Автор Тема: Геополитическият триъгълник: Германия-Норвегия-Русия  (Прочетена 3423 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Неактивен insomnia1304

  • Много Писал
  • *****
  • Публикации: 2 314
Северният геополитически триъгълник: Германия-Норвегия-Русия


Когато, през април 2008, Норвегия отбеляза откриването на внушителната сграда на новата Опера в Осло, негов почетен гост беше германският канцлер Ангела Меркел. Това бе петото поред посещение на ръководител на немското правителство за последните осем години. Сегашният вице-канцлер и външен министър на Германия Франк-Валтер Щайнмайер е посещавал три пъти Норвегия, от 2005 насам, включително знаковата му визита на архипелага Свалбард, през 2007, направено съвместно с неговия норвежки колега Йонас Гар Стьоре, който пък често посещава немската столица. Тези реципрочни визити са ясен знак за взаимно разбирателно и наличието на общи интереси между Осло и Берлин.

Норвежката подкрепа за Германия беше потвърдена от крал Харалд V, по време на посещението му в Берлин, през октомври 2007, когато той заяви, че: „Германия е най-важния партньор на Норвегия в Европа”. И това не бе просто проява на любезност от страна на внука на покойния Хакон VІІ, известен като краля, казал „не” на нацистка Германия, през април 1940, преди да се отправи в изгнание във Великобритания. То отразява реалното подобрение в отношенията между една от най-малките нации в Европа и най-голямата държава в ЕС. Ключови понятия в тези отношения са „Крайният Север”, петролът, природния газ, опазването на околната среда и климатичните промени, Русия, НАТО и ЕС/ЕИЗ (Европейската икономическа зона, обединяваща страните от ЕС, плюс Норвегия и Исландия). В настоящата статия ще се опитам да анализирам най-вече проблемите свързани с Крайния Север и, особено, с неговите известни и потенциални петролни и газови рeсурси (1), както и ролята на Русия в региона.

Взаимоотношенията в геополитическия триъгълник Германия-Норвегия-Русия ще бъдат основната тема в този анализ, като в центъра му поставям темата за това, как петролните ресурси на Крайния Север влияят върху двустранните отношения между Германия и Норвегия, от една страна, и между Германия и Русия, от друга. Специално внимание отделям на това, как тези отношения ще повлияят на текущия европейски дебат за енергийната сигурност и формулирането на Обща европейска енергийна политика.

Крайният Север и интересите на Германия

Благодарение на комбинацията от няколко фактора, през последните години международната общност демонстрира нарастващ интерес към района на Крайния Север. При това, в различните международни студии се прогнозира един, общо взето, сходен сценарий за Арктическия регион: топенето на леда и новите технологии, ще позволят експлоатацията на неговите (както се предполага, значителни) природни ресурси, като енергоносители, минерали и риба, и ще дадат възможност за създаване на нови транспортни маршрути, които да се използват както от бизнеса, така и от военните. Широко разпространено (и често цитирано) е малко спекулативното твърдение на американски геолози от USGS (US Geological Survey), че в Арктика се намират близо ¼ от все още неизвестните световни запаси от енергоносители. Което безспорно е от голямо значение за глобалната икономика, предвид бързо растящите цени на енергоносителите (2), непрекъснато нарастващото енергийно търсене от страна на набиращите сили нови „играчи”, като Китай и Индия, и фактът, че предлагането изостава от търсенето. Политическите проблеми и войната в най-важната петролна провинция на планетата – Близкия изток, допълват тази мрачна картина. Неслучайно, мнозина наблюдатели побързаха да нарекат Арктика „новия Клондайк”, посочвайки опасността от „златна (т.е. енергийна) треска” в него с всички последици от това, включително възможен сблъсък между големите световни сили в региона.

Символичното полагане на руското знаме на дъното на Северния ледовит океан, под Северния полюс, преди две години, макар и без каквото и да било правно значение, привлече вниманието на света към факта, че Русия ще бъде сред големите печеливши, ако топенето на леда действително разкрие наличието на значими енергийни ресурси в Арктика. Както е известно, сушата и морските зони на Крайния Север се контролират от пет крайбрежни държави: Канада, САЩ, Дания (доколкото упражнява контрол над Гренландия), Норвегия и Русия. В същото време, ако данните на USGS са коректни, излиза, че почти 40% от прогнозираните петролни и 45% от газовите ресурси в региона попадат под руска юрисдикция (3). По отношение на петрола, Русия е следвана от Гренландия (27%). Що се отнася до природния газ, твърди се че второто по големина газово находище се намира в Баренцово море (28%), в близост до бреговете на норвежката област Нордланд (11%) (4). Мнозина норвежки политици виждат в европейския Краен Север, където основни „играчи” са Норветия и Русия, най-важната бъдеща петролна провинция на Стария континент. Оптимизмът се основава на факта, че в Баренцово, Печорско и Карско море вече бяха открити значителни залежи от петрол и природен газ, като например сравнително малкото норвежко газово поле Снохвит или гиганското руско Щокманово газово находище.

В същото време обаче, енергията на европейския Краен Север е важен елемент и на германската енергийна политика още от началото на 70-те години на миналия век насам. Германската газова компания Ruhrgas (днес EON-Ruhrgas) беше начело на групата от европейски газови компании, която започна да внася природен газ, както от Съветския съюз (през 1973), така и от Норвегия (през 1977). Вносът от СССР се разви особено бързо, като със средства от износа бяха изградени мощни тръбопроводи (с доставени от Германия стоманени тръби с голям диаметър) и компресорни станции. Независимо от старта на доставките от първото норвежко газово поле Екофиск, през 1977, тревогите, породени от високите цени на петрола и сигурността на доставките, след иранската криза от 1979, продължиха да тормозят европейците. Това доведе до последвалите опити за разширяване на норвежко-германското енергийно и индустриално партньорство, в края на 70-те и началото на 80-те.

Що се отнася до паралелните планове за разширяване вноса на енергоносители от СССР, по време на кулминацията на студената война, те се сблъскаха с решителните възражения на САЩ, особено след съветската интервенция в Афганистан (1979), кризата с американските заложници в Техеран (1979), действията на профсъюза „Солидарност” срещу полските комунистически власти (1981) и противоречивото „двойно решение” на НАТО (да модернизира ядрените си сили, заедно с разполагане в Европа на ракети Пършинг-2 и на крилати ракети Круз, и в същото време да поеме ангажимент за преговори с Москва за контрол над въоръженията – през 1982). Вашингтон реши да съдейства за бързата разработка и въвеждане в експлоатация на голямото норвежко газово находище Трол, опитвайки се да избегне нарастващата европейска зависимост от съветския „враг”, както и да не допусне нарастване на съветските постъпления от твърда валута. Като част от компромисното решение, експанзията на съветските енергийни доставки продължи с изграждането на още тръбопроводи от Западен Сибир, а европейските газови компании неофициално се споразумаха да ограничат вноса си от СССР до 30% от всички необходими им количества.

Междувременно, през 1986, стартира експлоатацията на находището Трол, а през 1990 от Норвегия за Германия бяха изградени два нови тръбопровода, чрез които по-късно германците получиха достъп и до газовите находища в Норвежко море. Тоест, както норвежките, така и руските газови доставки за Германия демонстрираха значителен ръст, след 1978, като разширяването на доставките от Норвегия придоби особено голямо значение през 90-те.

Независимо дали 30%-овото ограничение за вноса на руския газ все още съществува, или въобще е съществувало някога (във всеки случай, мнозина приеха 6-тия доклад за прогреса в енергийния диалог между ЕС и Русия, като доказателство, че днес подобно ограничение вече не е актуално), всеки независим купувач би предпочел да работи с поне няколко основни доставчици. Това особено се отнася за доставките на природен газ по тръбопроводите, защото при него алтернативните маршрути и доставчици следва да бъдат осигурени далеч преди да възникнат някакви проблеми с вече утвърдените. По същия начин гледат на необходимостта от диверсификация и политиците. Тази икономическа и политическа логика е в основата на онова, което бихме могли да определим като „германско-руско-норвежки газов триъгълник”, с характерното за него взаимно допълване между двамата газови доставчици (колкото повече норвежки газ постъпва на германския пазар, толкова повече руски газ може да се появи там, както и обратното). Това предопределя предпочитанията на бизнес-играчите в този „триъгълник” към дългосрочните договори и стабилността в отношенията, за сметка на либерализацията и стремежа към един по-гъвкав пазар. В случая, конкурентоспособността се гарантира от отказа на Норвегия да участва в какъвто и да било вариант на „газова ОПЕК”. Освен това, както Норвегия, така и Русия балансират зависимостта си от германския пазар, изграждайки тръбопроводи към други пазари.

Благодарение на географското положение на страната и добрия мениджмънт, германската газова индустрия се превърна в най-мощната в Европа (5). И, както изглежда, този факт се приема добре не само от бизнеса, но и от политиците в Германия, Норвегия и Русия. Това „тройно партньорство” се оказа печелившо и за трите участника в него по време на студената война и (поне от норвежка гледна точка) то продължава да е печелившо и да бъде приоритет за тях и днес.

В момента Германия е четвъртия най-голям в света вносител на суров петрол и четвъртия най-голям консуматор на природен газ, след САЩ, Русия и Обединеното кралство. И по отношение на петрола, и на природния газ, Норвегия и Русия продължават да са най-големите доставчици на Германия. Двете страни доставят, съответно, 31% и 40% от природния газ, внасян в нея. В същото време, Русия осигурява 31%, а Норвегия – 21% от всички петролни доставки за Германия (6).

Причината за този висок дял е, че германските запаси от петрол и газ са силно ограничени. В немската енергийна система петролът и газът играят доминираща роля, наред с каменните въглища. Така, през 2005, делът на петрола и газа в общата доставка на първична енергия беше, съответно, 36% и 23%, докато този на въглищата – 24%, а на атомната енергия – 12% (7). При това, нарастването на дела на атомната енергия предварително се изключва, след като, през 2000, товашното „червено-зелено” правителство на страната реши постепенно да спре работата на атомните електроцентрали, като съкрати сроковете за експлоатация на 17-те немски АЕЦ и ги затвори до 2020. Това обаче означава нарастване на германската зависимост от вносни невъзстановими горива в обозримо бъдеще.

Можем спокойно да твърдим, че, от 70-те години на миналия век насам, Северно море, Норвежко море и, особено, руският Краен Север, са се превърнали в „енергийни резервоари” на германската икономика. Имайки предвид ключовата роля на Германия за цялостното икономическо развитие, ръста и просперитета на ЕС и, особено, на Еврозоната, това означава, че германската и европейска зависимост от стабилните и предвидими енергийни доставки от Норвегия и Русия е много голяма и може да има сериозни последици, свързани със сигурността. Ако си припомним реакциите в цяла Европа след само еднодневното прекъсване на доставките, през януари 2006 (в резултат от руско-украинския спор за цените на енергоносителите и транзитните такси), мащабите на проблема ще ни станат ясни.

Продължително и значително по обем прекъсване на доставките на енергоносители за европейския пазар могат много бързо да провокират вътрешно напрежение и политически вълнения в градовете на континента. Тоест, стабилността и сигурността на норвежките и руските енергийни доставки е от изключително значение за Германия, както впрочем и за останалата част на Европа.

Докато цените на петрола и газа бяха ниски, енергийната зависимост и проблемът за сигурността на доставките не представляваха чак толкова сериозен проблем за Берлин. Решаването на въпроса за сигурността на доставките в продължение на дълго време беше оставено на частните енергийни компании, които, през продължителния период на сравнително ограничена конкуренция, съумяха да изработят една много твърда европейска позиция (8). Но, в резултат от продължаващия ръст в търсенето на енергоносители и увеличаващите се цени на петрола и природния газ, въпросът за сигурността на енергийните доставки постепенно се превърна в първостепенна грижа както на национално (германско), така и на европейско равнище. Твърдата руска реторика, повтарящите се енергийни спорове с бившите съветски републики, както и американските обвинения към Москва, че „заплашва и шантажира” (9) партньорите си, отново привлякоха вниманието към зависимостта от вноса на енергоносители и необходимостта от диверсификация на доставките. Голямата зависимост на Германия от руските газови доставки започна да поражда безпокойство дори и в Берлин, особено след 2006, когато на най-високо политическо равнище бяха направени редица заявления за необходимостта да се гарантира енергийната сигурност на страната (нещо, което до този момент не се споменаваше).

Така, по време на посещението си във Великобритания, през февруари 2006, канцлерът Меркел призова членките на ЕС да се споразумеят за приемането на единна 15-годишна стратегия по отношение на енергийните доставки и енергийната сигурност (10). През май 2006, представяйки за първи път приоритетите на предстоящото германско председателство на ЕС (януари-юни 2007), Меркел за пореден път се обяви за сътрудничество, в рамките на Съюза, по проблемите на енергийните доставки и подчерта, че политиката, целяща „гарантиране на сигурен достъп до енергийните ресурси”, се е превърнала в „политика за сигурност на нашето време” (11).

През същия период, въпросите, касаещи доставките на енергоносители, зависимостта и сигурността, се превърнаха и в елемент от немската военна стратегия. В публикуваната през 2006 Бяла книга за политиката в сферата на сигурността и бъдещето на германските въоръжени сили, проблемът за сигурността и диверсификацията на енергийните доставки беше определен като „strategischer Bedeutung” (т.е. „стратегически важен”) за бъдещето на Германия и Европа (12). Руско-украинският газов спор, през януари 2006, послужи, до известна степен, като тревожен сигнал за сигурността на енергийните доставки и уязвимостта на Германия, заради енергийната и зависимост от Москва.

Година по-късно обаче, непосрествено след руско-беларуския газов спор, през януари 2007, външният министър Щайнмайер заяви, че няма никакви причини за истерия (13). Той посочи, на първо място, че през дълъг период на студената война, Европа е получавала природен газ от Съветския съюз, без това да породи каквато и да било опасност за нея. На второ място, Щайнмайер напомни, че Германия вече е осъществила достатъчна диверсификация на енергийните източници и доставчиците си. Тя е по-малко зависима от един единствен енергиен източник, отколкото са повечето останали държави в Европа. Германия внася почти половината от необходимия и природен газ от страни, различни от Русия, да не говорим че съвсем скоро ще приключи изграждането на терминал за втечнен природен газ, което ще позволи на Берлин да внася газ не само по съществуващата мрежа от тръбопроводи, а и с кораби. Накрая, Щаймайер подчерта, че съществува взаимна зависимост между производителя и потребителя на природния газ, т.е. че Норвегия и Русия също са зависими от продажбите на техния газ на регионалния европейски пазар.

Политиката на Норвегия

Като една от малките (по население) европейски държави и жертва на нацистка Германия по време на Втората световна война, Норвегия доста изчакваше преди да нормализира отношенията си с тогавашната Западна Германия. В същото време, една от ...

http://geopolitica.eu/component/content/article/27-broi6-2008/309-severniyat-geopoliticheski-triagalnik-germaniya-norvegiya-rusiya

 

Sitemap 1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15 16 17 18 19 20 21 22 23 24 25 26 27