Духовното развитие на човека е продължителен процес, пътешествие по чудесни страни, богато не само на удивителни събития, но и препятствия и опасности. То е свързано с процесите на дълбоко морално очистване, пълна трансформация, пробуждане на много неизползвани по-рано способности, израстване на съзнанието до немислими преди висоти, разширението му до нови вътрешни пространства. Затова не е удивително, че толкова важни изменения преминават през различни критични стадии, които не рядко са съпроводени с нервни, емоционални и умствени разстройства. При обикновеното клинично наблюдение лесно могат да се сбъркат с разстройства, произтичащи от съвсем други причини. Тези разстройства, за които ние говорим имат съвсем особен смисъл, те изискват друга оценка и друго лечение. В наши дни тези разстройства, предизвикани от духовни причини, се срещат все по-често. Появяват се все повече хора, които съзнателно или несъзнателно изпитват вътрешно духовно напрежение. Освен това, за духовното развитие на съвременния човек е в сила голямо разнообразие, особено вследствие на съпротивлението, което оказва критичният ум, стават все по-трудни и все по-сложни вътрешните процеси, в сравнение с отминалите времена. Затова е целесъобразно да се направи обзор на нервните и психически разстройства, които могат да възникнат през различните етапи на духовното развитие и да се покажат най-действените методи за тяхното преодоляване.
По пътя към постигането на пълно духовно съзнание човек преминава през пет критични стадия:
• криза, предшестваща духовното пробуждане;
• криза, предизвикана от духовното пробуждане;
• спадове вследствие на духовното пробуждане;
• кризи през стадия на духовно пробуждане
• и накрая „тъмната нощ на душата”.
Ще ги разгледаме подред.
Кризи, предшестващи духовното пробуждане.
За да оценим правилно смисъла на странните вътрешни преживявания, явяващи се като предвестници на духовното пробуждане, ще кажем няколко думи за психиката на средния човек. Той се носи по течението на живота. Той приема живота такъв какъвто е, без да задава въпроси за смисъла му, ценностите му и целите му. За човек на ниско ниво на духовно развитие всичко се свежда до осъществяване на личните желания, например да се стреми към богатство, да удовлетвори своите влечения и честолюбие. Човек, чието ниво на духовно развитие е малко по-високо, подчинява своите лични склонности за изпълнение на тези семейни и граждански задължения, които е възпитан да цени. При това той не се замисля над това откъде са се взели тези задължения, как те се съотнасят между себе си и т.н. Той може да се смята за вярващ, макар че неговата религиозност е повърхностна и стереотипна. За да живее с чиста съвест, му е достатъчно, формално да изпълнява предписанията на своята църква и да участва в установените ритуали. Накратко казано, обикновения човек се опира, без да се замисля, на безусловната реалност на ежедневието. Той здраво се държи за земните блага, които са ценни за него. По този начин, земното съществуване практически се явява самоцел за него. Дори и да вярва в бъдещия рай, вярата му е чисто теоретична и академична. Пък и да попадне в този „рай” той може да започне да се стреми и по-късно.
При все това може да се случи, а и от време на време се случва, този „обикновен” човек да претърпи в своя живот внезапна трансформация, която го сварва неподготвен и го плаши. Понякога тази трансформация настъпва в резултат на много разочарования, а често и в резултат на силен душевен стрес, например при загуба на близък човек. Обаче понякога протича без външни причини: сред пълно благополучие и благоволение на съдбата възниква неопределено безпокойство, чувство на неудовлетвореност и вътрешна пустота. Човек страда поради отсъствието на нещо неопределено, нещо, което не може да назове или опише. Постепенно се появява чувство на нереалност, суетата на ежедневието. Личните интереси, които са го занимавали до този момент и са запълвали целия му живот, започват да бледнеят и да губят своята ценност и важност. На преден план се появяват нови въпроси: човекът започва да размишлява за смисъла на живота, за причините на явленията, които преди са се възприемали като подразбиращи се – той размишлява за източника на собственото и чуждото страдание, за човешкото неравенство, за произхода и целта на човешкото съществувание.
Заблужденията са чести на този етап. Много, неразбирайки смисъла на това ново състояние на душата, го разглеждат като прищявка и болезнена фантазия и доколкото това е много мъчително, се опитват всячески да го подтиснат. Страхувайки се да не се „побъркат” те правят всичко възможно да се потопят отново в конкретната реалност, която им се струва, че им се изплъзва. В хода на тази борба някои с удвоени усилия се хвърлят във водовъртежа на живота и жадно търсят нови занятия, дразнения и усещания. Понякога по такъв начин им се отдава да заглушат своето безпокойство, но почти никога не успяват напълно да се избавят от него. Това безпокойство броди в дълбините на техните същества, разклаща устоите на ежедневието и след известно време, понякога след няколко години, с нова сила изплува на повърхността на съзнанието. Сега това безпокойство става по-мъчително, вътрешната пустота – още по-непоносима. Човек се чувства унищожен, всичко, което е съставлявало живота му, му се струва сън, пада като празна обелка. В същото време новият смисъл не се е появил още и понякога човек не само нищо не знае за него, но дори и не подозира за съществуването му.
Често към това страдание се добавя и моралната криза, пробужда се и се задълбочава етичното съзнание, човек се терзае, чувства вина и се разкайва за стари свои дела. Той се съди сурово и изпада в пълно униние.
Естествено, в това състояние лесно се явява мисълта за самоубийство, прекратяване на физическото съществуване се струва логично разрешение на вътрешния крах.
Ще отбележим, че това е най-общата схема на протичането на подобни преживявания. В действителност са възможни различни индивидуални особености: някои въобще не преживяват стадия рязко, други се оказват в него съвсем внезапно, без предварителни етапи, при трети господстват натрапчиви философски съмнения, при четвърти основна роля играе моралната криза.
Тези проявления на духовния прелом са много подобни на определени симптоми при неврастенията и психастенията. В частност, един от симптомите на психастенията не е нищо друго освен загуба на функционирането в реалността, а друг – деперсонализацията.
Сходството на духовната криза с указаните заболявания се засилва и от това, че те имат едни и същи физически симптоми: изтощение, нервно напрежение, безсъние, разстройство на храносмилането и кръвообращението.
Кризи, предизвикани от духовното пробуждане.
Установяването на връзка между личността и душата, потоците светлина, радост и действена сила се съпътстват с чудесно състояние на освобождение. Вътрешната борба, страданията, неврозите и физическите разтърсвания може внезапно да изчезнат и често с такава удивителна бързина, че става очевидно, че това не е вследствие на материални причини, а на душевните страдания.
В такива случаи духовното пробуждане е изцеление в пълния смисъл на думата.
Но, не винаги пробуждането става толкова просто и хармонично. То може само по себе си да предизвика усложнения, разстройства и отклонения. Това се отнася за тези хора, чийто ум не е напълно уравновесен, чийто емоционален живот е прекомерно екзалтиран, чиято нервна система е доста нежна и чувствителна, за да издържи безболезнено на рязкото усилване на духовните енергии.
Когато разумът е твърде слаб и неподготвен, за да издържи на духовната светлина, или когато човек е склонен към високомерие и егоцентризъм, вътрешните събития може неправилно да бъдат разбрани. Възниква така нареченото изместване на нивата, пренасяне относителното върху абсолютното, сферите на личността – в духовния свят. По този начин, духовната сила може да доведе до раздуване на личностното „Аз”. Преди няколко години ми се предостави случай да наблюдавам типичен, краен случай от този род в психиатрическата болница във Ванкон. Един от обитателите, симпатичен старец, спокойно и упорито настояваше, че той е Господ Бог. Около това убеждение, той нарисува картина от фантастични идеи за небесните войнства, на които заповядвал, за велики дела, извършени от тях и т.н. Във всичко останало той бе прекрасен и приветлив човек, винаги готов да услужи на болните и на лекарите. Разумът му бе ясен и буден. Бе добросъвестен, така че го направиха помощник на аптекаря. Аптекарят му повери ключа от аптеката и приготвянето на лекарствата и нямаше ни най-малки неприятности с него, ако не се брои изчезването на захар, която той взимал от запасите, за да достави удоволствие на някои пациенти. От обикновена медицинска гледна точка на нашия болен би следвало да се постави диагноза: обикновен случай на мания за величие, параноидално заболяване.
Но в действителност тази формулировка е доста описателна, вкарваща го в някакви клинични рамки. Така няма да узнаем нищо определено за природата, за истинските причини на даденото разстройство. А е важно да знаем дали зад идеите на болния не се крият дълбоки психологични мотиви.
Знаем, че възприемането реалността на духа и вътрешното му единство с човешката душа извиква в човека, който го преживява, чувство за вътрешно величие, ръст, съпричастност към Божествената природа. В религиозните учения на всички времена намираме безброй свидетелства за това. В Библията е казано кратко и ясно: „Знаете ли вие, че сте Богове?”. Блаженият Августин казва: „Когато душата на човека обича, то тя става подобна на това, което обича”. Когато обича нещо земно, тя става земна, но когато тя обича Бога, не става ли тя Бог?
По-силна от всичко е пълната тъждественост на човека – духа в неговото чисто битие – с висшия дух изразен във философията на Веданда. Как ще възприемем това отношение между индивидуалното и универсалното – като пълна тъждественост по същност или като подобие, като причастност или като единство, - и в теорията и в практиката трябва ясно да се осъзнава безкрайната дистанция между духа в чистото му битие и обикновената личност. Първото е основа, център, второто е нашето малко „аз”, нашето ежедневно съзнание. Пренебрегвано това различие води до нелепи и опасни последствия. Именно това позволява да разберем описаното по-горе душевно разстройство и други, не толкова крайни форми на самовъзвеличаване и самообожествяване. Болезненото заблуждение на тези, които стават жертви на подобни илюзии, се заключава в това, че те приписват на своето преходно „аз” качества и способности на висшия дух. Става дума за смесване на относителната и абсолютната реалност, за личното и метафизично нива. Подобно разбиране на определени случаи на мания на величие може да даде ценни указания за тяхното лечение. А именно: съвършено безполезно е да се доказва на болния, че той не е прав, че се заблуждава, да му се присмиваме. Това може само да го раздразни и да го възбуди.
За предпочитане е друга линия на поведение: да се признае реалността, която се съдържа в неговите идеи, а след това с голямо търпение да се направи опит да му се обясни заблуждението му.
В други случаи пробуждането на душата и съпътстващото внезапно вътрешно просветление може да предизвика емоционално претоварване, което да се прояви бурно като викове, плач, песни или възбудени действия.
Някои силни натури в резултат на подема, предизвикан от духовното пробуждане, могат да се обявят за пророци или реформатори. Те оглавяват движения, основават секти, отличаващи се с фанатизъм и стремеж да обърнат всички в своята вяра.
При някои хора от високо ниво, но твърде силни, в резултат на преживяното откровение на трансцендентната и божествена страна на собствения дух, възниква претенция за пълна и буквална тъждественост със своята духовна част. Всъщност, такава тъждественост може да бъде достигната само в резултат на дълъг и сложен път на трансформация и прераждане на личността. Затова тази претенция не може да бъде удовлетворена – оттук и депресивните състояния стигащи до отчаяние и импулси за самоунищожение. При някои хора вътрешното пробуждане може да бъде съпроводено с различни паранормални явления. Те имат видения на висши ангелообразни същества, слушат гласове или автоматично писане.
Значението на такива съобщения може да бъде различно.
Във всеки случай е необходима трезва проверка и анализ без съзнателно отхвърляне, но и без предварителен пиетет, който може да внуши необикновеност на източника на тяхната информация. Особено внимателно трябва да е отношението към съобщения, които съдържат преки заповеди и изискват сляпо послушание, а също и към тези, в които се превъзнася възприеманата информация – истинските учители никога не прибягват до такива средства.
Следва да се отбележи, че независимо от това доколко са истински и значими тези съобщения, те винаги са вредни за здравето, тъй като могат в значителна степен да нарушат равновесието между чувствата и разума.
