Ето пак от книгата за упражненията със лъковете и стрелите:
След това хан Кубрат и хората му спряха край една десетка млади войни, които стреляха с лък. Ханът остана на седлото и гледаше, а войниците стреляха, все едно че са сами в степта.
Те бяха застанали разкрачени върху тревата, а на двеста крачки имаше изправени кожени чучела на човеци, пълни с конски косми. Пред войниците лежаха снопове стрели и тъкмо бяха напълнили тежките колчани от кожа на видра, преметнати през раменете им. И десетникът - закоравял като ремък, върху който се точат ками - пипаше дали колчаните са натъпкани и където намереше пролука, пъхваше по една стрела. И като застана до обърнатия черен котел на десетката, удари по котела с дръжката на копие, та викна:
- Стреляй!
И почна да бие котела с копието си, на всяка стрела по един удар. А биеше все по-бързо. И стрелите излитаха с писък и свиреха тъжно над степта, защото бяха от свирещите стрели на кутригурите. И ако първите стрели удряха в чучелата, а някъде към средата на колчаните стрелите започваха да се забиват в тревата пред чучелата, то повечето от последните стрели се забиваха на една плюнка от краката на стрелците. Защото десетникът биеше нестройно котела, а и стрелецът трябва не само да стреля, но и да се олюлее при всеки изстрел, все едно че праща стрелата си с отмятане на тялото. Двамина от стрелците объркаха ритъма на стрелбата си, та когато прозвуча последният звън на котела и те отпуснаха ръце, в колчаните им стърчаха стрели. И десетникът отиде при тях и като измъкна стрелите от колчаните, мълчаливо ги шибна със стрелите през лицата. Всяка стрела - едно шибване. После стрелците тръгнаха да събират стрелите си, а искаха да вървят бавно и бавно да се навеждат, ала десетникът пляскаше яростно и нетърпеливо с ръце.
Кубрат нищо не казваше - само когато стрелците се отдалечиха, обърна се към Аспарух и каза:
- Сине, доведи славянина.
И белият тракийски жребец застана до Кубратовия жребец.
...
...
А в това време стрелците отново се бяха наредили и пак зазвъняха удари върху котела, и пак тъжно засвириха кутригурските стрели. И хан Кубрат се загледа в стрелците. Когато отзвуча последният звън на котела, десетникът извика:
- А сега още по десет стрели, защото ви гледа самият хан Кубрат. Вземете от стрелите пред краката си.
И младите стрелци, които се люлееха като пияни, а отмалелите им ръце висяха като отсечени, отново вдигнаха лъкове. И който не е опъвал четиридесет пъти болгарски лък, докато си загуби дъха и пред очите му притъмнее и докато кръвта от пръстите му потече до лактите - той няма да разбере какво ще рекат още десет стрели.
...
...
Тогава Аспарух слезе от коня си и каза на Скира:
- Ела.
И го заведе, та застанаха пред един от стрелците. Той беше млад и лицето му беше бяло от умора, та дори устните му бяха бели. И Аспарух хвана лявата му ръка и я повдигна, та я показа на ромееца. Ръката беше кървава, издрана от перата на стрелите. Аспарух взе едно кожено ведро, в което плискаше мътнобяла вода, защото водата беше солена, и каза на стрелеца:
- Потопи дланите си.
А войникът не можа да вдигне ръцете си, които висяха, увиснали и схванати, та потръпваха до раменете, като току що убити змии. Аспарух остави ведрото и подаде ръка на ромееца. И му каза:
- Хвани дланта ми и виж - това не е човешка плът, а рог на бивол. Такава прави човешката ръка тетивата на лъка. Когато станах на три години, дадоха ми лък, висок колкото мене, и ме качиха на кон. Всяка пролет лъкът се сменяше, защото растеше заедно с мене. И десетгодишен трябваше да сваля две патици от ятото с една стрела. А на петнадесет години трябваше да пронижа кошута с малкото и - от седлото, с една стрела.
...
...
И помни ромеецо, че аз се приготвям за жрец, а не за войник.
...
...
И Скира се стресна. Аспарух му рече:
- Ела.
И двамата слязоха от седлата пред изпънатата и корава конска кожа и Аспарух докосна с длан кожата. И каза на Скира:
Аз ще застана тук без щит, а ти ще гледаш да улучиш кожата.
А Скира криво се усмихна и рече:
- Аз съм войник, сине на хана, и стрелям с лък вече четиридесет години. Сложи не кожа, а подкова, и аз ще я пробода със стрелата си.
Аспарух му каза:
- Не, ти улучи кожата.
Скира още нищо не разбираше, но кимна с глава. И Аспарух свали от своето седло лъка си, извади го от калъфа и го подаде на Скира. А беше това съставен лък, намотан с прозрачни жили на онагри, които са най-бързите животни в степта. Но Скира повъртя лъка в ръцете си и каза:
- Не мога да стрелям с такъв лък. Ще взема своя лък.
Защото знаеше, че такъв лък се измята в ръцете ти, ако не умееш и нямаш сили да го държиш, затова и се казва "измята се като неверен лък". И Скира взе своя лък и своя колчан със стрели от седлото. Извади стрела и поиска да пречупи острието и. Аспарух го спря и му каза:
- Не, ще стреляш срещу мене с остра стрела.
А в това време конниците с Кубрат и от десетката бяха спрели да яздят и се разделиха на две, та застанаха в две редици, котио направиха улей към хан Кубрат. И в дъното на улея от конски глави, нозе и гърди седеше на коня си хан Кубрат и гледаше към сина си. И той не разбираше най-напред какво става, но жрецът се наведе над седлото и му каза нещо. А Скира бавно тръгна между двете редици конници, по правата ивица свободна земя, за да се отдалечи от Аспарух и конската кожа. И като спря пред хана, погледна го в лицето. Хан Кубрат сякаш искаше да каже нещо, но само въздъхна и кимна с глава. Ромеецът се обърна и вдигна лъка си. А стоеше тъкмо пред главата на ханския кон и над него се виждаше лицето на хана. И на другия край на улея, ограден от конници, седеше изправен Аспарух - висок и строен, с бели кожени дрехи пред черната стена на конската кожа. И хан Кубрат ясно го виждаше, както виждаше оня образ, отразен в майчиното му огледало. И ръцете на Аспарух висяха надолу от широките плещи, та между ръцете и тялото му се провиждаше черна стена, и черно се виждаше между нозете му, защото стоеше леко разкрачен.
А железният връх на стрелата светна пред дъгата на лъка и после се отдръпна като глава на змия, която се готви да се хвърли напред. Защото Скира опъна лъка си, докато острието опря в дъгата.
И се чу кратко въздъхване от стотици уста, като че ли някой с права длан удари всеки конник в стомаха. Невидимо бързо прелетя блясъкътна стрелата пред главите на конете и никой не можа толкова бързо да измести погледа си, та да проследи пътя и. Също така невидимо бързо Аспарух вдигна ръката си, като че ловеше оса. И ето - стрелата трепкаше в ръката му, хваната по средата, със спряно острие на три пръста пред лявото му рамо. А хан Кубрат нищо не каза - само се прегърби в седлото. И войниците не говореха, само гледаха Аспарух. И Аспарух мина между двете редици, та подаде стрелата на Скира и му каза:
- А сега накарай тюркута да направи същото.
Тюркутът чу думите му, но като се поколеба, сведе поглед.
И Аспарух посочи хилядника Ак Йола, предводителя на дулусците телохранители, толкова мършав и върху толкова мършав кон, че седеше върху коня като призрак върху скелет. А за Ак Йола ще разкажа по-сетне. И ако човек в този миг не видеше Ак Йола, нямаше да повярва, че върху това лице може да свети тая неуловима майчина усмивка, когато лицето му е обърнато към Аспарух. И Аспарух рече на Скира:
- Алексис Скира, това е Ак Йола, най-светлата сабя на дулусците. Виждаш ли оня белег върху лицето му, тъкмо под скулата? Ак Йола излязъл пред двете войски - болгарската и тюркутската - на двубой с Чъ Ю, което ще рече Червения злодей, мъж със сто скалпа на пояса. И двамата хвърлили най-напред един срещу друг по тридесет стрели, но всеки отразил вражеските стрели с щита си. После връхлетели с копия един срещу друг, и всеки улучил с копие щита на другия. И двете копия се пречупили, и двата щита, пробити паднали на земята. Тогава двамината конници се раздалечили, за да извадят сабите си, а когато Чъ Ю се обърнал, в ръце държал отново лък и стрела. Нямал право да го стори, времето на стрелите било минало и стрелите били броени, та Чъ Ю щял да се покрие с вечен позор. Но Ак Йола трябвало да умре, защото Чъ Ю бил на двадесет крачки и Ак Йола нямал щит. Тогава Ак Йола се изправил в седлото, за да срещне смъртта. Чъ Ю пуснал стрела в гърлото му. Ак Йола само трепнал за да се сниши, но не избягнал стрелата и тя го ударила в лицето. И се видяло как острието пробило главата му и кърваво отлетяло в степта, а половината стрела с перото останала да стърчи в устата на Ак Йола. И той се смъкнал от седлото, та се проснал по гръб, с лице към небето, а жребецът му свел глава над него. Чъ Ю слязъл от коня и се приближил със сабя в ръка, за да отреже главата му. Но Ак Йола скочил на крака и го заклал. Защото Ак Йола отворил уста и хванал със зъби стрелата, та я прехапал - и тя само пробила лицето му под скулата. Помни Алексис Скира, че тюркутът се уплаши да улови бойна стрела с ръка, а пък Ак Йола лови стрели с устата си. И тюркутите може да имат коне като нас и лъкове като нас, но нямат мъже като Ак Йола.
...