Хенри Кисинджър: Следващата стъпка с Иран
Статия на бившия държавен секретар на САЩ (1973-1977) във в. "Вашингтон поуст"
01.08.2006
Светът е съсредоточил вниманието си върху върху боевете в Ливан и ивицата Газа, но събитията неизбежно водят назад към Иран. За съжаление, събитията непрекъснато изпреварват дипломатическите усилия по този въпрос. Върху ливанските и израелските градове вали дъжд от бомби и Израел си връща контрола върху части от Газа, а предложението, което бе направено на Иран през май от Шестте (САЩ, Великобритания, Франция, Германия, Русия и Китай), за преговори по програмата му за ядрени оръжия, продължава да чака отговор.
Възможно е Техеран да вижда в почти умолителния тон на някои от адресираните към него послания признак на слабост и нерешителност. Или може би насилието в Ливан е накарало моллите да се замислят за опасностите от предизвикване на кризи и заиграването с тях.
Каквато и да е причината, сегашният трус в Близкия изток може да се окаже повратна точка.
Иран може да види, че понякога последиците са различни от очакваните. Шестте, от своя страна, не може повече да не правят нищо по отношение на двете предизвикателства, идващи от Иран.
От една страна, домогването на Иран до ядрени оръжия е продиктувано от стремежа му да влезе в модерния свят чрез символа на могъществото на модерната държава. В същото време този стремеж се отстоява с яростен религиозен екстремизъм, който от векове пречи на мюсюлманския Близък изток да се модернизира. Този труден и объркан проблем може да бъде разрешен без конфликт, само ако Иран се съгласи да се модернизира по начин, който съответства на установения международен ред и изповядва такава форма на исляма, която да е съвместима с мирното съществуване.
Досега, като се изключат най-общи заплахи за санкции, наложени от Съвета за сигурност на ООН, Шестте не са заявили ясно какъв ще бъде отговорът им, ако Иран откаже да преговаря. Но ако безизходното положение в резултат от изчерпалото се търпение на Шестте и непрестанните нападки на иранския президент доведе до фактическо приемане на иранската ядрена програма, това ще помрачи перспективата за постигане на многостранен международен ред.
Ако постоянните членки на Съвета за сигурност плюс Германия не могат заедно да постигнат целите, с които публично са се ангажирали, всички страни и най-вече тези, които влизат в Групата на шестте, ще бъдат изправени пред все по-големи заплахи. Те могат да се изразяват в засилен вътрешен натиск от радикални ислямски групировки, в терористични действия или да са почти неизбежните пожари, които разпространението на оръжията за масово поразяване може да запали.
Аналогията за такава катастрофа няма да е Мюнхен, когато демократичните държави отстъпиха на Хитлер немскоговорещата част на Чехословакия, а последвалото след това нахлуване на Мусолини в Абисиния.
В Мюнхен демократичните държави си мислеха, че исканията на Хитлер са по същество оправдани от принципа за самоопределение. Отблъскваха ги най-вече методите му.
В абисинската криза предизвикателството беше безспорно. Обществото на народите гласува с огромно мнозинство да третира италианската авантюра като агресия и да наложи съответните санкции. Но после страните членки отстъпиха пред последиците, които съзряха, и отхвърлиха налагането на петролно ембарго, което Италия нямаше да може да преодолее. Обществото на народите изобщо не успя да се съвземе от това поражение.
Ако форумите на шестте страни, които се занимават с Иран и Северна Корея, претърпят подобни провали, последицата от това ще бъде безпрепятствено разпространение на оръжия за масово поразяване, което няма да се контролира нито от съществуващи принципи, нито от функциониращи институции.
Един модерен, силен и мирен Иран може да стане стълб на стабилността и прогреса в района. Но това не може да стане докато иранските ръководители не решат дали представляват кауза или нация, дали главната им мотивация е да се опълчат срещу света или да приемат международно сътрудничество.
Целта на дипломацията на шестте трябва да бъде да задължат Иран да направи своя избор.
Дипломацията никога не се върши във вакуум. Тя убеждава не с красноречието на тези, които я практикуват, а като противопоставя на рисковете инициативи. Прочутата мисъл на Клаузевиц, че войната е продължение на дипломацията, но с други средства, показва както трудността, така и ограниченията на дипломацията.
Войната може да наложи подчинение, а дипломацията трябва да породи консенсус. Военният успех позволява на победителя във войната да диктува правилата, поне в определен период от време. Дипломатическият успех настъпва, когато главните участници са в значителна степен удовлетворени.
Дипломацията създава, или трябва да се стреми да създаде общи цели, поне що се отнася до основния предмет на преговорите. В противен случай нито едно споразумение не издържа много дълго. Рискът на войната е в надхвърлянето на обективни граници.
Опасността при дипломацията е да замести процеса с целта. Тя не трябва да бъде бъркана със словесно майсторство. Дипломацията не е упражнение в ораторско изкуство, а в изграждане на понятия. Когато заема пози, предназначени за вътрешната аудитория, тогава радикалните настроения биват по-скоро насърчавани, отколкото преодолявани.
Често се твърди, че по отношение на Иран е нужна дипломация, сравнима с тази, която през 70-те години накара Китай да изостави враждебното си отношение към САЩ и да започне да сътрудничи.
Но Китай не бе убеден да направи това с някаква изкусна дипломация. Той се включи в процеса, след като в продължение на едно десетилетие ескалираше конфликтът си със Съветския съюз.
Китай стигна до убеждението, че заплахата за сигурността му идва по-малко от капиталистическа Америка, отколкото от съсредоточаването на съветски военни части по северните му граници. Сблъсъците между съветски и китайски военни части по река Усури ускориха отдръпването на Пекин от близостта му със Съветския съюз.
Приносът на американската дипломация беше да схване значението на тези събития и да действа въз основа на това. Правителството на президента Никсън не убеди Китай, че е необходимо да промени приоритетите си. Ролята му беше да убеди Китай, че реализирането на стратегическите му потребности е безопасно и ще го направи по-силен в дългосрочна перспектива.
То постигна това съсредоточавайки дипломатическия диалог върху фундаментални геополитически цели, а някои спорни въпроси остави за после. Шанхайското комюнике от 1972 г. , първото китайско-американско комюнике, символизираше този процес.
Противно на установената практика, то изброяваше поредица от въпроси, по които продължаваше да има несъгласие, като прелюдия към главната обща цел да се предотвратят хегемонистичните аспирации на неназовани трети страни, безспорно имайки пред вид Съветския съюз.
Воденето на преговори с Иран е далеч по-сложно.
В продължение на две години преди отварянето към Китай двете страни се бяха ангажирали в неуловими, реципрочни, символични и дипломатически действия, в които разкриваха намеренията си. В този процес те бяха успели мълчаливо да установят паралелно разбиране на международното положение и Китай си бе избрал да се стреми да живее в свят, където има сътрудничество.
Нищо такова не се случи между Иран и САЩ. Няма дори и приближаване към подобен поглед към света. Иран реагира с присмех на американското предложение да започнат преговори и подпали напрежение в района. Дори нападенията на "Хизбула" от ливанска територия в Израел и отвличането на израелски войници да не са били планирани в Техеран, те нямаше да се случат, ако извършителите ги бяха преценили като несъвместими с иранската стратегия.
Казано накратко, Иран или още не е направил своя избор в какъв свят иска да живее, или е направил погрешния избор от гледна точка на международната стабилност. Кризата в Ливан може да маркира водораздел, ако подтикне Шестте да побързат с дипломацията си и накара Техеран да погледне по-реалистично на нещата.
Засега Иран гледа да печели време. Моллите очевидно се стремят да натрупат колкото се може повече ядрен потенциал, така че дори и да спрат обогатяването, да бъдат в състояние да използват заплахата, че ще възобновят усилията си за създаване на ядрени оръжия като средство за засилване на влиянието си в района.
Като се има пред вид скоростта при технологията, търпението лесно може да се превърне в отбягване на търсене на решение. Шестте трябва да решат колко сериозни ще бъдат в отстояването на убежденията си. Те по-специално трябва да решат доколко са готови да действат непоколебимо, преди технологичният процес да ги изпревари и направи невъзможна целта им да спрат обогатяването на уран.
Но доста преди да се стигне до този момент, трябва да бъде постигнато съгласие за санкции. За да са ефикасни, те трябва да са обхватни.
Половинчати, символични мерки обезсмислят всякакви действия.
Във вътрешните консултации трябва да се избегне нерешителността, която Обществото на народите прояви по отношение на Абисиния. От преговорите със Северна Корея трябва да извлечем поуката да не се ангажираме в процес с дълги паузи, през които да се изглаждат различията вътре в администрацията и между членовете на преговарящата група, а другата страна в това време да увеличава ядрените си възможности.
Необходими са също така решения, които да позволят на партньорите на Америка да следват паралелен курс.
Спирането на обогатяването на уран не трябва да бъде краят на процеса. Една следваща стъпка трябва да бъде изработването на глобална система за ядрено обогатяване, което да се извършва в определени центрове в света под международен контрол - както Русия предложи на Иран. Това ще разсее опасенията, че Иран бива дискриминиран и ще създаде модел за развитие на ядрената енергетика, без да настъпват кризи, когато нова страна реши да използва ядрена енергия.
Президентът Буш обяви желанието на Америка да участва в дискусиите на Шестте с Иран, за да се предотврати появата на иранска оръжейна ядрена програма. Няма да е възможно обаче да се постави черта между ядрени преговори и цялостен преглед на отношенията на Иран с останалата част на света.
Наследството от кризата със заложниците, десетилетията на изолация и месианската страна на иранския режим представляват огромни пречки пред такава дипломация. Ако Техеран непременно държи да съчетае персийската имперска традиция със съвременен ислямски привкус, тогава сблъсъкът с Америка, и всъщност с преговарящите партньори от Групата на Шестте, ще бъде неизбежен.
На Иран просто не може да се позволи да постигне мечтата си за имперско управление в район от такова голямо значение за останалия свят.
В същото време, ако Техеран се залови с развитието на талантите на своя народ и с ресурсите на страната си, няма да има защо да се страхува от САЩ.
Колкото и да е трудно да си представим, че при сегашния си президент Иран ще участва в преговори, които да го накарат да изостави терористичната си дейност или подкрепата си за такива формирования като Хизбула, това трябва да се види от процеса на преговори, а не да послужи като база за отказ да се преговаря. Подобен подход би предполагал да се промени целта за смяна на режима, но при положение, че ще настъпи истинска промяна в посоката, в която върви Иран, независимо кой е на власт.
Важно е такава политика да бъде изразена в ясни цели, които подлежат на прозрачна проверка. Геополитическият диалог не може да замести бързото решаване на кризата с обогатяването на уран. Към нея трябва да се подходи отделно, бързо и твърдо. Много неща обаче ще зависят от това дали силната позиция по този въпрос ще се възприеме като първа стъпка в една покана към Иран да се върне в световната общност.
Накрая, Съединените щати трябва да бъдат готови да отстояват позицията си да се попречи на иранска програма за разработване на ядрено оръжие. По тази причина Америка има задължението да проучи всяка достойна алтернатива.
в. "Вашингтон поуст", Превод БТА
