НЛО – Съветска сглобкаСергей ТолмачевАприл 2007 годинаАко човек твърди, че в началото на 50-те години е виждал летяща чиния, не бързайте да мислите, че е изпаднал в умопомрачение.
(
Бележка на редакцията: дадената статия е публикувана в априлския брой на списанието и се явява първоаприлско разиграване.)
В ясното лятно утро на 16 юли 1951 г., звеното Ла-11 на 1619 изтребителен авиополк на Северния флот излетя от Мурманск за обичайно патрулиране по бреговата ивица. Първите 30 минути полетът течеше спокойно, а след това водещият, капитан Пьотър Вусов, забеляза, че от страната на Нова Земя на височина 4000 метра над морето бавно се движи някакъв обект. "
Скоростта му беше толкова малка – около 100 км/ч., че в началото го помислих за кораб" - спомня си летецът. – "
Но, долитайки по-близо, видях много странен обект – тъмен диск с диаметър 20 метра без опознавателни знаци, но въоръжен с мощни оръдия, насочени надолу. Никога не съм виждал такава машина, затова веднага се свързах с базата и доложих за нарушителя на въздушното пространство." В този момент, пилотът на диска видимо забеляза самолетите и рязко промени курса. Доколкото патрулирането е било бойно, Вусов взел решение да атакува странния обект. В началото 23 милиметровите снаряди сякаш не причинили вреда на диска и летецът обърнал и тръгнал към второ нападение. Тогава оживяла радиостанцията. На Вусов и неговият подчинен, лейтенант Иванченко, било заповядано да прекратят огъня и незабавно, съблюдавайки пълно радиомълчание, да се върнат в базата.
На летището летците вече ги чакала местният човек от КГБ в съпровод от непознат мълчалив човек в униформа. "
Стана ми страшно." - спомня си Вусов. – "
Времето беше такова... А нали действах точно съгласно заповедта." Но всичко се размина: двамата летци само "убедително ги помолили" да си държат езика зад зъбите и в същия ден ги прехвърлили – Вусов в Тихоокеанския флот, а Иванченко в Хабаровск. В качеството на своеобразна компенсация и "гаранция за мълчанието им" са им присвоили извънредни звания...
Следите на ПеенемюндеВ началото на 30-те години младият немски авиоконстрктор Ирман Майер измислил схема на летателен апарат, външно напомнящ обърната паница с пръстенов винт в центъра. Такава схема позволявала да се защитават жизнено важните агрегати от възможен вражески огън и обезпечавала площадка с достатъчни размери за разполагане на оръжия. Впрочем, това е била само чисто теоретична схема и самият автор прекрасно съзнавал недостатъците й. За щастие, талантът на младият конструктор бил забелязан от колегата му – Хенрих Цимерман, занимаващ се с необичайни сглобки на летателни апарати, от които най-перспективни смятал "летящите дискове" на основата на така нареченото дебело крило. Цимерман се заинтересувал от проекта на Майер и поканил младият конструктор в отбора си. Сътрудничеството се оказало рядко удачно – Майер, блестящ генератор на идеи, бил ценна придобивка.
През 1942-1943 г. очевидци нееднократно виждали на полигона в Пеенемюнде "Летяща палачинка", външно напомняща обърнат с дъното нагоре тас. В центъра се намирала капловидната прозрачна кабина на пилота. Дискът се привеждал в движение от турбореактивни двигатели Jumo-004B с управляеми сопла, развивал около 700 км/ч. и имал скорост за кацане 60 км/ч.
Обаче апаратът бил крайно неустойчив в полет. По спомени на един от по чудо останалите живи затворници от концлагера КЦ-4А в Пеенемюнде, през септември 1943 година един от дисковете в процеса на изпитанията излетял, но заради силния вятър се обърнал, паднал, запалил се и изгорял.
Победителят получава всичкоОт 1943 до 1945 година бюрото на Цимерман решило проблема с устойчивостта (предизвикването на нестабилността на работа на двигателя и невъзможността точно да се регулира тягата) и проектирала увеличен модел на диска.
Към пролетта на 1945 г. проектът бил практически готов, оставало само да се въплъти от "желязо". Но за това попречило поражението на Германия във войната. За да не попаднат разработките в съюзниците, СС заповядало да се унищожат всички документи, а инженерите да се разстрелят. Обаче конструкторите успели да се скрият (не успял само самият Цимерман).
След поражението на Германия съюзнициге не намерили никакви документи, потвърждаващи съществуването на такъв апарат и направили извод, че това е поредната "въдичка". На съветските търсещи групи им провървяло повече. Съветският Съюз открил не само цялата документация на този проект – те открили Ирман Майер и цялият колектив инженери, укрили се във винената изба на фирма "Деуливаг" в покрайнините на Берлин (там преди известно време са изготвяли механизмите за управление на "Пантер"). "Пълният комплект материали" (вкючвайки конструкторите) били изнесени в СССР за продължаване на работата.
Желанието е по-силно от неволятаПрез 1946 г. талантливият дипломант на Ленинградското червеноармейско военно-въздушна инженерна академия лейтенант Михаил Дубик получил необичайно разпределение. Предложили на младият специалист в доброволно-принудителен ред да премине тест за знаене на немски език, с който той успешно се справял и да подпише декларация за мълчание. Техническият преводач на командата на Маейр Михаил Юриевич Дубик повече от половин век пазел доверената му секретна информация – със съветските спецслужби шегите са лоши. Чак сега той се съгласил да сподели своите спомени.
"
След щателно изучаване на документациите в ЦАГИ "отгоре" било спуснато решение за постройна у нас на пълномащабмен пилотируем образец за проверката на практика на уникалните летателни качества на бойния диск." - разказва Михаил Юриевич. - "
Всички работи се провеждаха в най-строга секретност. Бил е създаден специален "отряд" (СКБ-08) за пленените немски конструктори от групата на Майер. Механизмите за първия диск, получил наименованието "Гъбката" с шифърът МА-6, се произвеждали в различни заводи. Всички нас постоянно ни наблюдаваха тайните служби, един вид ясно ни даваха да разберем – който си отвори устата, няма да го поздравят."
"
Първоначално се планираше да се използва вече познатият на немците двигател Jumo 004B1, пуснат в серийно производство по индекса РД-10 в Уфимския авиационен завод № 26. Но тягата му от 900 кгс за "Гъбката" се оказа твърде малка, затова решиха да използват най-новите английски двигатели Nene І, пуснати в серийно проивоство през 1947 г. в СССР в завод № 45 под индекса РД-45 с тяга 2040 кгс."
Въздушният валсПървият полет бил извършен в обстановката на пълна секретност в едно от северните летища. "
Раздаде се оглушителен рев от трите реактивни двигателя и тъмният диск след много кратко засилване леко се откъсна от земята и се изви към небето. - спомня си Михаил Дубик. –
Ако не беше звукът, всичко би напомняло на инопланетен НЛО". Дискът притежаваше изключително за времето си характеристики, особено като товароподемност и максимална крайцерска скорост – той можеше леко да се движи с 100 км/ч., извършвайки при същата скорост маневри, които не са сънували много изстребители от онези времена. Дискът можеше да кръжи практически на място, извършвайки циркулация (спомняйки си за немските корени на машината, летците нарекоха тази фигура "Щраусов Валс", или просто "Щраус").След толкова ефективни показателни "втъпления" беше взето решение да се разработи и построи опитна серия бойни образци. Резултатът на рабработките стана истински шедьовър – огромен боен диск, имащ 25 метра в диаметър, специална пилотска кула отгоре, радарно снабден и четири оръдейни кули отдолу. Усъвършенстваната версия на диска стана по-тежковъоръжена и бърза. Немските инженери, имащи зад гърба си огромен опит в разработките по управлението в пограничния слой, грамотно реализираха интензивното отвеждане на въздуха в нужните места, превръщайки целият корпус на чинията в истинско крило. Системата за управление на турбореактивните двигатели и отклоняеите сопла с изменяем вектор на тнягата (и това през 1948 г. бяха допълнени от странични газодинамични кормила, което обезпечаваше устойчивостта и фантастичната маневреност при полет с неголеми скорости.Под края на покриваОсновно предназначение на чиниите трябваше да стане унищожението на ордите американски тежки бомбандировачи В-29. Един от най-вероятните маршрути на американците се смяташе полетът над Северния полюс, своеобразно милитаристично повторение на полета на Чкалов. Бе логично да се посрещне противника по-далеч от основните гранити на Съветския Съюз. За разполагане на ескадрилата беше нужна точка, принадлежаща на Съюза, но при това разположена на линията Америка – Северен Полюс – Москва. Такава точка стана архипелагът Шпицберген.През 1948 г. Съветският Съюз започна работа по възстановяванве на въглищните рудници на Шпицберген. Отстрани това може да се стори странно: полезните изкопаеми стигаха и на материка, а разработката и транспорта на вюглища от далечния остров в Северния Ледовит океан излизаше астрономически скъпо. Но даже командирите на корабите на тръста "Арктиквъглища", отправящи се към острова, не подозираха за това, че заедно с минното оборудване на бордовете им се намира новото свръхсекретно оръжие.Беше решено "Гъбките" да се използват в качеството си на летящи бронирани платформи. По сигнал за тревога ескадрилата от дискове бързо излиташе, набираше височина от 10 километра и с помощта на бордовия радар засичаше В-29, потенциално носещи атомни бомби в направление към Москва. След визуалното откриване дисковете се вдигаха над равнището на бомбандировачите, предоставяйки на американските куршуми бронираното си дъно, на места достигащо дебелина около 4 см. А след това пилотът започваше да "танцува" с малка скорост и стрелците от 37-мм зенитни установки биха събаряли американските бомбандировачи. На теория звено от шест чинии би могло без проблем да унищожи до сто бомбандировача в един бой.Бяха построени и изпитани дванадесет чинии – две звена. Екипажът на всяка чиния първоначално се състоеше от осем човека: четири оператора на помощните системи, оператор на радара, шурман, втори пилот и командир. Започнаха пълномащабни изпитания. Провеждаха се тренировки на операторите на радара, стрелците, обучение на летците за сложния пилотаж. Едновременно с това се провеждаха изпитания на самите чинии при максимална скорост, далечина, максимална височина на тавана. За целите на запазване на секретността, "Гъбките" нямаха никакви обозначения за национална принадлежност. Именно тогава и се случи историята с патрулните Ла-11. В базата по чудо избегналия смъртта екипаж беше посрещнат със строго мъмрене, но скоро по заповед "отгоре", на борда на всички машини се появиха червени звезди.Ракетният векКъм есента на 1952 г. летящите чинии напълно завършиха програмата от изпитания, беше получено огромно количество отчети и документи.
И ето, на 27 ноември 1952 г. беше сформираната 1-ва Северна ескадрила на ПВО със специално предназначение (СЕСП). За началник на таи ескадрила, получил сред летците шеговитото име „Баня”, беше назначен капитан Григорий Савиченко, веднага назован "Омивачът".Но през март 1953 г. умря Сталин и ситуацията радикално се промени. Хрушчов, идвайки на власт, се зае навсякъде да насажда любимите си ракети. По логиката на Никита Сергеевич, една ракета с атомна бомба можеше да замени цял батальон тежки танкове. Ако една зенитна ракета на теория може да унищожи един вражески самолет, защо тогава са нужни ескадрили изстребители Миг-15? Тази с нищо непотвърдена логика доведе до варварско унищожение на стотици самолети изстребители. Безжалостно ги изтикваха на полето "на показ" и ги газеха с булдозери.Не е удивително, че същата печална участ постигна и съветските летящи чинии. От всички опитни образци снеха обшивката, оборудването и ценните прибори. След това останките от чиниите бяха потопени до крайбрежието на Шпицберген на дълбочина около 300 метра, където те, по всяка вероятност, лежат и до днес.
Пограничен слойПрез 1904 г. професорът от Гьотингенския университет Людвиг Прандтл е въвел понятието пограничен слой, даващо разбиране, как, подобрявайки обтичането, да се намали челното съпротивление на движещите се тела. Теоретическото обосноваване на механизма на възникване на подемната сила на крилото обезпечи работещият преди Първата световна война заедно с немските физици руският професор Николай Жуковски. В периода между световните войни в Германия се е развърнала активна работа по преодоляването на въздейтвието на пограничния слой. Експериметирайки с летателни апарати с различна форма, немските учени стигнали до извода за необходимостта на отблъскване на "мъртвия" въздух чрез малки отверстия в крилото (това се нарича управление на пограничния слой). Разглеждала се даже идеята за постройка на летателен апарат от порест материал, работещ като гъба. Немците даже му измислили специално наименование Luftschwamm („"ерогъба"). Конструкторите предположили, че за подобряване управляемостта на такива апарати следвало да се махне всякаква показваща се част, било то крило или рули за управление, правейки фюзелажа и кабина, и крило, закръглено около всмукващото устройство, съединено с двигателя. В идеалния случай се получила и формата на "летяща чиния".
Коментари към снимките:Снимка 1. 
По чудо съхранила се фотография от личния архив на Михаил Дубик е запечатан аеродромът в базана СЕСП на Шпицберген през 1952 г. Летците на реактивните учебни МиГ-15УТИ с изумление разглеждат детето на немските инженери, гигантската летяща чиния, с която скоро ще им се наложи да встъпят в учебен въздушен бой.
Снимка 2. На една от старите немски фотографии може да се види макет на корпус на диск от конструкцията на Цимерман и Майер, построени в Пеенемюнде за изучаване нагласяването и разположението на въоръжението. По тази фотография художникът се е опитал да възстанови външността на апаратите.
Снимка 3. Такъв би трябвало да стане: 50 метров тежковъоръжен диск, предназначен за атака на морските конвои и ескадри на съюзниците.
Снимка 4. И макар в СССР групата на Майер да се наложило да пожертва мащаба, не е трудно да се види, че в основата на апарата лежат общи корени.
Снимка 5. Ранните ескизи МА-6, направени от самия Майер, дават представа за бъдещото тежко въоръжение на съветската ПВО. Нагласяването на двигателите тогава още не е било известно.
Снимка 6. Няма коментар.
Снимка 7. Няма коментар.
Превод: SMSI-H
Редакция: H.
