Автор Тема: Сърцето на Данко  (Прочетена 5095 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Неактивен Mirotvorec

  • Много Писал
  • *****
  • Публикации: 3 789
  • Азъ, от Народа на Еднорога
    • http://silverunicorn.org/
Сърцето на Данко
« -: Април 27, 2008, 10:35:26 am »
Имаше в старо време на земята едно племе, чиито табори бяха обкръжени от три страни с непроходими гори, а от четвътрата - със степ. Весели, силни и смели хора бяха те. И настъпи веднъж тежко време: дойдоха отнякъде други племена и изгониха първите вдън-горите. Там имаше блата и мрак, защото гората беше стара и клоните и тъй гъсто се бяха преплели, че през тях не се виждаше небето и лъчите на слънцето едва можеха да си пробият път до блатата през гъстите листа. Но когато слънчевите лъчи падаха върху водата на блатата, оттам се издигаше смрад и от тоя смрад хората гинеха един след друг.

Тогава жените и децата на това племе почнаха да плачат, а бащите се замислиха и потънаха в скръб. Трябваше да излязът от тая гора и затова имаше два пътя: - единият - назад, там бяха силните и зли врагове, другият - напред, там се възпряваха великаните-дървеса, прегърнали се плътно един друг със своите могъщи клони и забили възлести корени дълбико в лепкавата тиня на блатата.

Тия каменни дървеса се възправяха денем мълчеливо и неподвижно в сивата дрезгавина, а вечер, когато пламваха огньовете, още по-плътно се приближаваха около хората. И винаги, денем и нощем, около тия хора имаше пръстен от дълбока тъмнина, който сякъш се готвеше да ги премаже, а пък те бяха свикнали със степния простор. А още по-странно биваше, когато вятърът шибаше върховете на дърветата и цялата гора бучеше глухо, сякъш се заканваше и пееше погребална песен над тия хора.

Ала те бяха силни хора и биха могли да тръгнат на смъртен бой с ония, които веднъж ги бяха победили, но не можеха да умрат в боевете, защото имаха да оставят завети на поколенията и ако биха умрели, от живота биха изчезнали с тях и тия завети. И затова през дългите нощи под глухия шум на гората, в отровния смрад на блатата те седяха и мислеха.

Ала нищо не изтощава телата и душите на хората така, както ги изтощават мъчителните мисли. И хората изнемощяха от мисли. . . Между тях се роди страх, който скова яките им ръце, от плача на жените над труповете на умрелите от отровния смрад и над съдбата на скованите от страх живи хора се роди ужас и страхливи думи почнаха да се чуват в гората, отначало несмели и тихи, а след това все по-високо и по-високо. . . Искаха вече да отидат при врага и да му дадат в дар своята свобода и вече уплашени от смъртта, не се страхуваха от робския живот. . . Ала в това време се яви Данко и сам спаси всички.
Данко беше един от ония хора, млад красавец. Красивите хора са винаги смели. И той каза на другарите си:

- Камък насред пътя не се маха с мислене. Който не върши нищо, от него нищо не става. Защо губим сили за мисли и скръб? Ставайте да тръгнем из гората, да минем през нея, защото тя ще има край - всичко в тоя свят има край! Да вървим! Хайде! Хайде! . . .

Вгледаха се в него и видяха, че той е най-добър от всички, защото в очите му светеше много сила и жив огън.

- Води ни! - казаха те.

Тогава той ги поведе . . .

Поведе ги Данко. Всички тръгнаха дружно след него - вярвяха в него. Труден беше пътят! Тъмно беше и на всяка крачка блатото разтваряше своята жадна пленясала уста и гълташе хората, а дървесата препречваха пътя като мощно стена. Клоните им се бяха преплели; корените се бяха изпънали като змии навсякъде и всяка стъпка струваше на ония хора много пот и кръв. Дълго вървяха те . . . Все по-гъста ставаше гората и все повече намаляваха силите им!
И те почнаха да роптаят срещу Данко, като казваха, че той, млад и неопитен, напразно ги е повел нанякъде си. А той вървеше пред тях и беше бодър и светъл.

Ала веднъж буря завилня над гората и дървесата зашепнаха глухо и страховито. И стана в гората тъй тъмно, сякъш там се бяха събрали наведнъж всичките нощи, които са минали, откак гората е била родена. Вървяха мъничките хора между големите дървеса сред страшния шум на мълниите, вървяха, а разлюлените великани-дървета скърцаха и гневни песни бучаха, а мълниите, летящи над върховете на гората, я осветяваха за миг със син, студен блясък и изчезваха тъй бързо, както се появяваха като плашеха хората. И дърветата, осветени от студения блясък на мълниите, изглеждаха живи, прострели своите корави дълги ръце, сплетени в гъста мрежа, сякъш се опитваха да спрат хората, които бягаха от плена на мрака. А из мрака на клоните нещо страшно, тъмно и студено, гледаше вървящите хора.

Това беше труден път и уморени от него, хората паднаха духом. Но те се срамуваха да признаят безсилието си и озлобени и гневни, се нахвърляха срещу Данко, срещу човека, който вървеше начело. И почнаха да го укоряват, че не знае как да ги води - да, точно тъй!

Те се спряха и под победния шум на гората, сред разтреперания мрак, почнаха уморени и зли да съдят Данко.

- Ти - казаха те - си нищожен и вреден за нас човек! Ти ни поведе и измори и заради това ти ще загинеш!

- Вие казахте: “Води ни!” и аз ви поведох! - извика Данко, като изпъна срещу тях гърдите си. - Аз имам мъжество да водя и затова ви поведох. А вие? Какво сторихте вие, за да си помогнете? Вие само вървяхте и не можехте да запазите
силите си за по-дълъг път! Вие само вървяхте и вървяхте - като стадо овце!

Ала тия думи ги разяриха още повече.

- Ти ще умреш! Ти ще умреш! - ревяха те.

А гората все така бучеше и бучеше, като пригласяше на техните викове, и мълниите разкъваха мрака на парцали. Данко гледаше ония, за които бе поел тоя труден път, и видя, че те са като зверове. Много хора се бяха изправяли около него, но по лицата им нямаше благородство и той не можеше да чака милост от тях. Тогава и в неговото сърце кипна негодувание, но от жалост към хората то угасна. Той обичаше хората и мислеше, че може би без него те ще загинат. И сърцето му пламна от огъня на желанието да ги спаси, да ги изведе на открит път и тогава в пчите му блеснаха лъчите на оня могъщ пламък . . . А когато те видяха това, помислиха, че той е освирепял и затова очите му така ярко блестят, задебнаха като вълци, очаквайки, че той ще се бори с тях, и почнаха по-плътно да го обграждат за да могат по-лесно да го хванат и убият. А Данко вече разбра какво мислят и от това сърцето му още по-ярко пламна, защото тая тяхна мисъл роди у него скръб.

А гората все така пееше своята мрачна песен и гърмът трещеше, и дъждът се изливаше . . .

- Какво да направя за хората ? ! - извика по-силно от гръмотевицата Данко.

И изведнъж той разкъса с ръце гръдта си и изтръгна от нея своето сърце и го издигна високо над главата си.

То блестеше ярко като слънцето и по-силно от слънцето. И цялата гора млъкна, осветена от тоя факел на велика обич към хората, а тъмнината се пръсна от светлината му и там, вдън-гората, разтреперана падна плесенясалата паст на блатото.

- Да вървим! - извика Данко и се втурна към своето място, дигна високо горящото си сърце и осветяваше с него пътя на хората.

Очаровани, те се втурнаха подире му. Тогава гората отново зашумя, като разлюля учудено върховете си, но тоя шум бе заглушен от тропота на тичащите хора. Всички тичаха бързо и смело, увличани от чудесната гледка на горящото сърце. Загиваха и сега, но загиваха без оплаквания и сълзи. А Данко непрестанно вървеше напред и сърцето му непрестанно блестеше, блестеше !

И ето че изведнъж гората отстъпи пред него, отстъпи и остана назад, гъста и мълчелива, а Данко и всички ония хора изведнъж потънаха в море от слънчев блясък и чист въздух, измит от дъжда. Бурята остана там, зад тях, над гората, а тука блестеше слънцето, въздишаше степта, искреше в брилянти от дъжд тревата и реката лещеше като злато . . . Беше вечер и от лъчите на залеза реката изглеждаше червена като кръвта, която бликаше на горяща струя от разкъсаната гръд на Данко.

Хвърли поглед пред себе се към степната шир гордият и смел момък Данко, хвърли радостен поглед към свободната земя и се засмя гордо. А след това падна и умря.

А хората, радостни и изпълнени с надежди, не забелязаха смъртта му и не видяха, че редом с трупа на Данко неговото смело сърце още гори. Само един предпазлив човек забеляза това и страхувайки се от нещо, стъпи с крак върху гордото сърце . . . И разсипано в искри, то угасна.

Не знам защо точно сега се сетих за този разказ на М.Горки... Както знаем случайности няма, затова прочетете го, съвпадението с нашето време е уникално.
Някой да е виждал Данко?
Не мисли като човек!-Крион

Неактивен =======

  • Малко Писал
  • **
  • Публикации: 385
Относно: Сърцето на Данко
« Отговор #1 -: Април 27, 2008, 18:39:19 pm »
      Колко ни е нужен Данко, но наистина, къде е?
      И Христос да дойде и него ще разпънеме отново.
      Малцина са с искрица от сърцето на Данко! А с неговия огън са още по-малко. Но за наша радост все пак съществуват, тихи, скромни и незабележими, но творящи и помагащи на хората с цялата си огромна огнена любов.
« Последна редакция: Април 27, 2008, 18:41:48 pm от delfin »

Неактивен mvm

  • Четящ
  • *
  • Публикации: 18
Относно: Сърцето на Данко
« Отговор #2 -: Април 27, 2008, 23:54:42 pm »
Много ми хареса разказа. Тъжното е, че и сега хората са такива, предпочитат да си седят в блатото, вместо да последват някой инако мислещ. И то защото не му вярват, и се съмняват в него. Наистина е трудно да се убедят масите. Мойсей е изпозвал чудеса, за да поведе еврейския народ, Исус също е убеждавал хората, използвайки чудеса.

Е, хан Аспарух е повел българите без да се прави на магьосник. Ето ви един такъв Данко.

Дали познавам такива хора  ??? Не се сещам, но сигурно има такива, които в малките ежедневни проблеми, успяват да поведат хора след себе си....по верния път най-важното

Breath

  • Гост
Относно: Сърцето на Данко
« Отговор #3 -: Април 29, 2008, 10:27:15 am »
Разказа е хубав наистина. Но искам да попитам нужно ли е винаги да търсим някой, който да ни помогне? Да следваме някой, някой да ни води, да разрешава проблемите вместо нас, да ни посочва пътя и начина да минем по този път?

Неактивен July

  • Четящ
  • *
  • Публикации: 242
Относно: Сърцето на Данко
« Отговор #4 -: Април 29, 2008, 11:23:23 am »
 Разказът е много хубав. Историята е адекватна във всеки един исторически момент. Винаги е имало водачи и винаги е имало стадо, след тях. Ние всички сме потенциялни Данковци, ма не си спомняме. :) Ако си го спомним, няма да имаме нужда от водачи, да.

Неактивен Mirotvorec

  • Много Писал
  • *****
  • Публикации: 3 789
  • Азъ, от Народа на Еднорога
    • http://silverunicorn.org/
Относно: Сърцето на Данко
« Отговор #5 -: Април 29, 2008, 20:36:38 pm »
Но искам да попитам нужно ли е винаги да търсим някой, който да ни помогне?
Моите разсъждения по този въпрос са малко по-различни. Всъщност ние в един определен етап не търсим водач, а съмишленик/ци.  Фактът, че търсиш някой говори, че в самия теб вече се е пробудило намерението за промяна и естествена реакция е да провериш дали си сам в това си намерение. Така се събират(образно казано) съмишленици, които обаче не са се пробудили по едно и също време и по-старите пробудени логично поемат лидерските функции благодарение на по-голямото осмисляне, което имат. Тогава вече "младоците" може да ги хване мързела и да си рекат-а, тоя знае по-вече-нека той да свърши работата. Те все още нямат мъдростта на по-напредналите, но във всички случаи след време я придобиват.
Не мисли като човек!-Крион

Неактивен Tina

  • Доста Писал
  • ****
  • Публикации: 1 692
Относно: Сърцето на Данко
« Отговор #6 -: Април 29, 2008, 23:16:25 pm »
За мен като че ли най-прекрасния извод от чудната приказка е ДЕЙСТВИЕТО и СМЕЛОСТТА да поемеш по пътя! Колко пъти сме го забелязвали и в този форум и в други..."Как да оправим България?"..ама на думи и само мислене!

Неактивен rid

  • Четящ
  • *
  • Публикации: 7
Относно: Сърцето на Данко
« Отговор #7 -: Април 30, 2008, 11:23:49 am »
Да, наистина можем на дълго и на широко да обсъждаме тази тема но истината е, че всички нас ни е страх. Всички които сме в стадото.

Мен ме е страх. Страх да не загубя материалните неща, страх да не загубя приятелите и семейството си. Звучи глупаво, но е така. Разбира се мога да обвиня системата за всичко и да кажа, че съм роден в затвор и дори ще съм прав донякъде. Но истината е че всеки сам избира своя път. А това което не ми харесва е, че повечето хора се примиряват с всичко и биват тотално погълнати от материалния свят. И са щастливи. Поне по техния критерий за щастие.

Някъде другаде четох нещо което ми хареса - че има три стадия на развитие. Незнаещ и щастлив, знаещ и нещастен и знаещ и щастлив. Та когато по-голямата част от хората преминат в графата "знаещ и нещастен" можем да очакваме желание за промяна. А е по-лесно да не се минава в тази графа. Струва ми се, че трябва да се случи нещо. Някакво голямо събитие. Надявам се да се случи. Нещо което да промени мисленето на хората. Нещо "хубаво" или нещо "лошо". Няма значение. Просто да събуди хората.

Съжалявам, че звуча толкова негативно, но така ги виждам аз нещата. Чувствам се безсилен. Обградил съм се с добри хора и зад тях - стена. Има един филм - казва се Кингпин (Kingpin), хубав е. :)

Неактивен Tina

  • Доста Писал
  • ****
  • Публикации: 1 692
Относно: Сърцето на Данко
« Отговор #8 -: Април 30, 2008, 12:33:27 pm »
Аз като бях малка съм чувала съвети от рода на "Учи, работи, старай се...да не умреш като овца без история!"  :D

Но истината rid е, че повечето ще си умрат / умрем като овци без история - притиснати на топло между другите овце в блатото.  :(

Неактивен Oberon

  • Доста Писал
  • ****
  • Публикации: 1 092
Относно: Сърцето на Данко
« Отговор #9 -: Април 30, 2008, 13:53:28 pm »
Но, преди да умрем, ще ни се случат толкова хубави неща. И тогава ще умрем с усмивка:))) Мен не ме е страх от смъртта. Тя така или иначе някой ден ще надникне иззад лявото ми рамо. Аз ще се обърна и ще и кажа:
"Айде бе, Пенке! Наздраве"....
In the Kingdom of the Blind, the One-eyed are Kings !!!

Неактивен Mirotvorec

  • Много Писал
  • *****
  • Публикации: 3 789
  • Азъ, от Народа на Еднорога
    • http://silverunicorn.org/
Относно: Сърцето на Данко
« Отговор #10 -: Април 30, 2008, 20:10:22 pm »
Цитат
Та когато по-голямата част от хората преминат в графата "знаещ и нещастен" можем да очакваме желание за промяна.
Хората в този стадий стават все по-вече, уверявам те  :) Всъщност тяхното знание се свежда само до това, че нещо се случва. Объркани са, че не разбират какво точно, но са убедени, че са част от случващото се. Мисля, че не е далеч времето, когато същите тези хора с радост ще отворят сърцата си, за да засветят вече знаещи в какво са били участници.
Не мисли като човек!-Крион

Breath

  • Гост
Относно: Сърцето на Данко
« Отговор #11 -: Май 01, 2008, 19:20:32 pm »
Но искам да попитам нужно ли е винаги да търсим някой, който да ни помогне?
Моите разсъждения по този въпрос са малко по-различни. Всъщност ние в един определен етап не търсим водач, а съмишленик/ци.  Фактът, че търсиш някой говори, че в самия теб вече се е пробудило намерението за промяна и естествена реакция е да провериш дали си сам в това си намерение. Така се събират(образно казано) съмишленици, които обаче не са се пробудили по едно и също време и по-старите пробудени логично поемат лидерските функции благодарение на по-голямото осмисляне, което имат. Тогава вече "младоците" може да ги хване мързела и да си рекат-а, тоя знае по-вече-нека той да свърши работата. Те все още нямат мъдростта на по-напредналите, но във всички случаи след време я придобиват.
Съмишленик/ци - хубаво нещо, но те не са ли съвсем в началото? В края не оставаме ли сами?

Неактивен Mirotvorec

  • Много Писал
  • *****
  • Публикации: 3 789
  • Азъ, от Народа на Еднорога
    • http://silverunicorn.org/
Относно: Сърцето на Данко
« Отговор #12 -: Май 01, 2008, 20:35:50 pm »
Усещането за самотност е част от пътя на духовното събуждане, подчертавам-много малка част, но задължително се минава през нея. След този етап започва усещането за свързаност със себеподобните си и то не само с напредналите, а с всички и това пак не е все още краят, ако изобщо може да се говори за край.  :)
Не мисли като човек!-Крион

Breath

  • Гост
Относно: Сърцето на Данко
« Отговор #13 -: Май 01, 2008, 22:25:11 pm »
Аз не го чувствам така Mirotvorec...Да, има етап в началото, в който се чувстваш свързан със себеподобните, има една еуфория, чувството, че нещо се случва и ти си част от това нещо, ти си това нещо. След това, колкото по-дълбоко "навлизаш", колкото повече "виждаш" толкова по-самотен ставаш, сам и самотен. Всеки го усеща по различен начин. Хората идват в живота ни и си отиват, научават ни на нещо или ние тях, вземат по нещо или оставят по нещо и продължават нататък. Всеки по пътя си. Някои от тях остават завинаги в сърцата и душите ни, други бързо изчезват и се забравят. И никой от тях не се появява просто ей така, случайно в живота и на пътя ни. Както казах всеки го усеща и разбира по различен начин и за мен усещането за самотност не е много малка част от пътя. А всъщност между сам и самотен има и много голяма разлика, но...достатъчно се отклоних от темата.  :)
« Последна редакция: Май 01, 2008, 22:38:40 pm от Breath »

Неактивен Tina

  • Доста Писал
  • ****
  • Публикации: 1 692
Относно: Сърцето на Данко
« Отговор #14 -: Май 02, 2008, 01:41:42 am »
Усещането за самотност е част от пътя на духовното събуждане, подчертавам-много малка част, но задължително се минава през нея. След този етап започва усещането за свързаност със себеподобните си и то не само с напредналите, а с всички и това пак не е все още краят, ако изобщо може да се говори за край.  :)

Аз поддържам Миротворец тука: след излизането от сферата на "щастливия глупак" и след дъгли страдания и изолация, когато човек се чувства сам, идва период, когато всеки ти е брат и приятел и се усмихваш на всеки на улицата...интересното е, че хората РЕАГИРАТ и ти се усмихват обратно или са безмерно учтиви с теб.... :)

НО - не съм съгласна, че самотността може да е малка част защото моята беше ГОЛЯ-Я-Я-Я-Я-МА!

И къде забравихме Данко?  ;)

 

Sitemap 1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15 16 17 18 19 20 21 22 23 24 25 26 27