-ма човека на пейките. Аз изтичах да питам двама мъже на една пейка за музея. Единия спокойно ме погледна и точно и ясно обясни къде – толкова ме порази ведрината и спокойствието му, че се засрамих за моята нервност. Хукнах през площада.
Нахлух в офиса на музея и обясних какво искам. Жената ме погледна сякъш съм още с пижамата от лудницата и ми каза: „Не може госпожо! Кандидатства се няколко дена по рано с лични карти и данните се дават на Гранична полиция за одобрение. Освен това ви трябва водач – иначе не пускат....и никога не дават достъп следобеда.” Аз замръзнах на мястото си. Толкова се бях смразила, че жената се притесни. Запита ме нещо, а аз не можах да отговоря – ако ме бяха попитали как се казвам, сигурно нямаше да се сетя. Накрая си върнах дар словото и попитах нещастно: „Моля ви! Имам само този следобед от дълги години и не знам за колко още години.” Не знам как ми повярва, но вдигна телефона. За 10 минути уреди водачката и разрешение за достъп в 17:30ч – 4 часа по-късно. Аз пак реших да нахалствам и въпроса беше ескалиран до началника на Гранична полиция за по-ранен достъп. Има три достъпни пункта и разрешението се дава за един от тях, където чака офицер пусне хората. Докато чакахме стоях пред музея и гледах къщите и дърветата наоколо. Красота! Даже си харесах една старовремска къща и с болка си помислих „Защо ли не е моя?” Започнах да разбирам защо баща ми харесва този град. Накрая уредничката на музея излезе и ми каза, че имаме разрешение за 15:00ч, а времето беше 14:00ч. Платихме нещо...малко...върти ми се в главата 8 лева, ама не помня – може и да е по-малко. ТАКАВА цена за това преживяване!
В следващия половин час обиколихме 3-те къщички на музея, които препоръчвам с цялото си сърце и душа на всеки който отиде там – пракрасно уредени, чисти и красиви, а жените от музея разказваха много интересно и увлекателно. В едната къща има и природонаучен музей, който много ни впечатли. Задължително го посетете!
Следващата снимка е от едната къща на музея със офиса им.
